МЪЖ НА ЧЕСТТА – ЧАСТ 1

ДЕЙВ ДЪНКАН

МАГИЧЕСКИЯТ ПРОЗОРЕЦ

Отново: на Джанет, sine qua non (бел.пр. sine qua non, лат. – без което не може; безусловно)

И в заника на отминаващата нощ аз зов дочух;

тревожил е отколе императора и шута,

на Рут в сърцето е намирал път тоз порив глух,

разплакана от мъка по дома когато тръпне

и в чужди ниви тъжна се залута...

Ако се вслушваш в този зов начесто, ще отвори

магически прозорци към прибоя

в морета гибелни, и приказни страни омайни...

Кийтс – "Ода за един славей"

ЕДНО

МЛАДОСТТА ОТМИНАВА

1.

Далеч преди пришествието на Боговете и смъртните, величествената скала на Краснегар вече се е издигала сред бурите и леда на Зимния океан – непоколебима и вечна. По време на дългите арктически нощи трепкала под призрачния танц на северното сияние и лъчите на студената, тъжна луна, докато ледът с безсилна ярост дъвчел основата й. През лятото с острите си като кинжали жълти лъчи слънцето се издигало над бляскавото бяло и синьо на морето, приличащо на великански резен сирене, положен върху изящен порцелан. Времето и сезоните се менели и скалата им устоявала непроменена, като ги забелязвала не повече отколкото сменящите се поколения на човечеството.

Два от склоновете й се издигали стръмно над прибоя, нарязани от тесни тераски, посещавани само от гласовитите чайки, но третият се спускал по-полегато и именно по тази дълга, зловеща скала, подобно на купчина лястовичи гнезда се прилепило решително малкото градче. Над хаоса от тромави къщи, на самия връх на скалата, обръщал към небесата черните си и назъбени кули един замък.

Ръката на простосмъртен не би могла да вдигне тези камъни от земи тъй далечни и да изгради тъй причудлива постройка. Замъкът бил построен още преди векове от великия магьосник Инисо – за него самия и за династията, която основал. Наследниците му по пряка и непрекъсната мъжка линия все още управлявали... но настоящият монарх, добрият и обичан от народа си крал Холиндарн имал само една дъщеря – Иносолан.

Лятото идваше късно в Краснегар. Когато обитателите на по-благоразположените земи вече брояха агнетата и пилетата си, в Зимния океан вилнееха брутални бури. Докато онези късметлии, южняците, събираха сено и пролетни плодове, уличките и теснините на севера още бяха заринати с преспи. Дори когато нощта почти изчезваше от бледото арктическо небе, хълмовете край брега оставаха кафяви и пусти. Всяка година се повтаряше едно и също. Всяка година непознаващ местните условия човек би изгубил надежда и би приел, че лятото изобщо няма да настъпи. Но местните знаеха по-добре и с търпеливо себеотдаване очакваха промяната.

И винаги вярата им се възнаграждаваше най-накрая. Без никакви признаци лъхваше весел вятър и стапяше ледените езици в залива, хълмовете отмятаха зимната си наметка почти за една нощ и снежните преспи в задънените улички се смаляваха бързо до мрачни сиви купчини, които се цупеха в сенчестите ъгли. Няколко дена дъжд и светът отново бе измит до зелено, а хубавото време скорострелно се редуваше с лошо. Жителите на Краснегар се шегуваха, че за да повярваш каква е пролетта тук, трябва да я изпиташ на свой гръб.

Същото се случваше и сега. Слънчевата светлина се лееше през прозорците на замъка. Рибарските лодки бяха навлезли в морето. Нямаше вълнение, а плажовете – чисти от лед – направо подмамваха да пояздиш по тях. Инос слезе рано за закуска, кроейки трескаво планове за деня.

Голямата зала беше почти празна. Още преди да се установи хубавото време, слугите на краля подкараха стадата по тесния път до голямата суша. Други пък точно сега бяха при каруците и ги приготвяха за трескавия летен труд или шетаха около залива и почистваха зимните боклуци. Учителят на Инос, господин Порагейну, твърде удобно сполетян от обичайния си пролетен ревматизъм, нямаше как да възрази срещу плановете й и принцесата можеше да се насочи към конюшните, веднага щом хапне набързо.

Леля Каде седеше до високата маса в самотно величие.

За секунда Инос се поколеба дали не е по-разумно да се оттегли бързешком и да потърси нещо за ядене в кухнята, но вече беше забелязана. Така че продължи напред, упражнявайки се в царственост и с вярата, че благородната осанка ще компенсира неугледния й вид.

