Светлината
Автор: Таис

На Джеймс Редфийлд ("Селестинското пророчество")
и Роузмари Алтеа ("Орелът и Розата"), за откровението...

     Той бе мъртъв. Странно бе да го осъзнае. Бе видял суетенето около безжизнено отпуснатото си тяло на магистралата, бе чул тревожните гласове на екипа за спешна медицинска помощ, непрекъснатия сигнал на настъпилата смърт, ужасения вик на Ева... Бе мъртъв. Клинично, научно, безспорно, доказано, съвсем мъртъв.
     Как, по дяволите, тогава осъзнаваше всичко това?
     Опита се да си припомни събитията преди катастрофата. Бе приключила смяната му – тежко нощно дежурство след предната бурна нощ по случай повишението му в завеждащ хирургичното отделение. Бе отказал предложеното му от старшата сестра кафе. Бе предал прилежно попълнени картоните на пациентите си. Бе оставил ключовете за кабинета си на портиера и с огромно облекчение се бе отправил към паркинга. Не бе още съмнало – вероятно повече заради облачното небе и ситно ръмящия дъжд, отколкото поради ранния час. По пътя почти не срещаше други автомобили – нищо необичайно в това време. Магистралата бе пуста и мокра, ширнала се права пред него. Не проумя точно какво се случи. В един момент блеснаха светлини, а той, до тогава отпуснат сякаш в някаква летаргия, се стресна, загуби контрол над автомобила. Колата поднесе, а после – удар, болка и... най-точната дума, за която се сещаше, бе липса на болка.
     Да.. Бе се случило точно това. И все пак, щом можеше да върне спомена за събитията, значи имаше вероятност да не е мъртъв? Изсмя се, доколкото можеше вече да се нарече така. Тогава как би могъл да обясни покритото с бял чаршав тяло на хирургичната маса? Обзе го паника. Къде се намираше? Какво бе станало с него? И още по-лошо – какво му предстоеше?
     Деймиън бе интелигентен човек – възпитан, образован. Минаваше за християнин, но никога не бе бил религиозен. Не искаше да признае пред близките си, че дори не вярваше в нищо извън своите сили. Винаги бе разчитал на себе си, бе вярвал единствено в себе си – простичко и практично. Спазваше правилата – бе толерантен към вярващите в нещо си, но дълбоко в себе си изпитваше съжаление към тях. Бе постигнал много – голяма къща с почти изплатена ипотека, красива жена и двама сина, блестяща кариера в уважавана клиника. Радваше се и на завидно здраве. Отново се изсмя. Каква ирония, а? Мислите му звучаха, като надгробно слово. Разтърси се в истеричен смях. Надгробно слово. Вероятно щеше и него да "види" и "чуе".

* * * * *

     Видя го. Чу го. Ева стоеше на първия ред в църквата с двете им деца – Джоршуа и Тенън. Черна рокля, малка черна дамска чантичка, перлена огърлица с перлени обеци, златистата й коса, опъната в кок на тила, обвит с черна мрежичка с вплетени бели перли. Толкова стилна и красива, дори на погребение. Неговото погребение, припомни си отново. Очите й бяха зачервени. Тайно избърсваше някоя издайническа сълза, опитвайки се да изглежда силна пред синовете им. Милата Ева. А децата... Виждаше уплахата в очите им. Объркването. Искаше му се да ги утеши, да ги увери, че се чувства добре, че е с тях, но бе невъзможно. Не, че не бе опитал вече – крещеше, гърчеше се в душевна агония, мяташе се в безсилието си, но напразно. После се отказа и просто наблюдаваше. Не безучастно – сълзите на близките и на приятелите му го изпълваха с тъга и болка, но това бе всичко, на което бе способен. Поне можеше да чувства. Интересен факт. Една част от съзнанието му, една все още разумна част, внимателно отдели този факт и го съхрани за по-основно осмисляне, но по-късно. Проследи процесията, видя спускането на ковчега. Погледна в ковчега, за да се увери, че тялото бе неговото – неговото бе. Не, че се съмняваше толкова в това, просто проверката никога не бе излишна. Върна се в къщата с Ева и гостите. Бавачката бе вече отвела децата. Приятели и колеги изказваха съболезнования и уверяваха жена му, че може да разчита на подкрепата им. Изпиваха чаша вино, няколко сладкиша от подносите и с тежка въздишка и огромно облекчение се оттегляха по домовете си. Организацията бе безупречна – Ева отново бе на ниво – толкова се гордееше с нея, така искаше да може да й го каже. Разбира се, тя го знаеше. През всичките тези години го бе виждала стотици пъти в очите му, но защо никога не й го бе казвал?.. Отново изпита болка и онова неудовлетворение от неизреченото, от недовършеното.
     После гостите си тръгнаха. Децата отдавна спяха – по-малкият Тенън – дълбоко и блажено, а Джоршуа – със засъхнали сълзички по бузите. Джоршуа бе на шест и осъзнаваше загубата, макар да не бе сигурен как да я изрази. Ева, останала сама във всекидневната, седнала с чаша вино, облечена в негова риза, гледаше видеокасетата от партито за рождения му ден, последния му рожден ден, и беззвучно ридаеше. Бе сама и бе оставила емоциите да я завладеят. Болката да я види в това състояние бе така непоносима, че той "излезе" в градината. Нощта бе топла. Някъде в далечината в небето светеше една звезда. Само една звезда.

