Уилям Р. Форсчън
Изгубеният полк #2
СЪЮЗ ЗАВИНАГИ

Превод: Петър Тушков
Редакция: Владимир Абазов
(с) 2003, Серпис АД

ПРОЛОГ

     – Сега! Затворете фланговете!
     Кар карт Джубади, водачът на ордата на мерките, се изправи в стремената и издигна стиснат юмрук към бездънното небе.
     Кървавочервеното знаме заплющя в ясната светлина на ранната утрин. Вождът обърна поглед на изток и през първите лъчи на зората видя друг флаг, който се издигна в отговор, последван от втори и трети – алени правоъгълници, изгубени сред простора на необятната степ. Очите му потърсиха нещо на запад и със задоволство съзряха по близкия склон да изникват още червени знамена и да се открояват ярко сред безкрайното море от зеленина.
     – Кръгом! Изтегляй се! – изрева Джубади, пришпори безмилостно коня си и полетя назад, последван от останалите генерали.
     Внезапно нещо засвистя от небесата и през степта плъзна огромна ленива сянка. Кар картът се приведе и без да слиза от коня се прикри от едната му страна. Секунда по-късно стрелите се стовариха върху тях с хиляди жила. Животното изцвили ужасено и се изправи на задните си крака. Джубади се изви диво, за да се озове отново на седлото, и пришпори коня още по-безмилостно от преди, вече облян в кръвта му.
     – Господарю!
     Джубади погледна през рамо. Беше Юлагар, пазител на силата и кръвен покровител на владетеля на мерките. В очите му гореше неистов страх.
     – Не се безпокой – разсмя се кар картът.
     Яростта на битката го беше завладяла напълно. Като не преставаше да смушква ожесточено ранения кон, той измъкна бойния си лък и постави една стрела на тетивата. Обърна се в седлото и огледа голия хълм зад себе си. Тътенът от преследвачите им се чуваше съвсем близо и Джубади ясно долавяше в него скрита заплаха и мощ. Генералите бързо се групираха от двете страни на предводителя си. Някои от тях, пострадали при последния залп, изоставаха безсилно. Изпод един паднал кон се измъкна посивяла фигура и във въздуха проблесна студен метал. Острието се издигна към небето и меркът нададе дълъг, самотен и предизвикателен вик към връхлитащата смърт. Джубади се усмихна.
     Тази вечер Ворг нямаше да се присъедини към трапезата му – беше настъпил часът на неговата смърт. Поне щеше да умре с меч в ръка, лице в лице с враговете. Беше му братовчед, но сега не можеше да му помогне с нищо. Навярно предците вече витаеха над мястото и призоваваха смелостта на неговата ка, жизнената сила на воина, която да го преведе през последната битка.
     Преследвачите им най-после се появиха и пълководецът усети как сърцето му се изпълва с трепет пред алчните пръсти на жилещата смърт, която започна да се стрелка наоколо. Авангардът на клана Бантаг, един умeн от най-страшните воини на южната орда, превали билото на хълма и Ворг тутакси се олюля и се строполи на колене, улучен от вражеските лъкове. Меркът нададе вик и с последни усилия посече коленете на първия връхлитащ кон, след което изчезна под копитата на останалите.
     Сред отстъпващите мерки се надигна одобрителен вой. По-късно щяха да се разказват легенди за мъжеството на Ворг и за смелостта му да се изправи срещу десетхилядна конница, помитаща всичко пред себе си. Съдбата се беше оказала благосклонна към него.
     Джубади вдигна високо лъка си и прати една стрела към бантагите. Незабавният им отговор покоси знаменосеца му. Юлагар веднага се приближи до своя кар карт, за да го предпази с щита и с тялото си от стрелите на враговете. Пуснаха конете в устремен галоп през високата пролетна трева и скоро превалиха билото на следващия хълм на стотина метра по-нататък.
     – Сега! Трябва да ударят сега! – изрева Юлагар, като погледна към тревистия хълм зад тях и понечи да даде знак на другия знаменосец, който държеше жълтия сигнален флаг ниско до земята.
     – Още не! – изкрещя Джубади.
     – По дяволите! Сега! Следващият залп ще ни избие до крак! – викна пазителят.
     Воинът захвърли щита си, увисна от седлото и като грабна в движение флага от ръцете на знаменосеца, го размаха високо над главата си.
     Поне дузина жълти знамена също се развяха по линията на позициите, дълга почти километър. Кристалносиньото небе изведнъж потъмня от десетките хиляди стрели, полетели във въздуха иззад възвишенията вляво и вдясно. Смъртоносната вълна се издигна високо и увисна там за един миг, който сякаш продължи вечно. От редиците на бантагите се разнесоха викове на ужас. Само допреди секунда враговете бяха вярвали, че мерките са в ръцете им.