– Добро утро, лельо! – поздрави весело. – Прекрасна сутрин, нали?

– Добро утро, скъпа моя!

– Станала си по-рано от... уф! – Инос не възнамеряваше да прави последната забележка, но бричовете й се опитаха да я прережат на две, когато седна. Тя се усмихна мъчително, а ръкавите й тихо се плъзнаха нагоре по китките й.

Леля Каде прехапа устни. От лелите се очаква да не одобряват поведението на принцеси, които слизат за храна в мръсни и стари жокейски одежди.

– Май си надрасла и тези дрехи, скъпа!

Самата Каде, разбира се, имаше вид като за сватба или за държавна церемония. Нито едно сребърно косъмче не изглеждаше не на място и дори за закуска тя щедро бе натрупала бижута по врата и пръстите си. В чест на пристигането на лятото беше облякла светлосинята си рокля с малките плисета.

Инос сдържа нелюбезния си порив да отбележи, че Каде май също е надрасла бледосиния си тоалет. Нска и дебела, леля й ставаше все по-тлъста с всеки изминал ден. Гардеробът, който бе донесла при завръщането си преди две години, вече едва-едва й ставаше, а местните шивачки изоставаха поне с две поколения от модата, подходяща за благородни дами.

– О, дрехите все още ми стават – отвърна Инос лекомислено. – Смятам само да се разходя по плажа, не да яздя на парад!

Леля Каде попи устни със снежнобяла салфетка.

– Чудесна идея, миличка. Кой ще те придружи?

– Кейл, надявам се. Или Айдо... или Фан...

Рап, разбира се, отдавна беше заминал за сушата. Както и много, много други.

– Кейл ще помага на мен – Каде се намръщи. – Айдо? Нямаш предвид камериерката?

Сърцето на Инос потъна в петите. Нямаше да е от полза да отбележи, че Айдо е прекрасна ездачка и че те двете само в последно време са излизали вече седем-осем пъти, при това в много по-лошо време от днешното.

– Все ще намеря някого! – тя се усмихна благодарно на стария Нок, който й донесе купа овесени ядки.

– Да, но кого ли? – белезникаво-сините очи на Каде придобиха онзи измъчен поглед, който винаги се появяваше при сблъсъците с упоритата й племенница. – Всички са много заети в момента. А непременно трябва да знам кой ще дойде с теб, скъпа моя.

– Аз съм много добър ездач, лельо!

– Сигурна съм, но въпреки това не бива да излизаш на езда без подходящ придружител. Не е достойно за една дама. Не е и безопасно. Тъй че виж кой е свободен и ме извести, преди да тръгнеш, става ли?

Сдържайки гнева си, Инос промърмори под нос на кашата си.

Каде се усмихна с облекчение... и, очевидно, тънеща в неведение.

– Обещаваш ли, Инос?

Хвана я в капан!

– Разбира се, лельо!

С какво беше заслужила да се отнасят така към нея?! Вече не беше бебе! Колко унизително! Та Сайла, дъщерята на готвача, вече омъжена и почти майка, бе по-малка от Инос!

– Давам малък прием тази сутрин. Нищо официално, просто няколко дами от града... чай и сладки. С радост ще приветстваме присъствието ти!

В такъв ден?! Чай и сладки заедно с тлъстите съпруги на съветниците?! Инос предпочиташе да рине конски тор в обора.

Катастрофа! Никой не беше свободен. Дори най-малките конярчета – почти неподходящи за придружители на принцесата – май имаха задачи от световна важност, които не могат да бъдат отложени. Трескавият труд бе погълнал всички, останали в замъка, а и те не бяха кой знае колко много. Момчетата? Пратени на хълмовете или с лодките. Момичетата? Заети на нивите или чистеха улова. Просто нямаше никой свободен!

Никой от нейния ранг! Това бе истинският проблем. Всички приятели на Инос бяха деца на слугите на баща й, защото в Краснегар липсваше аристокрация, като изключим краля, и нямаше дори дребни благородници, ако не броим търговците и съветниците. Баща й ги взимаше предвид; леля Каде също го правеше, но неохотно. Но и при слугите, и при “аристокрацията”, момчетата се захващаха с търговия, а момичетата се отдаваха на брака. Нямаше никой без задължения, който да съпровожда принцесата, и видението на онова бясно препускане по пясъците започна да избледнява като мираж.

