Кога преставаме да бъдем хора
Автор: Dark Wanderer

     Посветено на хората, които ми върнаха вярата в Човека…

     7.30 AM
     Часовникът иззвъня. Той промърмори нещо в просъница, пресегна се и го удари. Звъненето спря. Легна по гръб, протегна се и спря за миг да си събере мислите. Днес имаше малко работа, а вечерта бе поканен на купон, който се очакваше да е интересен. Извъртя се леко наляво. Погледна красавицата, лежаща до него. Вчерашният определено се бе оказал интересен. Изправи се и се облече набързо за работа. Излезе, без да заключва, и се запъти към асансьора. Дори не погледна момчето вътре, просто вдигна показалец и се обърна към вратата. То се засуети малко, но все пак след няколко секунди асансьорът тръгна. 10… 9… 8… 7… 6… 5… 4… 3… 2… 1! Вратата бавно се отвори. Той пристъпи напред, но го застигна гласът на хлапето. “Господине. А бакшиш?”. Мъжът се извърна и изгледа нахалника. Може би около петнадесетгодишен хлапак с дълга черна коса и очи. Слабичък – червената униформа му бе малко широка и изглеждаше смешно. “Имаш наглостта да ми искаш бакшиш след това калпаво обслужване? Още сега ще отида да говоря с управителя на хотела, който ми е добър приятел, за наглото ти и непрофесионално държание. Можеш да се считаш за уволнен.” Лицето на момчето се сгърчи от ужас и то започна да мърмори някакви извинения и молби. Той се подсмихна леко. Обичаше да мачка хората. Да ги поставя на мястото им – в калта. Обичаше да прекършва малкото им останала гордост и да ги захвърля изранени и безчувствени някъде далеч в мрака.
     Обърна се бавно и без да обръща внимание на хленчовете на момчето се запъти към кабинета на управителя. След разговор, продължил по-малко от минута, наглецът вече бе загубил работата си. С доволно изражение от добре започнатия ден, той напусна хотела, взе такси и тръгна към службата си. Докато пътуваше, случката с момчето още се въртеше в главата му. Хлапето бе получило това, което бе заслужило. Някой ден щеше да разбере, че в този извратен свят оцеляват само силните и адаптивните и отдавна няма място за милост. Нито за чувства. Нито за който и да е от така широко афишираните средновековни идеали. Това бе светът на борбата. Светът, в който единственият начин да продължиш напред е върху труповете на тези, които си прегазил. А той бе прегазил много, за да стигне до там, където беше – управител на една от най-големите компании в страната. Някъде далеч в мозъка му едно тънко гласче му припомни, че не винаги е бил това, което е сега, но той го заглуши бързо. Спомни си, че някога, много отдавна, малко след като бе захвърлил всички ценности и чувства, бе изпитвал угризения, болка… Е, с времето се бе научил да заглушава все по-редките си пристъпи на съвест. Те нямаха място в иначе перфектния му свят.
     Таксито спря пред високата сграда на компанията му. Мъжът се разплати, излезе от колата и се запъти към входа с делова крачка. Портиерът му кимна. Той, разбира се, не отвърна на поздрава. Човек трябва да си знае положението и да не се занимава с тези, които стоят по-долу от него. Те са измет. Някой някога бе казал, че хората са равни. Какъв комик. Та как може един обременен от скрупули чистач да е равен на него – магнатът, пречупил толкова много корави противници през живота си. Влезе в асансьора. Момчето тук го познаваше достатъчно добре и веднага натисна копчето за етажа, без да се бави много-много. Той се подсмихна. Обичаше хора, които си вършат добре работата. Това му носеше пари. Понякога това носеше пари на конкурентите му, но той бързо успяваше да прехвърли въпросните съвестни работници на работа при себе си. Глупаците, които смятаха, че с бачкане и професионално отношение могат да оправят живота си, ставаха все по-малко, за сметка на тези, които ги използваха и така оправяха живота си.
     Излезе, отново без да погледне хлапето, и тръгна към кабинета си. Хвърли един бърз поглед към хубавата си секретарка, но се отказа. Може би по-късно щеше да си поиграе с нея. Обичаше да покварява хората. Когато момичето бе дошло на работа, бе усмихнато, приветливо и невинно, но той бързо й обясни какво се изисква от нея. В началото тя малко се дърпаше, но все пак в компанията освен нея работеше и брат й и след малко по-сериозен натиск тя нямаше как да не се примири с положението. Подсмихна се. Поредният човек, който бе срещнал суровия свят.