     Джубади и генералите незабавно се прикриха под конете – някои от стрелите неминуемо щяха да поразят мястото, откъдето наблюдаваха бойното поле. После стоманената градушка се изля върху бантагите, пронизвайки едновременно човешка плът, коне и броня.
     Кар картът се изправи на стремената, вдигна високо лъка си и изкрещя, опиянен от внезапната буря от болка и смърт, която се беше изляла от небесата. От билото на възвишението се спусна първата вълна на Вушка Хъш, елитния умeн на ордата на мерките. За втори път воините изстреляха към бантагите облак от стрели. Залпът предизвика допълнително объркване сред редиците на враговете им и това се оказа достатъчно.
     – Мерк! – изкрещяха десет хиляди гърла.
     Конницата на бантагите промени посоката, в която препускаше, и отвърна на изстрелите, покосявайки първите атакуващи мерки. Джубади с радост се убеди, че това изобщо не разколеба воините му. Отново изкрещя диво и пришпори измъченото животно под себе си обратно към бантагите. Триумфът му щеше да бъде пълен.
     – Господарю!
     Юлагар внезапно се оказа пред него и сграбчи юздите на коня.
     – Напред, напред, атакувайте! – крещеше Джубади.
     – Господарю, сега трябва да командваш. Остави на другите да се бият! – извика пазителят. – Конят ти е полумъртъв!
     Сякаш се събуждаше от сън, Джубади най-после видя Юлагар пред себе си и забеляза тревогата в очите на кръвния покровител. Кар картът разтърси глава и възвърна самообладанието си. Страстта на битката и опиянението от леещата се кръв изведнъж го напуснаха и той отново се превърна в предводител на ордата. Юлагар кимна одобрително. Именно такава беше задачата на пазителя на силата – да уравновесява честите изблици на ка у водача на мерките и да бди за съхраняването на кръвната линия.
     Джубади обърна коня си и препусна към върха на хълма, без да поглежда към хилядите мерки, които продължаваха да се вливат покрай него в сърцето на битката. Когато най-сетне дръпна юздите и отправи поглед на юг към долината, сражението се беше разпростряло и вече започваше да се оформя точно според плана му.
     Беше използвал себе си и генералите като примамка, като капан в капана. Бантагите още един път се бяха опитали да заграбят онова, което беше негово по право – пасбищата, земята и добитъка. В продължение на половин цикъл, цели десет години, между двете орди беше царял мир, гарантиран от кръвен договор. За тези години той плати висока цена. Сега всеки знаеше, че думата на Бантаг струва колкото шепота на вятъра.
     Преди около три цикъла, под маската на благодушието и също във време на кръвен договор, бантагите бяха убили дядо му. Тогава за първи път мерките си бяха дали сметка, че не могат да вярват на южните си съседи. А преговорите, за които го бяха повикали тук, със сигурност целяха да го вкарат право в ръцете им.
     Джубади се засмя мрачно, загледан в резултата от всичко това. Този път се бяха подготвили добре. След провала на преговорите бяха пришпорили конете си в галоп. Още преди да са изминали четирите дължини на неутралната зона, бяха забелязали, че ги преследват. Гонитбата продължи цели два дни. Десетте хиляди елитни бойци на Бантаг го бяха следвали неотстъпно в продължение на стотици километри. И накрая сами бяха паднали в капана.
     – Фланговете се затварят – посочи на изток и запад Юлагар.
     Двете половини на Вушка Хъш бяха изскочили от гънките на безкрайната степ. Червените им знамена плющяха над самия фронт на атаката. В същото време Тарга Ву, ездачите от клана на конеглавите, вече обхождаха фланговете и макар да се намираха на около пет километра от бойните действия, затваряха напълно пътя за отстъпление.
     – Господарю, всичко се нарежда така, както каза, че ще стане – обади се одобрително Юлагар, докато отекващият рев от масовото клане под тях се носеше между възвишенията.
     По билото на хълма препуснаха половин дузина ездачи и Джубади оголи зъби във вълча усмивка, разпознал между тях своя първороден син Вука.
     – Каква сеч! – възкликна младежът, докато спираше коня си. – Това ще накара тези негодници да се замислят сериозно, преди отново да се полакомят за земите ни.
     Кар картът насочи отново вниманието си към битката, която се беше оттеглила обратно към мястото, където бяха спрели, за да примамят противниците в капана.
     – Бантагите са многобройни – обади се студено Юлагар. – Воините им са повече от звездите по небето.
     Вука не отговори.