Конюшнята беше почти пуста – отсъстваха и хората, и животните. Още с влизането си, Инос срещна Айдо, понесла вързоп пране на главата си.

– Рап ли търсиш? – попита прислужницата.

Не, Инос не търсеше Рап. Той отдавна бе заминал за сушата заедно с останалите и нямаше да се върне преди зимата. Пък и защо ли всички вечно приемаха, че тъкмо Рап й трябва?

Тя прекара няколко приятни минути в ресане на Светкавица, макар че конят нямаше нужда от грижи. Нуждаеше се от повече упражнения. Принцесата наследи Светкавица от майка си и ако кралицата беше още жива, то тогава... е, безмислено бе да се занимава с такива мисли!

На излизане от конюшнята Инос подмина стария Хононин – каруцаря, – прояден и обветрен стар паметник, чието лице изглеждаше изработено от същата кожа, използвана и за дрехите му.

– 'Брутро, 'спойце. Рап ли търсиш?

Инос изсумтя отрицателно и му се изперчи, макар че сумтенето не придаваше царственост. А вероятно и бързото й отстъпление беше жест, който писателите на любовни романи биха нарекли "гневно изхвърчаване" и също не разкриваше царственост. Не можеше да излезе на езда, а леля Каде щеше да знае, че е още в замъка. Дали щеше да излови племенницата си и да я подложи на мъчения с чай и сладки? С известно облекчение Инос реши, че леля й вероятно би се радвала да я види на приема си не повече, отколкото на нея й се искаше да присъства. За нещастие Каде би могла да реши, че задълженията й включват и посвещаване на принцесата в обществения живот, и тогава...

Горе-долу в тази част от мрачните си самосъжаления Инос се озова пред външната стена на замъка, а една каруца тъкмо се насочваше към портите.

Беше обещала на Каде, че няма да излезе на езда сама. Никой не й спомена, че не бива да слиза в залива без спътници... или поне до самия град... не и наскоро, във всеки случай.

Стражата на портата определено представляваше проблем. Назначеният пазач надали щеше да й каже дума напреки, но наглият сержант Тосолин обичаше да посяда в караулката и по цял ден да зяпа кой влиза и излиза. Той спокойно би решил, че има правото да разпитва принцеса Иносолан за намеренията й. Дори и да нямаше, пак щеше да пита.

Тя забърза по каменните плочи към каруцата, после спокойно тръгна редом с ритлите, докато колата тракаше и подскачаше през арката. Имаше място точно колкото една слабичка принцеса да мине между високото задно колело и мазните черни камъни. Шумът отекваше силно в тясното пространство. Инос оставаше заслонена за караулката. Подмина стражника, без да му хвърли дори и поглед, и миг по-късно вече се намираше във външния двор. Чувстваше се като избягал на свобода ловен пор.

Ако един крал може спокойно да върви из града без спътници, тогава и дъщеря му ще може, нали?!

Инос не беше задавала този въпрос, така че не беше получавала и отговор.

Всъщност не я грозеше опасност. Баща й имаше славата на популярен владетел, а Краснегар – на град с много ниска престъпност. Тя бе чувала легенди за големите селища, където постъпката й можеше да се окаже глупашка, но знаеше, че у дома няма да й се случи нищо лошо. Леля Каде можеше да възрази, че на една дама не подобава да скита сама, но Инос не виждаше причини в независимото кралство на баща си да се подчинява на обичаите на Империята.

Главният път, широк колкото за една каруца, се виеше надолу по хълма, но принцесата предпочете тесните стълбища и улички. Някои от тях бяха открити, други – с покрив отгоре; някои – ярко осветени и слънчеви, други – мрачни. По трети пък дневната светлина едва се процеждаше през прозорчета и капандури. Всички до една бяха полегати и криволичещи, а в този прелестен ден гъмжаха и от народ. Минувачите често разпознаваха Инос. Тя събра куп усмивки и поздрави, смръщвания и изненадани погледи и на всички отвръщаше със самоуверено и царствено леко кимване. Порастваше и гражданите би трябвало да очакват да я срещат все по-често с времето. При все това, бързайки надолу през стръмното малко градче, Инос не видя нито една интересна личност – само дебеловрати хамали и матрони с подпухнали талии, дърти старици и дечица с жълто около устата. През лятото в Краснегар оставаха само най-скучните хора.