     Влезе в кабинета си, остави куфара и отиде до барчето. След кратък размисъл избра бутилка отлежало уиски, взе една чаша и се стовари тежко на мекото си кресло, напълни си чашата и остави бутилката в приготвената за това кофа с лед. Отпусна се назад и отпи от уискито. Това бе, което той наричаше живот.

     1.30 PM
     Иззвъняване. “Кажи”. “Един човек иска да говори с Вас, твърди че имате среща, но при мен не е отбелязано.” “Пусни го да влезе”.
        Вратата бавно се отвори. Човекът, който влезе след секретарката, бе висок, слаб и някак безличен. И облечен изцяло в черно. Мъжът в креслото се усмихна и кимна на момичето: “Можеш да ни оставиш, очаквах го”. Тя излезе без повече въпроси. Добре си бе научила урока. Новодошлият кимна леко и без да иска разрешение заобиколи бюрото, взе бутилката с уиски и си сипа. После се просна на стола срещу другия и започна да говори, още щом отпи от чашата. “Задачата е изпълнена. Макар че не беше чак толкова лесно, успяхме да го проверим и да вземем това, което трябваше. Може би ще Ви е интересно, че водеше преговори и с тримата Ви големи конкуренти”. Усмивката на мъжа в черно бе широка и не по-малко зла от тази на домакина му. “Все едно. Вече няма какво да им предложи. С малко усилия от наша страна се добрахме до това” той бръкна под шлифера си и извади един диск. “Тук е всичко, за което се уговорихме. Постарах се на неговия компютър да не остане нищо”. Отново онази усмивка се появи на лицето му “А сега да поговорим за пари”. Човекът зад бюрото се замисли за миг, сетне извади чековата си книжка, написа нещо в нея, откъсна чека и го сложи на масата. Черният хвърли един бърз поглед, взе хартийката и се усмихна.
     В този момент вратата се отвори и влязоха четирима здравеняци с извадени оръжия. Мъжът в черно застина и хвърли изненадан поглед към другия, който се бе отпуснал спокойно назад в креслото си и вдигна леко чаша за тост. “Сега, уважаеми, ще ни предадете и другото копие, което смятахте да продадете на конкурента ми. И недейте да се правите на невинен. Познавам достатъчно добре хората от Вашия сой. И аз на Ваше място бих взел двойно, а защо не и тройно за услугата, щом мога. Така че сега нека не се лъжем. Просто искам да получа всички копия от проекта”. Онзи се намръщи, замисли се за миг, сетне бръкна и извади още един диск. Остави го на бюрото до другия и промърмори “Знаех си, че няма да мине. Но все пак трябваше да опитам”. Събеседникът му се усмихна с вълчата си усмивка “И все пак опитвате още веднъж. Изненадан съм от куража Ви.” Сетне махна на охраната “Убийте го”. Онзи понечи да стане, но автоматичен откос го посрещна и го свали на земята. Мъжът зад бюрото бавно стана, отиде до трупа на своя доскорошен наемен работник и най-хладнокръвно го пребърка. Третият диск, както и очакваше, кротко лежеше в джоба му. Някои хора бяха наистина глупави. Ако се бе постарал да поразучи човека, за когото работи, този нещастник щеше да разбере, че временният му шеф е изградил кариерата си върху точно такива измами и лъжи.
     Пресегна се и взе чека от ръката на мъртвия, скъса го и кимна на охраната “Разкарайте го оттук”. Седна спокойно на бюрото си и пъхна единия от дисковете в лаптопа си. Хвърли един бърз поглед на файловете. Да. Човекът определено бе доста талантлив. И хитър. Бързо бе разбрал, че колкото и да си добър в работата си, трудно ще успееш само с бачкане. И се бе изхитрил да изкара доста пари. За съжаление не на чийто гръб трябваше. Той го бе усетил, след като онзи бе престанал да предава разработките си, оправдавайки се с глуповатото обяснение, че “още не били довършени”. Бързата проверка, направена от опиталия се преди малко да хитрее, бе потвърдила подозренията. Ставаше дума за чудесна, класическа двойна игра. Просто и доста ефективно. Пресегна се към телефона и нареди на секретарката да извика провинилия се служител. После, след кратък размисъл, завъртя един телефон в полицията, за да подсигури нещата с “нещастно загиналия крадец, който налетял да бие един от охранителите”. Неговите хора в участъка не поискаха други подробности. А и така би трябвало да е, като се вземе предвид какви пари им се плащаха.