     – Така или иначе пасбищата ни ще паднат в ръцете им – каза Джубади. – Засега можем единствено да им попречим да напредват прекалено бързо.
     – След тази славна победа? – извика синът му въодушевено. Необмислената пламенност в гласа на младежа накара кар карта да трепне раздразнено. Един ден Вука щеше да заеме мястото му, но преди това трябваше да се научи да сдържа поривите си и да съзира очевидната истина.
     – Не, след тази най-обикновена битка – изръмжа баща му. – Това е само началото.
     Младият мерк го погледна обидено, но замълча.
     – Съгледвачите върнаха ли се, докато ни нямаше? – попита тихо Юлагар.
     – Да, още вчера – отвърна Вука нетърпеливо.
     – И?
     – Истина е, животните са ги надвили. Скаутите са огледали мястото на битката. Слуховете за оръжията, които могат да убиват отдалече, са верни. Животните вече поправят стените и попълват войската си. Някои от съгледвачите са се доближили и до тугарите. Твърдят, че са им останали само около трийсет хиляди воини. И е съвсем сигурно, че в следващия град, където решат да спрат, ще срещнат силна съпротива. Говори се, че щели да направят опит да измолят храна в замяна на някакъв мистериозен лек срещу болестта, която мори северния добитък. Трудно е за вярване, но е самата истина.
     – Значи са загубили най-малко седемнайсет умeна, може би дори двайсет! – възкликна изумено Джубади.
     – Ще ни се наложи да свикнем с тази мисъл – рече Юлагар загрижено. – Животните имат нови оръжия. И са се научили да се бият.
     – Отвратително! – рече Вука. Лицето му беше изкривено от презрение.
     – Отвратително или не, ще трябва да се изправим срещу това – отсече в отговор Джубади.
     Юлагар срещна погледа му, усмихна се леко и кимна.
     – А корабът, който изригва пушек и се движи без платна? – попита пазителят.
     – Дори в този момент опустошава крайбрежието на картанците в нашите владения. Така и не се е върнал обратно в Рус.
     – Добре. Много добре – заяви кар картът доволно.
     – Животни, които въстават срещу Избраната раса – измърмори Юлагар. – Нечувано!
     – Не забравяй, че срещу тях са били тугарите – подметна Вука подигравателно.
     – Независимо от всичко, и те принадлежат към Избраната раса! – озъби се Джубади. – Запомни го добре! Те са като нас. Да те вземат мътните, те просто са се провалили там, където ние трябва да успеем, за да съхраним старите обичаи!
     Хванат натясно от внезапния гняв на баща си, Вука засрамено погледна към мерките от своя щаб. Воините бяха свели глави, за да не стават свидетели на позора на своя водач.
     Над грохота на битката се издигна триумфален вик. Джубади насочи поглед натам и съзря как украсеният с животински череп флаг на бантагите се олюля за момент и после изчезна сред яростта на сражението.
     Вука погледна баща си като лисица, подушила прясна кръв.
     – Върви, момче – рече кар картът с благосклонна усмивка. – Битката те зове.
     Младежът измъкна ятагана си с див вик и като се изправи на стремената, препусна надолу, последван от останалите млади мерки.
     – Тамука! – извика подире им Юлагар.
     Триметровият пазител на зан карта се извърна в седлото и го погледна. После вдигна за поздрав бронзовия си щит, символ на длъжността му, приведе се напред и смушка ожесточено коня, за да догони останалите.
     – Все някога ще дойде и неговият ден – произнесе с равен глас Джубади, докато следеше бащински как синът му се присъединява към битката. Сетне обърна очи към Юлагар, който също наблюдаваше мълчаливо бъдещия водач на мерките, и кимна, сякаш се връщаше към далеч по-важна тема: – Значи слуховете се оказаха верни... Може би все пак ще успеем да приведем плана си в действие и да обърнем нещата в своя полза.
     – Да наредя ли на следващите пратеници да тръгват? – попита старият пазител с очевидно облекчение.
     – Така да бъде. Прати ги още тази вечер. Трябва да действаме бързо.
     Джубади се загледа отново към битката. Настъпващите от двете страни крила на Вушка и Тарга вече се бяха сключили напълно. Небето потъмняваше от нови и нови облаци стрели. Степта ехтеше от писъците на ранените и обречените, а победителите триумфално издигаха оръжие.
     – Почти не е за вярване, че тугарите са били победени – поде отново Юлагар, като се приближи с коня си до своя повелител.
     Джубади погледна към него и се усмихна:
     – Наистина е отвратително, нали?
     – Е, може би момчето е право. Били са само тугари.
