Накратко, Чикаго е гротескна пародия на кабаретната мания, живота от началото на века и жаждата за слава. Рокси Хартс (Рене Зелеуегър, по-зле и от в “Айрин”) е никому неизвестно русо девойче (в най-общ вербален смисъл), което иска да стане кабаретна звезда. За съжаление е малко далече от необходимия талант и връзки, поради което се, ъм, захваща с някакъв дребен мошеник на име Фред, който й обещава, че ще я запознае с някакви продуценти. След като й обещава още известно време, решава, че от нея и свястна шаврантия не става, и леко грубо й казва да си обира парцалите и да не го търси повече. Тя пък малко по-нежно го застрелва. И отива в затвора. Там среща Велма Кели (Катрин Зита Джоунс, по-приятна от обикновено) – идолката на всички кабаретни изпълнителки, осъдена за двойното убийство на сестра си и мъжа си – сещате се за подробностите. И двете искат да се измъкнат с помощта на адвоката Били Флин (Ричард Гиър, и той по-приятен от обикновено), който разбира се просто се занимава с моментната звезда, за да изкяри малко парици.
Сюжетът е монументално бозав и клиширан, но то е защото се гаври с монументалната бозавост и клишираност. Цялата режисура, постройка, атмосфера – въобще всичко е подчинено по един особено талантлив начин на пародията на истинската кабаретна сцена. В частност атмосферата е адски убедителна и някак контрастно едновременно ретро и съвременна, но без да има някакъв дисонанс. Много точно и изобличително виждаме цялата гама емоции, съпътстващи живота на звездите и опитващите се да станат такива, както и вестникарската истерия, изобщо целият надъхан ритъм на живот, характерен за онези години. И същевременно визията успява някак правилно да си бъде модерна.
Мюзикълът изобилства с адски забавни попадения, както в текста на песньовките, така и в игралните части. Има няколко наистина култови момента, като този, в който затворничките пеят за убийствата, които са извършили, или пък този, в който Рокси прави пресконференция под давлението на Били, като междувременно картината се редува с представление на цирков Били, който движи вентрилоквистка кукла, която е Рокси. По подобен начин има и един почти гениален степ, който върви на фона на все по-трескавите лъжи и убедителна игра на адвоката в съда. Изобщо музикалните части са доста добре интегрирани във филма, а забавните реплики спомагат доста за преживяването. Самата музика на мен лично много ми хареса, но аз по принцип си се радвам на джаз. Не че са нещо много велико, но ще си ги тананикате с кеф, докато слушате. А и певческите способности (ако са пеели те) на актьорите никак не бяха за подценяване. Да се върна за последно и на актьорите по тоя случай. И тримата (четиримата, ако броим и мъжа на Рокси, който беше адски забавен непохватен дундьо и изпълни една доста прилична песничка за целофанения човек) се представят доста добре, като за мен лично най-запомняща се беше играта на Гиър. По принцип не съм му особен фен, но тук се справи просто блестящо – типичен “суаво” светски мазен гелосан джентълмен без капка съвест. Друга гениална сценка – затворничките пеят как всичко, от което Били се интересува, е истинската любов и как се прекланя пред жените – в следващия момент той най-невъзмутимо иска 5000 долара от Рокси. Добре де, тъпо звучи, като го описвам, но трябва да се види ;). Рене също доста добре се представя като за малка нахална смотла, а Катрин, ако мен питате, е просто родена за ролята си и единствено фактът, че няма достатъчно екранно време, пречи играта й да постигне максималното.
Изобщо филмът наистина си заслужава Оскарите и независимо, че не е някакво стойностно кино-проникновение, е направен много кадърно и весело и според мен ще достави удоволствие на всекиго. Освен ако не понасяте джаз ;).
Оценка 8.5/10