От време на време далеч под нея се мяркаха наклонени покриви и заливът под тях. Два кораба вече бяха пристигнали – първите за сезона! – и точно натам се бе насочила тя. Отварянето на морските пътища винаги изнервяше Краснегар, защото в някои години с корабите пристигаха болести, минаващи през града като коса – преди по-малко от две лета една такава епидемия беше отнесла кралицата. Но заливът се превръщаше и в център на действието, където рибарите и китоловците на Краснегар се смесваха с готовите за сделки посетители, с набитите градски капитани на кораби от Империята и зловещите златокоси джотнар (бел. пр. джотнар е множествено число на джотун, названието на тази раса) от Североземието – високи мъже с ледено-сини очи, които караха косъмчетата по ръцете на Инос да настръхват. С малко късмет можеше да види дори няколко истински таласъми от гората, всеки повел групичката си жени, натоварени с вързопи кожи.

Внезапно Инос припряно се спря насред едно широко и слънчево открито стълбище. То беше празно, като изключим две потънали в приказки жени, само че едната от тях бе майка Унонини, свещенослужителка и главна жрица на замъка. Двете събеседнички като че ли се готвеха да продължат пътя си и очевидно тъкмо приключваха разговора. Ако майка Унонини вдигнеше глава и видеше Инос без придружител, непременно щеше да задава въпроси.

Точно до принцесата се отвори врата и от магазинчето излезе жена с пакет под мишница. Инос й се усмихна и влезе вътре, като затвори решително вратата под съпровода на сребърно звънче.

Цялото малко магазинче изглеждаше отрупано с полици и тезгяси, на които лежаха рула плат. Сред тях царстваше едра дама и след миг Инос се сети за името й – Меолорн. Госпожата вдигна глава, поколеба се и после направи реверанс.

Доста поласкана, принцесата отвърна на жеста й. Беше дошла да пазарува, реши – най-подходящото за дами занимание, на което никой, дори леля Каде, не би могъл да възрази.

– Ваше Височество е единствената дама в Краснегар, която може да го носи!

– Наистина ли?! Искам да кажа, защо мислиш така?

Госпожа Меолорн грейна и бузите й порозовяха.

– Заради зеленото, Ваше Височество! То точно приляга на очите Ви. Вашите очи са изключителни, невероятни! Те са ключът към красотата Ви, както знаете. Вярвам, че Вие сте единствената в кралството с истински зелени очи.

Красота ли? Инос надникна в огледалото. Беше увита в пърхаво чудо от зелена и златна коприна. Разбира се, че очите й бяха зелени, но като се замисли, дали познаваше и друг човек с такива?

– Импите като мен са с тъмнокафяви очи – добави Меолорн. – А джотнар са синеоки. Всички освен вас са или с кафяви, или със сини..

Рап имаше сиви очи, но от Меолорн не се очакваше да познава дребните дворцови прислужници. Всички останали бяха или джотнар, или импи – или едното, или другото. Импите бяха ниски и мургави, джотнар – високи и бледи. През лятото джотнар почервеняваха и се белеха ужасно. Импите пък страдаха през зимата.

– Аз не съм от нито една от двете раси, така ли? Госпожо, изобщо не съм се замисляла за това!

Бащата на Инос имаше кестенява коса и... кафяви очи. По-светлокафяви отколкото на другите, реши тя.

– Вие сте дипломатически компромис, Ваше Височество, ако мога така да се изразя. Вашият царствен баща управлява и импите, и джотнар тук, в Краснегар. Би било неприлично да фаворизира едните или другите.

Инос тъкмо се канеше да попита дали това я прави мелез, но предпочете да си сдържи езика. Разбира се, че кралете на Краснегар не можеха да са от чиста раса. Поколения наред бяха омилостивявали хищните си съседи, като си взимали жени първо от едната страна и после от другата. По принцип, когато имп и джотун сключат брак, потомството им не се "смесва", а децата приличат на единия или на другия родител, но толкова много кръстоски в царския род все пак бяха създали истинска пълноценна смес като Инос. Отбеляза си да пита баща си за това. Колко странно, че не беше обръщала внимание досега! Не беше нито висока, нито ниска на ръст. Имаше пищна, тъмно-златиста коса, но не светло-житена като на джотун. Не изгаряше през лятото – всъщност хващаше чудесен тен. И със сигурност не я мъчеха дългите нощи, както ставаше при импите. Беше истинска краснегарка – и май единствената.

– Бронзовото е за тена ви, златното – за косата, а зеленото – за очите – нареждаше госпожа Меолорн. – Сякаш Боговете са го измислили специално за Вас!

