Като цяло, "Чикаго" лесно се вписва в оскаровия стереотип от последните години, споменат по-горе. Което не му пречи да е хубав, както не пречи на повечето филми, които забърсаха наградата през последните години. Мюзикълът на Роб Маршъл дори отмъкна още 5 Оскара – за поддържаща женска роля на Катрин Зита-Джоунс (определено заслужен, най-малкото заради страхотния й глас, но за това по-надолу), за монтаж (каквото и да значи това :Р), сценография (отново заслужен, макар и сега да не си спомням кои бяха конкурентите), костюми (незаслужен не в сравнение с другите номинирани, защото отново нямам спомени, а откъм качеството на собствените си такива. Просто са абсолютно безлични в повечето случаи) и звук (то пък изненадващо, нали, наградата за звук да я прибере мюзикъл, а? ;)). Получи също 3 награди Златен Глобус, 2 награди на Британската Академия, както и още няколко не толкова известни. И реално погледнато, на фона на екшън-фантастично-комедийната помия, която се излива през по-голямата част от времето откъм Холивуд, филмът си ги заслужава.
Историята ще я споменем набързо, защото не е непоправимо важна. Изгряващата звезда Рокси Харт (Рене Зелуегер) се радва на бляскава кариера като вариететна певица. Има само един проблем – всичко това се намира засега само в главата й, а в най-добрия случай – и в много, много далечното бъдеще. Когато разбира, че повече от месец и половина е изневерявала на слабохарактерния си мъж с продавач на мебели (обещал й да я запознае със свой познат импресарио) абсолютно напразно, защото въпросният познат не съществува, тя озверява и го убива. Заради което е тикната в женски затвор, докато й се насрочи съдебен процес.
Забавната история е привидно повече фон за музикалните сцени, в които действието прелива непрекъснато. Всъщност всеки номер, с изключение на първия и последния, е единствено в главата на вятърничавата Рокси. Което не пречи на някои от сцените да са наистина перфектно хореографирани и изпяти, но за това по-надолу.
Сюжетът страда от неминуемото сравнение с доста по-стария "Кабаре" с Лайза Минели (а и с "Ах, този Джаз", казват, но аз нямам честта да съм го гледал). Не само заради подобната атмосфера и епоха на филма, но и заради отпечатъка на Боб Фос (режисьорът на "Кабаре"), създал пиесата "Чикаго" през 1975 г., по която е направен филмът. Отне ми доста време, за да осъзная, че това сравнение е неправомерно, но е и неизбежно за всеки, гледал и двата филма. Уви, докато в "Кабаре" има доста сериозни послания, мрачни картини от навлизаща в нацизма Германия и не на последно място страхотната игра и зашеметяващ глас на Лайза Минели, "Чикаго" е просто сатира. Но "просто" единствено от гледна точка на сравнението с шедьовъра на Боб Фос. Ако бъде оценяван самостоятелно, както и би трябвало, поне по този показател, филмът всъщност наистина има какво да покаже. Един шарж на светския живот, шоубизнеса и медиите, които са безкраен източник на власт, но също така и лесни за манипулиране инструменти в ръцете на опитните играчи. Сатирата превръща филма в музикален водевил, достатъчно реален и сериозен, за да не е комедия, но същевременно и изпълнен с достатъчно свежест и карикатурност, за да изпълнява основната си цел, която е подобна на темата, поставена в центъра му – да бъде истинско шоу. За това помага и атмосферата – треската, която единствено истинският джаз може да причини.
Оценка 9/10
Музиката, която естествено е доста по-важна от каквото и да било друго в такъв филм, всъщност не е нещо наистина необикновено. В момента си спомням точно два фрагмента от две песни, а това не е много за филм, разчитащ почти основно на музикалните си теми. Издържани в джазово-вариететен стил, подобно на тези в "Кабаре", но изпълнени с доста по-съвременни средства, песните са приятни (може би само с едно-две изключения) и надъхващи, а същевременно непрестанното преливане от разкошните сцени, на които са изпълнени, към реалния, често мизерен свят, е направено наистина много добре.
И все пак тук вече сравнението с "Кабаре" не е неуместно, доколкото стилът е същият. Не е и в полза на "Чикаго". Дори абстрахирайки се от евъргрийни като "Money makes the world go round", които цял свят познава от “Кабаре”, филмът на Роб Маршъл не е в състояние да предложи нито една наистина ярка мелодия, нито един наистина интересен и влизащ в главата текст. Дори малкото, което непрекъснато ми се върти из съзнанието, ще изчезне съвсем скоро. А именно музиката е това, с което един Мюзикъл остава или не остава в историята. И за съжаление, въпреки многото си хубави (дори и в това отношение, няма как да го отречем) страни, "Чикаго" просто няма да успее да преодолее бариерите на времето с нито една от иначе нелошите си песни. Просто защото са нелоши. А им трябваше повече.
Оценка 7/10
Без съмнение второто най-важно нещо след музиката в един мюзикъл са актьорите, които изпълняват песните. А тук филмът е шампион. Всички главни роли се изпълняват от наистина много музикални артисти (естествено, всеки сам си пее текстовете, за филм от този ранг би било обидно звездите само да си мърдат устните) и аз нямам нито една критика към който и да било от тях.