     Тъкмо бе свършил с разговора, когато вратата се отвори и влезе извиканият хитрец. Кимна леко на шефа си и без много условности се настани в креслото, където само преди минути бе седял другият. “Надут малък задник” – помисли си домакинът – “Точно какъвто бях и аз навремето, преди да осъзная, че демонстрацията на сила идва чак когато знаеш, че никой не може да те пречупи”. Двамата стояха и се гледаха около минута, после човекът зад бюрото просто обърна лаптопа си. Нищо друго. Просто го обърна, показвайки файла, който в момента бе отворен – проектът на другия мъж. Нямаше нужда от думи, от обвинения, това само по себе си бе достатъчно красноречиво. Лицето на заловения се изкриви в ужас, а ръцете му здраво стиснаха плота на масата, за да прикрият треперенето. А шефът му само стоеше и го гледаше, а на лицето му отново се бе появила описаната вече хищническа усмивка. Усмивката на звяр, видял жертвата си повалена и безпомощна в калта и готов да я довърши. Най-сетне наруши мълчанието си. В тона му се усещаше високомерие и немалка доза ирония. “Къде изчезна времето, когато всички работници бяха съвестни, всички хора бяха човечни и такива като нас с теб безнаказано си изкарваха кинтите на гърба на глупаците? Кога светът стана място, в което човек не може да измами спокойно, защото всички мамят и всички вече знаят номерата му?” – Онзи бе забил поглед в бюрото и мълчеше. – “Ти се опита да играеш доста хитра игра, но за съжаление загуби. Всичко. Файловете вече ги няма в компютъра ти, а след като разработките ти за мен са вече готови, не мисля, че си ми нужен повече. Отбий се при секретарката на излизане да ти даде стандартното обезщетение и повече да не съм те видял в моята компания.”. Човекът бавно се изправи, смазан. Без да посмее да погледне събеседника си в очите, се изниза бавно, без никаква следа от предишната гордост. Като куче, получило шута си – отбеляза мислено човекът, който само за няколко минути бе успял да срине живота му…

     6.30 PM
     Той бавно се изправи от креслото си, изхвърли вече празната бутилка уиски, кимна на излизане на секретарката си – все пак бе намерил един час, който да й отдели, и с бодра крачка тръгна към асансьора. С обичайното си безразличие подмина поздрава на момчето, както и на портиера на излизане, и се намести бързо в повиканото предварително такси. Прибра се в къщата си, изкъпа се, избръсна се и се преоблече. Повика си отново такси и точно в 9.00 бе пред сградата, където се помещаваше тазвечершното парти. Слезе от таксито, доближи се до пазача и му каза името си. Онзи погледна в списъка, кимна и отвори вратата. Той влезе и се огледа. Хубава къща, не можеше да й се отрече. И преди бе идвал тук, но сега партито бе доста по-голямо от обикновено. Десетки, дори стотици хора, пъплещи навсякъде, и много слуги, опитващи се да задоволят всичките им желания. Той взе чаша вино от един преминаващ слуга. Отпи леко и внимателно – като ценител. Прекрасна реколта. Дълбок и приятен вкус. Подсмихна се. Да. Определено интересно парти. Отби се за малко при домакините, колкото да не го сметнат за неучтив, и започна да обикаля, разговаряйки с всеки познат, който срещнеше. А познатите му бяха много. Партито бе само в твърде висш кръг, където повечето хора се познаваха. Обсъждаха се неща най-вече в професионално отношение, но се изприказваха и доста нови клюки. Той бе сигурен, че се говорят много неща и за него, но това, с което се гордееше, бе че никой не посмяваше да му каже някое от тях в лицето. Бе си извоювал славата на твърде лош враг.
     Точно когато вече почти се бе отчаял от партито и се бе примирил, че ще е поредното скучновато клюкарско събиране, я видя. Точно такава, каквато винаги си я бе представял. Идеалната. Тази, за която винаги бе мечтал. Изящна и властна, тя го привлече безумно още след първия поглед. Като магнит. Така, както никой до сега не го бе привличал. Или всъщност… Някъде дълбоко, в спомените, които бе заровил, може би там имаше нещо... а може би не. Той отдавна ги бе забравил. Много усилия бе изисквало, но той бе успял. Застана малко встрани и започна да я наблюдава. Усмивката й, държанието й, аурата на веселие, която сякаш излъчваше. Хората около нея се смееха и се радваха. Забавляваха се. Той стоеше отстрани. Там, в мрачния ъгъл, и поемаше с очи всяко нейно движение, всеки неин поглед. Чуваше думите й, звънкия й смях. И се опиваше от нея. Отдавна забравени спомени нахлуха в главата му. Спомени за друго момиче, момиче, което толкова приличаше на това. Радост, любов. После дойде болката. Раздираща и жестока.