Инос отново погледна към чудния плат, който я обвиваше. Досега не беше притежавала нищо подобно. Не знаеше дори, че съществува подобна материя. Само каква рокля щеше да се получи! Златни дракони по зелени поля и есенни листа... Щом помръднеше, драконите блестяха, сякаш се канеха да излетят. Леля Каде щеше да пърха възбудено наоколо и да остане доволна, че принцесата най-сетне проявава интерес към дрехите. А и баща й надали би възразил, защото от нея се очакваше скоро да започне да изпълнява ролята си в официалните церемонии, нали приближаваше пълнолетие. Тя смяташе да помоли Каде за съвет за кройката...

– Това е най-прекрасното нещо, което съм виждала! – заяви Инос решително. – Непременно трябва да го имам. Колко струва?

2.

Никой не беше изказвал предположения, че госпожа Меолорн може да е магьосница, но на Инос й хрумна тази мисъл, докато се задъхваше по последната уличка, водеща към замъка. Три и половина златни империала?! Как изобщо я омагьосаха, че да се съгласи да плати толкова много за някакво си парче коприна?

Леля Каде щеше да изпадне в истерия.

Не, леля Каде изобщо не биваше да научи!

Най-добрата стратегия със сигурност бе Инос да отиде право при баща си и да обясни, че му е спестила проблема с подаръка за рождения й ден. Вярно, дотогава имаше още известно време, а и той никога не й беше подарявал вещ на стойност три и половина златни империала – та дори и наполовина. Но тя растеше и вече се нуждаеше от поне малко лукс. Със сигурност кралят щеше да разбере, щом види самата коприна и принцесата му обясни защо я е избрала и защо й отива толкова. Щеше да остане доволен, че дъщеря му започва да обръща повече внимание на подходящи за дами неща... Нали?

Имаше малко собствени бижута, които евентуално би могла да продаде, ако успееше отново да се промъкне в града. Нищо чудно по този начин да събере половин империал. Едно кръгло "три" би прозвучало далеч по-добре, най-малкото защото е цяло число.

Естествено, баща й щеше да осъзнае, че другата възможност е трагичното самоубийство на дъщеря му, която ще скочи от най-високата кула. Веротно би могла и да оцелее без коприната – нали досега бе живяла без нея, – но със сигурност нямаше да понесе срама да я върне на продавачката. Тъй че той щеше да я поздрави за добрия вкус и да се погрижи парите, които тя бе обещала, да бъдат изпратени.

Нали?

Тя стигна горния край на улицата и поспря да си поеме дъх, а също и да огледа двора пред входа. Замъкът имаше само една порта и тя гледаше към този покрит с плочи външен двор. Сега не се виждаше каруца, която да й осигури прикритие. Единствено неколцина бездейни минувачи се въртяха наоколо. Лятното слънце се беше изкачило достатъчно високо, за да надникне над древните каменни стени и да освети гълъбите, които се трупаха наблизо и кълвяха падналото от конете зърно. Останки от зимния сняг кървяха до смърт по ъглите. Стражникът стоеше до портата така сковано, сякаш е глътнал пиката си, а две хърбави кучета душеха безцелно около него. Зад голямата арка на входа любопитният стар Тосолин вероятно се спотайваше в караулката.

Инос твърдо реши, че на сержанта не му влиза в работата да си пъха носа където не трябва. Все едно дали е в правото си да я спре да излиза или не, със сигурност не би могъл да я спре на влизане. Тя не познаваше вкочанения стражник, но според нея той приемаше задълженията си прекалено насериозно и не би се намесил. Така че Иносолан изправи рамене, намести коприната под мишницата си и тръгна напред.

Имаше пълното право да ходи в града сама и ако решеше да го прави в дрипави стари бричове и кожена куртка, която спокойно може да е изхвърлена от някое от конярчетата на Инисо, е, това със сигурност също не влизаше в работата на Тосолин.

Запита се кой ли е стражникът на портата. Сигурно някой нов. Едва когато почти стигна до арката, видя че...

– Рап!

Той завъртя стреснато очи и за малко да изтърве пиката си. После застана в още по-скована поза, втренчен право пред себе си и без да я поглежда. Иносолан изсумтя гневно.

Конусовидният шлем му беше прекалено малък, кацнал като прерасло яйце в гнездото на рошавата му кафява коса, а ризницата му – ръждива и прекалено голяма. Твърде откритото му лице започваше да се оцветява от кафеникаво към розово и луничките му изпъкваха.

– Какво, мътните го взели, става тук? – поиска да знае принцесата. – Мислех, че си още на сушата!