     – Спомни си, че ни победиха при Онси – рече кар картът безизразно.
     – Никога не си позволявам да забравя това, господарю – в гласа на пазителя се долавяше съвсем лека гневна нотка. – Спомням си също, че изгубих баща си там.
     Джубади кимна, без да се обижда. В края на краищата Юлагар беше единственият мерк от ордата, който можеше да му говори без страх. В качеството си на кръвен покровител имаше това право и трябваше да го използва. Той бе другата половина на духа. Онази, която беше обучена да наставлява, да казва истината и да служи като преграда пред спонтанните и често необмислени избухвания на ка у господаря си.
     – Обаче от Онси насам тугарите не са срещали на бойното поле никого от Избраната раса. Вероятно остриетата им са успели да ръждясат. Когато преди две години се разбързаха така загадъчно, започнах да се страхувам, че са намислили да навлязат на наша територия. Сега поне знаем какво се е случило. Просто са ги смазали.
     – Сигурно е станало точно така – съгласи се Джубади. – Отслабнали са и са престанали да бъдат воини. Силата се подържа жива само чрез кръв. Когато се появим ние, животните ще разберат що е ужас. – Кар картът се усмихна. – Мерките няма да допуснат грешките на тугарите. Падението на нашите северни братя ще улесни собственото ни спасение. Разполагаме с година, може би дори две. И ще ги оползотворим разумно. Първо ще разберем как се е случило тъй, че са били победени. После ще отслабим животните и накрая те сами ще легнат на трапезата ни.
     – Още не ми се нрави идеята да въоръжаваме животни срещу животните – намръщи се Юлагар.
     – По-добре да умират те, отколкото ние – обясни Джубади. – В момента не можем да си позволим повече загуби. И без друго бантагите непрестанно атакуват южните ни граници. Ще оставим животните да се бият вместо нас из северните земи, за да подчиним непокорните. Ще наблюдаваме и ще се учим. А сетне ще вземем всичко придобито и ще го обърнем срещу Бантаг. Вместо да се впускаме в битка, без да знаем нищо за враговете си, ще постъпим разумно и в края на краищата ще разполагаме с техните оръжия.
     – Не забравяй, че животните вече са вкусили от кръвта ни – предупреди го Юлагар. Полето пред техния град е осеяно с костите на Избраната раса. Ако позволим и на други животни да сложат ръка върху оръжията им, нищо чудно един ден те също да ги обърнат срещу нас.
     – Сам чу вестите – отвърна кар картът. – Единствено те знаят как да ги изработват. Все някак трябва да го постигнем и ние. Сигурен съм, че има начини да накараме и нашите животни да правят същите. Така ще приключим успешно войната на север и същевременно ще се защитим от юг. Когато му дойде времето, ще завладеем оръжията и къщите, където ги произвеждат, и ще избием животните до крак. Междувременно ще предложа на картанците милост в замяна на помощта им срещу тези руси, янки, или както там се наричат. Това ще ги убеди, че е по-добре да продължат да ни се покоряват. Пък и няма да се тревожат особено за онова, което ги очаква.
     – Господарю – произнесе Юлагар тържествено. – И преди сме го обсъждали. Слушам те и се подчинявам на решенията ти. Аз съм само пазител и не разбирам нищо от пътеките на войната. Но все пак вземи предвид предупрежденията ми. Въпреки че тези нечисти оръжия могат да се окажат нашето спасение от бантагите, все пак изпитвам боязън от тях.
     – Така е, но се намираме между два огъня – кимна Джубади. – Единият може да ни опари, всъщност вече дори чувстваме топлината му, ала другият ще ни сгрее и ще ни помогне да се съвземем. След това ще смажем съпротивата на животните и ще завладеем земите на тугарите. Нека бантагите грабят. Засега. Ще дойде време, когато ще съжаляват. Но дотогава се налага да действаме предпазливо. Затова, стари приятелю, изпрати вестоносците още тази вечер.
     – Към Рус, както смятахме в началото?
     – Вече е безполезно. Сега се чувстват победители и ще се опълчат срещу нас така, както са се противопоставили на тугарите. Освен това не искаме да ги предупреждаваме, нали? Не бива да им позволяваме да разберат какви са истинските ни намерения докато не е станало твърде късно за тях. Така че засега ще изоставим първоначалната си идея. Колкото до останалото, да.
     – На твоите заповеди, господарю – прошепна Юлагар.
     Джубади замълча и се загледа към битката, която се беше пренесла далеч на юг. Между крилата на мерките почти не бяха останали живи бантаги. Хиляди и хиляди лежаха на бойното поле и сред разхвърляните им фигури вече бродеха лечителите, които преценяваха дали на ранените може да се помогне, или трябва да им се прережат гърлата.