* * * * *

      Той бе мъртъв. Мъртъв от месец. Отброяваше внимателно дните и се стремеше да следва ритъма им, сякаш събитията от изминалия месец не са го засегнали. Сутрин бързаше за работа. Надзираваше с интерес операциите на своите колеги. Одобри подредбата на кабинета, който трябваше да бъде негов, от новоназначения на неговото място колега. Имаше вкус, а и късмет – едва ли би могъл да се надява на скорошно повишение, ако Деймиън не бе мъртъв. Прибираше се вечер, след края на хипотетичния си работен ден. Вечеряше със семейството си. По-скоро присъстваше на масата, а после си лягаше в леглото до Ева.
      Беше нещастен и ядосан. Кой бе устроил кръговрата по този начин? Как бе възможно да го оставят жив и с близките му, при положение, че е мъртъв. Беше ужасно несправедливо. Абсурдно. Не можеше да приеме факта, че няма тяло, че не може да помогне на колегите си при тежък случай, че не може да се наслади на топлината на слънцето, на допира на нежните детски телца, че не може да усети аромата на топъл хляб от прясно приготвените питки на Ева или тръпчивия вкус на любимото си вино, че не може да люби жена си и да пресуши сълзите й с целувка... Ден след ден продължаваше тази агония, но той се страхуваше да се откъсне. Беше се вкопчил в ежедневието, сякаш това можеше да върне живота му. В пристъп на ярост излезе на верандата и закрещя срещу небето, но оттам го гледаше единствено самотната звезда...

* * * * *

      Беше мъртъв от доста време. Отдавна не следеше дните. Животът продължаваше за живите и без него. Тежко му бе да осъзнае този факт. Някъде на третия месец загуби интерес от посещенията си в клиниката. Ева и децата бяха добре. Джоршуа се готвеше за първият учебен ден и Ева бе в трескави приготовления да оправдае очакванията му. Скоро дойде и самият ден – цветя, класната стая, учителката... Всичко вървеше толкова организирано и нормално.
      Някъде тогава, наблюдавайки хода на събитията, той осъзна, че вече не е на мястото си, че за да се чувства добре, трябва да намери нови интереси, да изследва нови хоризонти. Замисли се и се сети, че за него отдавна разстоянията не бяха проблем. Имаше толкова места, които така и не бе успял да посети... може би трябваше да опита…
      И той опита. Миг по-късно се озова на Карибите. Божествени картини на тропически плажове се простираха по цялата океанска шир. Ослепителната зеленина на добре поддържани голф-игрища, кристално чистата блестяща повърхност на океана и искрящият ситен пясък го зашеметиха. Не можеше да се насити на гледката. Бе изпаднал в състояние на ням възторг. Уви, не за дълго. Скоро, след обстойно изследване на островите, откри, че липсата на тяло бе сериозен пропуск, за да се наслади на всички удоволствия, които курортите предлагаха. Същото се повтори и с Париж, Флоренция, Рио, Нова Зеландия, Алпите...
      И все пак той се чувстваше окрилен, деен, обогатен с впечатления и удовлетворен от гледките, на които бе станал свидетел. А неговата звезда сякаш ставаше по-ярка в небето...