– Върнах се само за няколко дни – промърмори той и предупредително стрелна с поглед вратата на караулката.

– Е, и защо не ми се обади? – Инос сложи ръце на хълбоците си и го огледа отстрани. – Изглеждаш абсурдно! Защо си се облякъл така? И какво въобще правиш тук? Защо не си в конюшнята?

Тестяното лице – така бандата наричаше Рап, когато всички те бяха малки. Тогава той почти нямаше нос, не че сега се беше сдобил с такъв. Лицето му се състоеше практически само от брадичка, уста и големите сиви очи.

– Моля те, Инос! – прошепна той. – Сега съм дежурен. Не бива да разговарям с теб.

Тя отметна глава.

– Така ли? Ще си поприказвам със сержант Тосолин по въпроса!

Рап изобщо не заподозря, че го мами.

– Не! – и хвърли още един стреснат поглед към караулката.

Беше пораснал дори и за краткото време, докато отсъстваше... Освен ако глупавите ботуши не го правеха по-висок. Вече стърчеше над Инос – и то доста – и бронята създаваше впечатление, че раменете му са по-широки, а гръдният кош – по-мощен. Може би не изглеждаше чак толкова зле, колкото Инос сметна в началото, но тя нямаше намерение да му го признае.

– Я ми обясни какво става! – принцесата го стрелна с поглед.

– Няколко кобили трябваше да се доведат обратно... – Рап се стараеше да не помръдва устни, втренчен право през принцесата, сякаш я нямаше. – Тъй че ги докарах. Ще се върна с каруците. Старият Хононин не успя да ми намери работа, тъй като и другите коне ги няма.

– Ха! – възкликна тя триумфално. – Е, ти и сега не се занимаваш с нищо особено! Така че ще ме изведеш на езда след обяда! Ще поговоря със сержанта за това.

На лицето на Рап се изписа смес от ярост и упоритост. Носът му така се набръчка, че принцесата направо очакваше да види как луничките му ще се посипят във въздуха като кафяви снежинки.

– Да не си посмяла!

– Я не ми говори така!

– Изобщо няма да ти проговоря повече!

Двамата гневно се гледаха секунда-две. Рап като стражник? Чак сега Инос си спомни, че той беше изказвал някаква глупава амбиция да си играе с мечове. Що за идиотска идея! Та той бе невероятно добър с конете! Имаше вродена склонност към тях!

– И какво според теб ще спечелиш, като стърчиш тук с тази глупава пика?

– Аз пазя двореца!

Инос изсумтя, преди да си спомни отново, че сумтенето не е царствен жест.

– И от какво го пазиш? От дракони? От вълшебници? От имперските легиони?

Той вече наистина се ядоса, както забеляза тя за свое удоволствие, но с огромни усилия й отговори любезно.

– Тук съм, за да спирам непознатите!

Богове, какъв глупак! Принцесата потисна още едно изсумтяване и точно в този миг, сякаш пратен от Боговете, един непознат се приближи с широки крачки през двора и към портата.

– Прекрасно! – възкликна Инос. – Хайде спри ей този тук!

Рап прехапа устни.

– Не ми изглежда особено опасен!

– Хайде де! Искам да видя как става тази работа със спирането!

Той гневно стисна едрите си зъби.

– Дръпни се встрани, тъй да бъде! – и щом странникът се приближи, Рап завъртя пиката си надолу, пристъпи напред с левия крак и на висок глас попита: – Кой приближава – прядел или вряк? (бел.прев. Тук Рап изпада в дълбока заблуда и, чул само няколко пъти изреченото проформа “приятел или враг”, възприема напълно погрешно “предизвикателството”)

Младият непознат спря, вдигна вежди и очевидно се замисли над въпроса.

– Нов си на този пост, нали? – поинтересува се той с приятен тенор.

Рап се изчерви много силно и не отвърна нищо, очаквайки отговора.

Принцесата потисна кикота си – или почти успя да го потисне, но все пак момчето щеше да усети какво е преглътнала.

– Е, със сигурност не съм прел вълна напоследък... – странникът беше доста млад, слаб и не особено висок, но все пак – рус джотун.

Инос не би могла да си представи някой, по-малко приличащ на “прядел”, все едно какво имаше предвид Рап с тази грешка. Непознатият носеше кафяво вълнено наметало с отметната качулка, кожена куртка и доста торбест панталон до коленете. Тя реши, че дрехите му са прекалено голям размер и за това той изглеждаше още по-слаб. Беше спретнато измит, избръснат и чист – нещо, което в Краснегар си струваше да се отбележи, – и слънцето хвърляше отблясъци по златистата му до бяло коса.