     Тази вечер към предците на мерките, яздещи сред безкрайната степ в отвъдните селения, щяха да бъдат отправени благодарствени песни. Загиналите щяха да се присъединят към тях и щяха да бъдат заедно в светлината на Голямото колело.
     Мислите на вожда се насочиха към Ворг, приятел от детинството, братовчед и кръвен брат. Беше получил достойна смърт. За един воин това бе всичко – смърт с меч или лък в ръка. Нищо друго нямаше смисъл.
     Конят под него потрепери и кар картът усети как животното се отпусна на колене.
     Джубади освободи краката си от стремената и скочи леко на земята. После погледна към коня, който му беше служил вярно в продължение на десет години – половин цикъл около света. Извади ятагана си, наведе се и преряза гърлото на животното.
     Конят го погледна умолително и съвсем бавно опусна глава в тревата.
     Джубади избърса острието и го прибра в ножницата. После си тръгна, без да поглежда назад.
     – Картански триреми, адмирале.
     – Подгответе се – изрева Кромуел. По подпухналото му грозно лице плъзна студена усмивка, издаваща несъмнено задоволство.
     Тобиас Кромуел, бивш капитан от Флота на Съединените щати, сключи ръце зад гърба си, обърна се и се загледа през кърмата на „Оугънкуйт” към пролива, който разделяше Вътрешното море на две половини – северна и южна.
     Колко време бе продължило всичко това?
     Съвсем ясно си спомняше далечният 2 януари 1865 година, когато напуснаха водите на залива Чесапийк на път към бреговете на Южна Каролина. Трябваше да стоварят там десантни части, но вместо това попаднаха в онази проклета буря и се натъкнаха на портала от светлина, който ги увлече – всички тях, заедно с кораба – в този кошмарен свят.
     Оттогава бяха изминали поне две години.
     В началото се бяха сблъскали с болярите на Рус, но по-късно онзи арогантен полковник, Кийн, беше успял да ги отстрани от властта и да заеме мястото им.
     – Проклет да е завинаги – промърмори Тобиас мрачно. Мичманът го погледна стреснато, объркан от заповедния му тон. Кромуел само поклати глава и се обърна в другата посока.
     Само ако Кийн беше избрал по-лесния път – да сключи съюз с болярите, може би щяха да се справят някак с тугарите. Наистина част от момчетата щяха да се простят с живота си, но поне офицерите щяха да оцелеят. Вместо това негодникът беше решил да се бие не само с болярите, но и с тугарите.
     Споменът за онази последна нощ още караше Кромуел да се облива в студена пот. Накрая се бе видял принуден да постъпи по единствения логичен начин. Заедно с кораба и целия си екипаж беше обърнал гръб на Суздал завинаги. Така или иначе битката беше загубена. Всеки с достатъчно ум в главата можеше да го види и сам.
     И откъде, по дяволите, трябваше да му бъде известно, че тези негодници все пак ще надвият тугарите? Разбира се, след онова, което беше сторил, нямаше път назад. Кийн щеше да нареди да го разстрелят като дезертьор, пък и без друго му беше дошло до гуша от него и скъпоценния му мейнски полк. Можеше да си представи сардоничния им смях и подигравката в очите им, докато го водят към стените на града...
     – Проклети да са всичките – прошепна той.
     Трябва да бяха изминали четири и повече месеца оттогава; отдавна беше изгубил представа за времето. Пък и какво значение имаше в края на краищата?
     Първите няколко месеца бяха най-зле. Налагаше им се да нападат картанските кораби, след като тези негодяи им бяха отказали пристан. Не беше живот за оплакване, но постоянната грижа за попълването на запасите от гориво, с което да подхранват котлите, бе започнала да му дотяга. Дървета за сечене се намираха единствено на север или по източните брегове, които обаче се охраняваха от въоръжените до зъби кораби на Карта. Единственото, което им оставаше, бе да преминат през пролива и да изучат непознатите топли води на Южния океан в търсене на безопасно пристанище, където да заредят бункерите си.
     Отвъд теснините големият океан се разширяваше на изток и на юг. Източните брегове бяха покрити с гъста висока гора, гъмжаща от живот, който в сравнение с фауната в северните райони изглеждаше странен и екзотичен. Като загадъчните крилати създания например, всяко едно голямо колкото половин къща. Тук най-сетне намериха място, където да се установят и да си набавят необходимото гориво, ала независимо от това районът го изпълваше със странното предчувствие за надвиснала заплаха.