* * * * *

      После реши да изследва древни светилища и местата на отдавна изчезнали цивилизации. Започна от Египет. Оказа се неподготвен за първата си среща с пирамидите. Тътенът, който го посрещна, сякаш караше да вибрира всяка частица от съществото му. Постоя известно време извън обсега им, но в един момент рискува и застана в подножието им. Енергията, която го заля, беше така мощна, че той се почувства сякаш е във водовъртеж. Едновременно се страхуваше от зашеметяващата енергийна вълна и се наслаждаваше на силата й. Не знаеше колко време бе стоял там, но чувстваше себе си щастлив. А звездата му преливаше от светлина и странно – примамливо топлеше. Констатирайки тази промяна, той се отправи към Тибет...

* * * * *

      Бе пропътувал толкова много. Отдавна не отмерваше времето – какво значение имаше то, когато разполагаше с вечността.... Понякога му хрумваха мисли да "погледне" как се справяха Ева и децата, но миг по-късно се отказваше – каква полза – той вече не беше част от живота им – не би могъл да им бъде полезен, а болката от загубата избледняваше така бързо за живите, превръщайки се в спомени. Не искаше да си причинява това. Странно, но вече нямаше и желание да го върши. Бе омагьосан от собствените си способности – от факта, че разстоянията за него не бяха пречка, от скоростта, с която се придвижваше. Чувстваше се окрилен, преизпълнен с енергия и щастлив, наистина щастлив. Бе пребродил толкова свещени места. Бе усетил защо бяха наречени така. Удивляваше се на силния естествен енергиен заряд и се питаше какво му е пречело да го оцени приживе. Бе преоткрил себе си, чувстваше се прероден и не можеше да се насити на свободата. Докато не дойде този ден, макар погледнато чисто географски там, където се намираше, да бе нощ – дребна подробност, и все пак...
      Преосмисляйки последните години – трябваше да са години, макар това да не бе от значение, той почувства някаква неудовлетвореност. Чувстваше се като дете, надраснало вече предлаганите му играчки и забавления. Искаше нещо различно, нещо по-значимо, искаше да знае, да научи смисъла на всичко това – смисъла на човешкия си живот, смисъла на живота, който откри след смъртта си, на духовния живот. Бе видял много, но не бе го открил на Земята. Тогава? Да.. знаеше къде трябва да потърси, винаги го бе знаел, но някак... никога не се чувстваше достатъчно готов да го потърси там. Винаги се страхуваше достатъчно много, за да отложи събитието, макар да бе сигурен, че рано или късно този момент щеше да настъпи.
      И той настъпи. Беше във въпросната нощ. Отправи взор към Звездата. Тя блестеше толкова примамливо, така го притегляше със светлината и топлината, която обещаваше... и той се реши. Той, Деймиън, вече се чувстваше достатъчно силен, достатъчно подготвен, за да последва порива.
      Последва го. Съсредоточи цялата си енергия, настрои я на максимално позитивна вълна, докато почувства онзи момент на щастие, който ти дава криле, и се устреми към нея, към своята Звезда, която търпеливо го чакаше.

* * * * *

      И светлината го обгърна... Той летеше и се извисяваше все повече и повече, сякаш катереше гигантска спирала, а топлината го обгръщаше с уют. Съзнанието му бе ясно, а единствената мисъл, която се луташе из него, бе "заслужаваше си чакането". И той подхранваше очакването си за нещо велико, за някакъв Велик замисъл, очакваше осъзнаването на своята значимост, на Великата Причина за безсмъртната му душа, но нищо не се случваше. А той продължаваше, отчаяно вярвайки, че нещо пропуска, че просто не е вървял достатъчно.... Уви... Нивото на енергия постепенно започна да пада. Съмнението го топеше така сигурно, както жаркото слънце априлски сняг. А светлината вече носеше само студ и несигурност. Къде беше? Той продължаваше, страхувайки се да не се загуби, но бе уморен, изплашен. В един момент просто спря. Пред него все така се виждаше светлината – някак по-близка, току на крачка пред него и въпреки това – недостижима. Знаеше, че няма път назад, но нищо не пречеше да си почине, да се огледа, да се опита да се ориентира къде е... И той се огледа.

* * * * *

      Мрак... Мракът сякаш чакаше удобен момент да го погълне и бе дочакал... Откъде се взе този мрак и този студ? Не можеше да събере мислите си от студа.

      Проблясък.
      Жега. Той седи на тревата пред къщата им и поправя колелото на Джоршуа. Бе съвсем ново, но нищо, оставено в ръцете на Джоршуа за повече от час, не бе достатъчно издръжливо, за да оцелее. Вратата се отвори и Ева пристъпи прага с неизменната мила усмивка, в която се бе влюбил от пръв поглед, и кана студен сок. А очите й.. той сякаш потъна в очите й...
      Вълна топлина го заля. Озърна се – Светлината бе там и го чакаше. Смути се – беше толкова далече, дали някога щеше да я стигне?...