– Да, определено не съм ни прядел, ни предачка – повтори той. – Аз съм пътуващ бард и смея да твърдя, че ме бива по врещенето, та май ще да съм вряк. Да, твърдо: аз съм вряк.

– Как те наричат, барде? – дрезгаво се поинтересува Рап.

– Името ми е Джалон... – но вниманието му вече бе привлечено от Инос. Странникът се поклони. – И аз знам коя е тази красавица! Ваш покорен слуга, Ваше Величество!

Очите му бяха сини, с мечтателен поглед, който принцесата сметна за доста привлекателен. Инстинктивно му протегна ръка. Той я пое с дългите си като на музикант пръсти и я целуна.

– Видях Ви за последно, когато бяхте още съвсем дете, Ваше Височество – и усмивката му беше чаровна. – Знаех си още тогава, че един ден ще изумите света с красотата си. Но, както виждам, подценил съм Ви!

Да, много приятен млад господин.

– Ако си бард, защо си нямаш арфа? – Рап все още държеше пиката си в готовност за удар.

– Точно колко малка съм била? – поинтересува се Инос.

Надали бе чак толкова по-възрастен от нея самата. Но не си спомняше да е срещала толкова млад бард. Може би е бил ученик, съпровождащ господаря си?

Той мъгляво й се усмихна и се обърна към Рап.

– Арфите са тежички... – и извади от джоба на наметалото си флейта, на която изсвири кратка мелодия.

– А дали пееш? – изказа и последните си подозрения Рап.

– Не и едновременно със свиренето на флейта – отвърна сериозно Джалон.

Този път Инос не успя да сдържи кикота си, а "стражникът" я стрелна с убийствен поглед с крайчеца на окото си.

Джалон не изглеждаше особено притеснен от пиката.

– Но при все това умея да свиря на арфа и доколкото си спомням, на подиума в залата има една доста добра, така че, сигурен съм, ще мога да я взема назаем отново...

Той май не се притесняваше особено от нищо на света – и, което си е вярно, на подиума наистина имаше арфа.

– Изчакай тук! – Рап доста несръчно преметна пиката през рамо, обърна се и замарширува към очевидната си цел – караулката.

Така нямаше да стане! Инос не искаше сержант Тосолин – а може би и другите – да излязат и да я видят как се мотае без спътник, понесла към къщи собствената си покупка.

– Рап? Нима ще си тръгнеш и ще ме оставиш без охрана, насаме с този опасен непознат?

Стражникът спря и се извърна, почти готов да заскърца със зъби.

– Ами замъкът! – продължи принцесата. – Какво ще стане, ако се появи някой трол или хипогриф (бел.пр. митично животно, кръстоска между птица и кон; изобразявано често като кон с криле, птичи глава и крака; а и само като кон с криле)? А ти няма да си тук и да ни пазиш...

– Я ела с мен! – той вече беше побеснял от гняв.

– Не! – възрази Инос. – Мисля, че трябва да заведеш господин Джалон в караулката, щом го смяташ за опасен. Добре дошъл в дома на баща ми, барде! – според нея, тази покана прозвуча наистина благородно и царствено.

Непознатият се усмихна и отново й се поклони. Тръгна към караулката заедно с Рап, а Иносолан се поколеба за миг и побърза да прекоси арката, незабелязана и много доволна от себе си.

Също като града и самият замък бе целият в стръмнини, така че съвсем скоро тя отново се задъха, докато бързаше по безкрайните стъпала към стаята си. На половината път срещна стария Кондорал, сенешала (бел.пр. управител на замък), който внимателно се спускаше надолу по едно особено тъмно стълбище. Дребен и прегърбен, белокос и със сива, износена от годините кожа и очи, толкова сълзящи, че принцесата не обичаше да го гледа в тях... но инак беше доста приятна останка от миналото, макар че ти проглушаваше ушите. Паметта му за скорошните събития се губеше, склонен беше да повтаря една и съща история до безкрай, но все пак твърде добре си спомняше далечното минало.

– Добър ви ден, господин Кондорал! – поздрави го Инос и се спря.

За миг сенешалът се загледа отвисоко в нея, стиснал здраво перилото.

– И на Вас, Ваше височество!

Стори й се изненадан, сякаш е очаквал да види много по-млад човек.