     По време на престоя си бяха изгубили половин дузина от членовете на екипажа. Моряците бяха станали жертва на странни животни, каквито не бяха виждали дотогава – котки с огромни, извити като сабя зъби, подобни на мечки същества, но с жълта козина и с размерите на малък слон, както и огромни птици, които можеха да грабнат човек, както си стои на брега, и стиснали плячката в нокти, да изчезнат към гнездата си високо в планините.
     Съвсем скоро разбраха, че джунглата далеч не е толкова безлюдна, колкото изглеждаше на пръв поглед. Започнаха да намират следи от стъпки в пясъка, които не бяха нито от човек, нито от тугар. А дървосекачите взеха да се боят да навлизат навътре в гората, след като един от тях бе обезглавен от хитроумен капан. Обаче чашата преля наистина, когато една сутрин не откриха часовия. От поста му към гората водеше широка кървава диря.
     По всеобщо съгласие продължиха на юг и скоро се натъкнаха на широк остров, чиито върхове се губеха в небето, забулени в облаци. Взеха решение да пренощуват в един тесен залив, където (с типичната за всички бегълци вяра), се надяваха, че ще открият бленуваното безопасно пристанище. Мястото бе наистина прекрасно – обширни искрящи плажове и дървета, които се извисяваха на стотици стъпки в небето.
     На сутринта го събудиха, за да види как в устието на залива се появяват два кораба с високи кърми и големи четвъртити платна. Беше виждал такива само по картините – наричаха ги галеони. Изгубени също като „Оугънкуйт” в някое далечно, отдавна забравено море.
     За негова изненада корабите ги поздравиха с едновременен залп от всичките си оръдия. Наложи се да демонстрират някои от способностите на парния си двигател, за да ги склонят към сътрудничество. Заедно имаха по-голям шанс да се справят с Карта.
     Историята на галеоните сама по себе си беше забележителна. Близо хилядата мъже и жени на борда бяха потомци на екипажите, попаднали тук с четири пиратски кораба някъде през шестнайсети век. Навярно бяха изчезнали съвсем близо до мястото, където и „Оугънкуйт” беше пропаднал през портала.
     Единствената им среща с тугарите им беше струвала два от корабите. Пиратите все още изпитваха неописуем ужас само при споменаването на високите създания и Тобиас не ги винеше за това, че бяха взели решение завинаги да се крият из широките простори на океана. Ала най-интересното от всичко бе, че бяха съумели да запазят познанията си за производството на барут и оръдия. Кромуел презираше тази сбирщина от дегенерати, отдадени на пиянство и разврат, обаче те можеха да се бият и това успя да разпали мечтите му за господство над картанците.
     – Адмирале, флотата на Карта се изтегля – доложи наблюдателят на носа. – Свалят знамената.
     – Какво, по дяволите?... – изруга Тобиас и вдигна далекогледа си. Шейсетте кораба, които току-що бяха изскочили от пристанището, за да ги атакуват, сега обръщаха. Съвсем ясно се виждаше как пурпурните им флагове плющяха на вятъра, докато моряците ги сваляха бавно надолу. Една-единствена галера продължаваше упорито напред, а греблата й разхвърляха водни пръски, искрящи като скъпоценни камъни под слънцето.
     Кромуел грабна мегафона и кресна към флагмана на съюзниците си:
     – Джейми, свалят знамената! Не стреляйте без моя команда!
     – Какво, на кучетата не им стиска да ни излязат насреща? – изсмя се капитанът на пиратите.
     Моряците от „Златния камшик” свиха чевръсто платната и галеонът легна на дрейф до „Оугънкуйт”. Бойните му люкове бяха отворени и навън надничаха дулата на дузина оръдия.
     От мястото си Тобиас можеше да види как облеченият в насмолени панталони и мърлява ленена риза Джейми се навежда през борда, за да огледа по-добре приближаващата галера.
     – Гадове мръсни. Поне можеха да ни оставят да се позабавляваме...
     Разочарованието бе изписано съвсем ясно върху белязаното му лице. Беше слаб, дори изсушен, сякаш дългите години, прекарани из тропиците под жарките лъчи на червеното слънце, бяха изстискали всичко от тялото и душата му.
     Тобиас го наблюдаваше внимателно. Ясно му беше, че не може да се довери напълно на Джейми. Всъщност не можеше да има вяра на никого от пиратите. При първата възможност щяха да нападнат „Оугънкуйт” и да изхвърлят капитана му през борда.
     Кромуел огледа собствения си екипаж и от очите му не убягна нервността и безпокойството, с които хората му се взираха към двата пиратски кораба. Да вървят по дяволите, помисли си той. Така или иначе напрежението сред тях растеше от месеци насам и ако Джейми не го изхвърлеше, със сигурност щяха да го сторят те, стига да се появеше някакъв шанс да се върнат у дома. Налагаше се да им осигури място, където най-сетне да се почувстват спокойни, иначе съдбата му щеше да бъде предрешена.