На първо място е Рене Зелуегър, която аз принципно недолюбвам по все още неизяснени причини, но която прави наистина много добра роля като амбициозната евтино-улична и отмъстителна на дребно Рокси, едновременно интелигентна и хитра за дребнавото, но глупава и лишена от всякакъв морал на по-високо ниво. Влиза прекрасно в мишата си роля, а също и много добре се справя с пеенето, макар и да не блести с кой знае какъв глас. Тя, както и всички други герои от филма, има повече символична, отколкото реалистична роля – тази на дребния човек с огромни амбиции, средни възможности и никакви скрупули.
Втора, макар и за мен номер едно като... ами като каквото се сетите, е Катрин Зита-Джоунс в ролята на Велма Кели – известна навремето певица, затворена и чакаща присъда заради убийството на мъжа си и сестра си (ах, тази ревност :) (че да не би да е неоправдана :рр – бел. Клио) ). Велма е фатална жена с отминала слава, но неугасващ пламък на високомерие и самоувереност в собствените си възможности. И убийствен сексапил. Това Катрин го умее. Макар и никога да не ми е била от най-любимите актриси, в този филм си изработва безапелационно Оскара. Най-доброто попадение на каста, тя е не само незаменима за ролята, която й е дадена, но и актрисата с най-добрия и интересен глас в целия филм, с изключение може би на Куийн Латифа. Не знам какво друго мога да кажа, но това, което остана в главата ми, след като филмът свърши, беше първата песен, която тя изпълни. Не само като мелодия, но и като сцена.
Въпросната Куийн Латифа има нечестно предимство спрямо останалите – тя не е актриса, а известна певица. И много, много добра. Нейната героиня – "Мама" Мортън – е малко ощетена откъм певческа изява, но това не й пречи да е изключително стойностен образ – този на болезнено корумпираната надзирателка, способна на всякакви подлости, но и таяща в себе си достатъчно добро, за да е противоречив образ. Пък и, както тя самата пее, "If you're good to mamma, mamma's good to you".
Ричард Гиър, иначе непоправимо сладникав и захарен, пък макар и доста добър актьор, 98% от чиито роли ме изпълват с най-искрено отвращение, тук се оказва наистина перфектен за ролята си. Били Флин ("All I care about is looooove!"), е адвокат-артист, който е способен да превърне всяко дело в шоу и да направи от клиентките си звезди, за които цяло Чикаго да говори и пише в продължение на месеци. Освен това е най-алчното и себично копеле, което можете да си представите. И въпреки че подготвя всяка своя клиентка перфектно, най-важното за него е собствената му изява. А изненадващо, може и да пее, при това нелошо. Джон Райли е в ролята на Еймъс Харт – безрезервно влюбен в жена си Рокси, готов на всичко за нея, дори и да поеме отговорността за убийството, което е извършила. И мачкан през цялото време. Мачкан от самата Рокси, която я боли несъществуващия при жените първичен полов белег за него, мачкан от Флин, за когото той е толкова дребна риба в собственото му шоу, че дори не може да му запомни името. Мачкан и от живота и вселената. За останалото да не говорим. За съжаление, въпреки иначе чудесната игра, певческият му талант не е много на ниво и слава богу единствената песен с негово участие свършва бързо. Ама колко дълга изглежда иначе... :/
И остана май само Кристин Барански, чиято роля е съвсем второстепенна, но пък забавна и от тези, които обикновено се мотаят за фон през цялото време. Журналистка от жълт вестник, тя е всичко това, което осмива филмът. Наивна, доверчива и готова да приеме всяка история, стига да е подходящо поднесена, с необходимата доза драматизъм, трагичност и пикантност, нейната Мери Съншайн (впрочем, за незапознатите, изразът "Merry Sunshine" означава в общи линии "празноглава блондинка" и това не е случайно съвпадение) е основното оръжие, което Флин използва в своето голямо шоу. Има само няколко реда в една песен, така че за някаква особена изява не може да се говори. Но пък е непоправимо точен избор за ролята си, повярвайте ми.
И май с това се изчерпват интересните герои. Всички те са утвърдени и известни имена (независимо дали в големи или второстепенни роли) и си личи, че всеки от тях знае защо е сложен там, какво се иска от него и как да го даде. Евала за което.
Оценка 10/10
Ефекти: бъзик, де, споко ;). Пък даже може и да е имало, знае ли човек... Прожекторите броят ли се? :Р
За финал само ще кажа, че филмът е наистина хубав, но уви, не е този връх, който можеше да стане с не много по-добра музика. Искаше се още малко, една специфична отсянка, която да направи от песните шлагери, които да се въртят по музикалните канали и из главите на хората дълги години. За съжаление, така както е сега, "Чикаго" остава просто един наистина добър и интересен, ако и не велик филм, но нищо повече.
И една доста спойлерска подробност, за която се надявам да ми простите, но която ми направи доста силно впечатление – единствената невинна жена в цялото отделение, пълно със злобни, амбициозни, ревниви и какви ли не още убийци-маниачки, беше и единствената, която получи смъртната си присъда. Тълкуването оставям на вас.
Обща оценка 9/10