– Познавате ли бард на име Джалон? – Все още се притесняваше от неспособността да си припомни този любезен младеж. Твърде рядко се случваше бардове да посещават отдалечения Краснегар.

– Джалон? – Кондорал се намръщи и подръпна устната си. – Ами да, милейди! Много добър трубадур! – и лицето му светна. – Нима е дошъл тук отново?

– Точно така – потвърди тя студено. – Но не го помня!

– О, не, не бихте и могли! – старецът поклати глава. – Скъпа моя, не! Минаха толкова години! Но новината е добра. Ще чуем някои великолепни изпълнения от господин Джалон, ако гласът му не е изгубил силата си. Сещам се, че успя да облее в сълзи старите ми очи, когато пя "Девицата и Драконът"...

– Не ми се стори много стар – нетърпеливо се намеси Инос. – Не много по-възрастен от мен!

Е, не беше, нали така?

Кондорал поклати отново глава и на лицето му се изписа съмнение.

– Спомням си да съм чувал за него още когато аз самият бях млад, милейди. Това сигурно е някой негов син или пък внук?

– Може би – съгласи се тя и бързо продължи нагоре, преди той да потъне отново в спомени.

След няколко стълбища тя стигна до летните си покои, на върха на една от по-ниските кули. Беше ги получила миналата година и много ги харесваше, въпреки че стаите бяха твърде студени, за да се използват през зимата. Помещението – кръгло и ярко осветено, с толкова ниски стени, че високият коничен таван се спускаше почти до пода – имаше четири сводести прозореца-бойници и оттам тя виждаше почти целия Краснегар. Остави безценния си пакет с коприната на леглото, съблече жокейските си дрехи и ги хвърли на пода.

На север се виждаше Зимният океан, сега блестящосин и усмихнат под ласките на лятото. Вълните лениво се разбиваха в рифовете, почти без пяна, а над тях се рееха морски птици. На запад се издигаха кулите и дворовете на замъка, покривите и терасите му и гледката завършваше с измазана в тъмен цвят стена. На юг Инос можеше да съзерцава града, който стръмно се спускаше към залива. Отвъд се намираше плажът, а след него – хълмовете, заоблени и тревисти. Тези хълмове със сигурност бяха част от личните земи на баща й. Той владееше и блатата, които се простираха отвъд хоризонта, макар че тя ги виждаше твърде рядко – само когато отиваше на лов с родителите си.

Съблечена по бельо, тя сграбчи коприната и се опита да я увие около себе си, както го бе направила госпожа Меолорн преди това. Не се справи особено добре, но ефектът все пак беше възхитителен.

Никога досега не бе виждала подобен плат. Не знаеше дори, че нишките могат да са толкова тънки, тъй меки и тъй нежно изтъкани; нито че е възможно на стан да се възпроизведат подобни образи. Злато и зелено, и бронз – цветовете сияеха още по-ярко тук, в стаята й, отколкото в сумрачното магазинче.

И имаше толкова много плат! Тя се опита да измайстори и шлейф и за малко да падне, а златните дракони се раздвижиха. Платът бе изключителна рядкост в тази част на света. Меолорн бе предположила, че първоначално е пристигнал от далечния Гувуш, на бреговете на Пролетното море. Продавачката го бе закупила преди много години от един моряк джотун – навярно негов дял от пиратски набег. Е, топът можеше да пристигне и по големите търговски пътища, след което да бъде отмъкнат от някой нападнат град. Все едно, бе стар и изключително величествен, и очевидно предназначен да подчертава царствената красота на принцеса Иносолан от Краснегар.

Три и половина империала!

Инос въздъхна към огледалото. Баща й просто трябваше да разбере. Единствената друга възможност беше самоубийството.

Но защо ли бе обещала парите да бъдат изпратени още същия ден? Трябваше да си остави малко повече време за обмисляне...

Да, но пък рокля, изработена от това великолепие, можеше да се носи само при специални случаи, тъй че щеше да издържи с години. Тя все още имаше да расте в различни посоки – и определено се надяваше да порасне тук-там – но това би могло да се реши с малки, дискретни подплънки, които да бъдат махнати, когато вече не са необходими. Запита се как ли ще се отнесе леля Каде към подобна идея...

Е, нямаше да спечели нищо като седи пред огледалото. Налагаше се да говори с баща си. Зае се да сгъва коприната отново, обмисляйки в същото време какво да облече за този важен разговор. Вероятно – развлечената кафява рокля, която вече й бе малка и доста износена. Щеше да свърши чудесна работа.