     – Да чуем какво имат да ни казват – заяви безизразно той.
     – Ако питаш мен, най-добре да плячкосаме всичко, което имат, и да изгорим града до основи.
     – Осем кораба и хиляда души екипаж срещу държава с четвърт милион население? Да не си полудял!?
     Джейми изсумтя презрително.
     – С твоите оръдия и онзи дявол под палубата ти всичко, което поискаме, ще бъде наше. Легендите за прадедите разказват за дон демон, който изклал цял милион копелдаци-езичници някъде из моретата на Старата Земя.
     Тобиас предполагаше, че Джейми и екипажите му са наследници на английски и френски пирати, нападали корабите на испанската хазна някъде към края на шестнайсети век. Нямаше никаква идея как са успели да опазят „Златния камшик” на вода през изминалите векове. Или в това море нямаше дървояди, или с времето бяха заменили парче по парче всички части на галеона. По-вероятно второто, като се има предвид завидното майсторство на техните дърводелци, построили пет негови копия.
     – Лягат на дрейф – посочи Тобиас. Намираха се на стотина метра от галерата. – Стоп машини!
     Дълбокият монотонен туптеж, който разтърсваше „Оугънкуйт”, замря постепенно. От предпазния вентил внезапно изригна струя нагорещена пара и Тобиас се усмихна, забелязвайки ужасеното изражение на Джейми. За по-голям ефект отиде до лоцманската кабина и наду свирката. Пискливият й звук отекна над вълните.
     После вдигна далекогледа и изучи внимателно картанския кораб, който се поклащаше тромаво над развълнуваното море. Гребците изтощено се бяха навели над пейките си.
     Тобиас излая няколко команди и „Оугънкуйт” започна да се приближава откъм наветрената страна на картанците. Между двата кораба бяха хвърлени осигурителни въжета. Междувременно „Златният камшик” зае позиция откъм подветрената страна на галерата. Малко по-късно от пиратския галеон спуснаха лодка. Джейми и малкият екипаж от гребци, който щеше да го придружи, се прехвърлиха през борда и заеха местата си в нея.
     – Топчиите да бъдат готови! – извика Тобиас. – Стрелба само по моя команда.
     Адмиралът се постегна и сковано надникна надолу към олюляващата се палуба на картанския кораб. На кърмата вече го очакваха дузина мъже с церемониални пурпурни шапки, с бронзови лица и гарвановочерни бради с подвити краища. Очите им се обърнаха нагоре със студено предизвикателство. В краката им имаше няколко железни сандъка.
     В мига, когато Джейми се изкатери на кораба им и измъкна късата си сабя, от пиратския галеон се надигнаха доволни викове.
     – Без насилие! – изрева Тобиас. – Да чуем първо какво имат да ни казват.
     В отговор капитанът само се изсмя безочливо и закрачи към посрещачите. Повдигна капака на единия от сандъците с върха на сабята си.
     – Проклет да съм, ако това не е злато – изсъска той, падна на колене и зарови ръце в сандъка. После се изправи и изрева от удоволствие, когато монетите заваляха звънко по палубата.
     Като говореха бързо на своя гърлен език и без да обръщат внимание на Джейми, картанците започнаха да правят знаци на Тобиас да дойде при тях. Не можеше да не признае, че мисълта за това го плашеше. Като нищо можеше да бъде и капан. В края на краищата защо да не пожертват един кораб и екипажа му, за да го пипнат?
     – Дяволите май искат да се присъединиш към забавлението – обяви Джейми с широка усмивка.
     – Да горят в ада дано – отвърна Тобиас надменно. – Ако искат да разговаряме, да дойдат при мен. Обясни им го.
     Пиратът очевидно се наслаждаваше вътрешно на опасенията му. Изсмя се, но после кимна на едного от екипажа си. Мъжът пристъпи към картанците и им заговори. Техният водач отново игнорира Джейми и отвърна нещо, сочейки Кромуел.
     – Хайде, лорд-адмирале, златото не е никак малко!
     Тобиас се поколеба, а Джейми добави:
     – Барка току-що им обясни, че ако някой от негодниците опита нещо, лично аз ще му изтръгна очите и ще му ги натикам възможно най-дълбоко в гърлото. Но те все пак настояват да слезеш. Ако се страхуваш, обаче...
     – Ако искате, ще отида аз – обади се Хинсен.