     С големи усилия той отново изтласка спомените назад и бавно се доближи до нея. Не се опита да се представи, просто се присъедини към компанията, която се въртеше около нея. Стоеше, упоен от самото й присъствие. Усети, че ръцете му треперят. По дяволите. Той бе имал толкова много жени, а сега, сега се държеше като хлапе. Отново стегна чувствата си в здравата хватка на волята и се възправи хладен и суров пред нея. Готов да се бие, за да я получи. Тя му се усмихна леко, но някак студено. Отвърна на поздрава му някак лаконично. Сякаш имаше нещо, което криеше. Това за миг го стъписа. Знаеше, че е привлекателен и обаятелен, желан от повечето жени, защо тогава тази бе толкова безразлична към него? Може би бе женена. Не. Той винаги първо поглеждаше за брачна халка, преди да се захване с някое момиче. Тогава какво? Не можеше да разбере къде е проблемът. Но не се отказа. Започна разговор. Знаеше, че има дар слово, но тя сякаш бе статуя. Отговаряше кратко и незаинтересовано и го гледаше някак странно. Студено. Дори презрително, ако това въобще бе възможно. Та кой би гледал на него с презрение?! Той бе преуспял. Не. Тук имаше някакъв проблем. Нещо не бе наред. Може би, сети се той, някой й бе казал нещо за него. Нещо, което да провокира държанието й. И той започна да й разказва за себе си. Как в началото бе нищо. Подритвано от всички хлапе. Как постепенно бе израснал, как бе станал нещо повече. Как се бе издигнал до един от най-влиятелните хора в държавата. Той разказваше с нескрита гордост, но за негово удивление очите й ставаха все по хладни с напредването на разказа му. Когато свърши, тя каза само “И колко хора стъпкахте, за да стигнете дотук?”. Той отстъпи назад, като ударен от плесница. Но тя тръгна след него като безмилостен ангел на отмъщението. “Колко съдби срутихте? Колко сълзи има в стълба на кариерата ви? А колко кръв?” Той отстъпваше и отстъпваше. Усещаше, че е пребледнял. Усещаше потта, стичаща се по челото му. Искаше да моли, искаше да плаче, искаше просто Тя да престане. Тя не можеше да му говори така. Не и Тя. “Струваше ли си да дадете човечността си за пари и положение?” Той се свлече на земята. “Вие сте жалка измет!” И го заплю. Сетне се обърна и си тръгна, оставяйки го така пред всички в залата.
     Той бавно се изправи. Всички бяха замлъкнали и го гледаха. Със залитане, макар да не бе пиян, той се добра до изхода и излезе навън. Чистият въздух го облъхна в лицето. За миг сякаш го освежи. Но не можеше да поправи нищо друго. Не можеше да изгони спомените. Спомените, които след толкова години най-сетне пробиха стената на самообладанието му. Спомени, които Тя бе успяла да пробуди. След толкова време той най-сетне бе видял Човек. Горд, величествен, борбен, но и милостив, нежен и кротък, когато се налага. И си спомни. Спомни си, че някога и той бе такъв. Спомни си приятелството. Спомни си доверието. Спомни си милосърдието. И романтиката. И любовта. И щастието. И всички онези неща, които бе захвърлил. Спомни си и болката. Онази всепоглъщаща болка от самотата. От предателството. От лицемерието. Спомни си чувството да те мачкат. Да се възползват от теб и да те захвърлят. Спомни си разочарованието и хилядите клетви, че няма да бъде такъв, че няма да тъпче и да предава, че няма да се възползва от хората. Спомни си и как всичко това, цялата му ярост, целия му огън, всичко постепенно бе угаснало в този свят на лъжи и измами. Спомни си как ден след ден се бе питал защо трябва да продължава да е Човек, да продължава да се бори, когато е много по-лесно да се предаде и да се потопи, защо трябваше да търпи да забиват ножове в гърба му, вместо той самият да забива. Спомни си как апатията и разочарованието го бе заливало с всеки изминат ден. Накрая си спомни това, което не искаше вече да си спомня. Спомни си как се бе предал. Как се бе отпуснал на течението, как бе престанал да се бори за това, в което вярва. Как бе станал сив и как бе престанал да бъде човек. Спомни си всичко. И презря. Себе си…
     …клаксон… удар… болка… после мрак…