      Проблясък.
      Вино. Бе изпил прекалено много вино. Знаеше колко опасно е това за него и въпреки това не беше се спрял, беше се поблазнил и, увлечен от танците и красивите жени около себе си, беше прекалил. Извинения. Извиненията нямаше да спасят живота му. Бе развързал езика си повече, отколкото се полагаше на писар, и ясно виждаше в очите на сенатора присъдата си. Миг по-късно я чу.
      Ужас и смут. Мрак. Студ. Светлината... Защо се отдалечаваше? Страхът го прикова. Чувстваше хаос около себе си. Чувстваше се като парче метал между магнити с различни полюси и променлива сила на всеки от полюсите.

      Проблясък.
      Доноси. Доноси, оневиняващи селянката. Доноси, уличаващи я. Как можеше да прецени кои казваха истината? Изсумтя и, кършейки ръце, застана пред статуята на Спасителя. Сляпа ярост го обзе – селяни, мръсни неуки селяни. Какво значение имаше дали е вещица или не е... Щом има съмнения, значи не е невинна. И какво значение имаше, че щяла да умре. Нима бяха пожалили Спасителя?! Яростта му растеше лавинообразно. Смъртта й щеше да е дори по-милостива от Неговата. Мръсни селяни. Тялото му се тресеше от омраза. Взе перото и изписа с кървавото мастило – "клада".
      Студ. Студът озапти огъня в душата му. Огледа се – Светлината сякаш се отдалечаваше. Но защо? Не проумяваше. Чувстваше се объркан и изоставен.

      Проблясък.
      Вдигна внимателно ръка към очите си. Бе червена и лепкава. Да, наистина бе такава... и топла. Странно, че в този момент мислеше именно за това. Куршумът бе минал през дробовете му. Усещаше как се дави в кръвта си, а болката... И за какво бе всичко това? Спомняше си, че имаше някаква основателна причина... Идеи някакви, велики идеи... Дори не можеше да си спомни какви точно... Той се остави на болката...
      Страх... Какво, по дяволите, ставаше с него?! Кой бе той? Къде бе? Защо Светлината избледняваше и защо бе тази тъга?
      Опита се да се мобилизира... Нещо пропускаше... Нещо важно.. Този мрак...

      Проблясък...

* * * * *

      И той се луташе из преминали животи, през съдби, търсейки себе си. Луташе се, търсейки Светлината. Преживяваше радост и любов, болка и смърт, отново и отново... а Тя, Светлината, ту бе достижима, ту невъзможно далечна. Докато в един момент не проумя....
      Толкова време... Бе изгубил толкова време... Бе преживял какво ли не, а отговорът е бил "пред очите му", толкова прост и кристално ясен. И той отново отправи взор към себе си, който и да бе той, това никога не бе имало чак такова значение, защото той бе всеки един от човеците, негова бе всяка една от съдбите, за които пазеше спомени.
      Бавно прогони страха и съмненията – те не бяха никому нужни. Направи го с усмивка – внимателно и с удивителна нежност. Почувства лекота, радост и свобода. Свободата да допусне Любовта. А тя винаги го бе чакала, търпеливо и безусловно, като Светлината... И той не загуби нито миг – зачерпи с пълни шепи, усети топлината и силата в себе си. А Любовта растеше и неусетно той проумя, че отдава любов, че мракът отстъпва, че се превръща отначалото в светулка, а после – в една малка звезда.
      Огледа се. Как бе допуснал да бъде толкова сляп? Всичко около него бе осеяно със звезди – едни едва блещукащи, други – ярки, безброй – милиони, милиарди звезди... а Светлината бе така близка, така примамлива и... чакаща.... Той даваше всичко от себе си – сам не бе си представял колко безгранична би могла да бъде Любовта. И той даваше и се радваше на Светлината. Бе обременен с толкова житейски опит – страдаше за допуснатите грешки, преосмисляше направените избори, анализираше и обгръщайки се в Любов, достигаше до своите прозрения... Чертаеше пътища, поставяше си високи цели и вярваше, че ще ги постигне... Търсеше и вярваше.... Докато в един миг го заля спокойствие...
      Чувстваше се щастлив – бе намерил себе си в Любовта...

* * * * *

      Успя. Достигна я. Светлината го заля...
      Той се роди.