     Тобиас се обърна към него. Джим Хинсен, единственият дезертьор от редиците на Трийсет и пети мейнски, бе застанал до релинга¹ и се взираше алчно в златото.
     Все още не можеше да прецени дали бе постъпил разумно като беше позволил на този човек да се присъедини към екипажа му. Хинсен беше типичен подмазвач и често демонстрираше охота да задоволява и най-малките прищявки на адмирала. И все пак от начина, по който шаваха очите му, Тобиас беше стигнал до заключението, че мъжът търси единствено начин да извлече изгода за себе си. Докато Кромуел запазваше върховенството си на борда на кораба всичко това нямаше значение, но все пак не можеше да се отърве от усещането, че Хинсен твърде бързо и твърде схватливо научава за „Оугънкуйт” повече, отколкото капитанът имаше желание да разкрие на екипажа си.
     Погледна към мъжете, които също се бяха надвесили над парапета, и осъзна, че в дадения случай смелостта и безгрижието на Джейми правят далеч по-добро впечатление от неговата предпазливост. Изруга под сурдинка и тромаво се прехвърли през релинга. Изчака следващата вълна да повдигне галерата на картанците и скочи върху палубата й, като едва не се прекатури назад в морето. За щастие неколцина от гребците се протегнаха навреме и успяха да го уловят.
     Водачът на пратениците пристъпи напред и бързо започна да обяснява нещо, сочейки един затворен люк към вътрешността на кораба.
     Кромуел погледна въпросително Джейми Фицхю, който му отвърна с беззъбата си усмивка:
     – Негодникът иска да го последваш, за да ти покаже нещо.
     Тобиас потрепери вътрешно.
     – Друг път...
     – Направо ми четеш мислите. Ако искат да ни покажат нещо, да го изнесат! – отсече Джейми и бързо предаде отговора.
     Парламентьорът сви рамене, след което се приближи до люка и го отвори.
     Картанците, които стояха наблизо, отстъпиха от входа, в чийто мрак се извисяваше нечия неясна фигура, и като един паднаха на колене.
     Тобиас внезапно установи, че не може да си поеме въздух.
     Фигурата се наведе, за да мине през прохода. Първо се показаха шиповете на металически шлем, а сетне се появи и останалото. И се извиси на поне два и половина метра.
     – Тугар! – успя да си поеме дъх адмиралът.
     Разтреперан измъкна револвера си и запъна петлето. Пребледнял, Джейми се запрепъва назад. В уплахата си капитанът на пиратите изпусна монетите, които беше стискал досега, и някои от тях се изтъркаляха необезпокоявани в морето.
     Високото същество се втренчи в Кромуел и оголи жълтите си зъби в злобна усмивка. Вятърът подхвана плаща му от човешка кожа и го развя. Очите му се взираха студено, високомерно и хищно.
     – Значи ти си ренегатът янки, Тобиас Кромуел?
     Адмиралът беше като онемял.
     – Тугар – произнесе още веднъж невярващо.
     – Мерк! Тугарите са слаби създания и ако не бяха от Избраната раса, най-вероятно щяха да свършат в ямите. Аз съм наричащият времето в ордата на мерките. Бях изпратен, за да те открия.
     Тобиас недоверчиво започна да отстъпва, стиснал револвера в треперещата си ръка. Джейми се приведе с измъкната сабя. Наричащият започна да се смее:
     – Кажи на кучето си да мирува, Кромуел! – изсъска той. – Време е да поговорим.
     – С тугар? – прошепна адмиралът. – Не ми се вярва.
     – Мерк! – изръмжа наричащият, след което чертите му внезапно се смекчиха. – Чуй ме добре, Кромуел от кораба, който плава без платна. Моят кар карт ми нареди да те издиря. Да те издиря дори сред това море. Чуй сега думите на кар карт Джубади, владетел на Голямата средна степ, по чиято воля съм натоварен да ти предложа споразумение.
     – Споразумение?
     – Наречи го съюз – изражението на наричащия отново се озари от широката заплашителна усмивка.
     – Срещу кого? – попита Тобиас, като се мъчеше да възвърне своята увереност.
     – Моят кар карт желае да те направи свой съюзник. Гарантираме спасение от ямите за теб, за всички, които те следват, и за жителите на Карта. Вече сме подготвили място в града, където да отседнете. Научи ни, Тобиас Кромуел, на твоя начин на война, и ние ще издигнем теб и твоите последователи над всички останали човешки същества. Служи ни добре и един ден, в името на Мерк, ще станеш владетел на страната, наречена Рус.
     Изумен, адмирал Тобиас Кромуел свали револвера и се усмихна.


¹ Релинг (мор.) – перила около палубата на кораба; фалшборд. – Бел. ред.