Брой 17 Евъргрийн
Изправени сме пред все по-затормозяващия избор какво да слагаме в тази рубрика. Не че класики няма нали, намират се, ама се оказва, че сме ги чели много неравномерно. И се налага да прибягваме до заглавия като това, които – макар и класики на запад – в България са издавани преди има-няма няколко години. В случая става дума за Ендър на Орсън Скот Кард – по мое мнение прелестна книжка, последвана от също толкова стойностни впечатления. По-между-впрочем всичките Ендърки са ревюирани в по-стари броеве, може да хвърлите едно око и натам. Аз няма да го правя, че да не взема да се повторя ;). Пак се разприказвах, та... Ендър.
Моридин
Моридин
Според мен най-важното, което отличава “Играта на Ендър” от всичко друго, е нейната оригинална постройка. Да, разбира се, че стилът е увлекателен, разбира се, че сюжетът е добър, разбира се, че е приятна фантастика. Но именно постройката, постройката. “Играта на Ендър” не е книга с плавна история, разказваща за случващото се по света. Тя е... такова, описание на пет-шест поредни битки. Задачи, които животът в някакъв смисъл ще изправи пред всеки от нас. И описание на това как едно момче се справя с тези битки. Как то успява да реши задачите. Как се превръща в гений. Какво става в главата му и как всичко това го променя. Как го прави мъж, преждевременно. Не знам как да го кажа иначе, но просто като на математик не може да не ми хареса постройката ;). Изключително интересно ми беше как Ендър успява всеки път да се измъкне от поредната клопка-изпит, и как в крайна сметка успява да направи най-важното – да излезе от границите на системата... да поеме по непредвиден път. Именно това прави човека гениален.
А какво прави от човека човек? Ламерски въпрос с безброй отговори, но вижте само как добре е описано именно човешкото у това дете. Вижте как то успява да запази именно доброто, именно (щях да кажа позитивното начало, ама много ме разсмива, по обясними причини :р) това, което всички отдавна сме решили, че е човешко. Идеализирано е, разбира се, но не ви пречи. Не може да ви пречи, защото не може да не се поставите на мястото на Ендър.
Е, точно това прави и той. Гледам, надолу Дем е развил много добре именно темата за емпатията – в моите очи най-голямото проклятие и най-голямата дарба у истинския човек. Именно емпатията на малкия Андрю всъщност е това, което го прави толкова симпатичен. Способността му да разбира. Да, може никой да не е чак толкова правилен. Но няма значение. Просто няма да ви пука. Тук за съжаление идва моментът, че Ендър е твърде малък, за да чувства и преживява по начина, описан в книгата, но това също едва ли има чак такова значение, мисля си.
Още нещо, което според мен е вложено майсторски в книгата, е борбата в съзнанието на Ендър на брат му и сестра му – по своему гении. Клишето е голямо, добрата сестра, лошият батко – но повярвайте ми, образът особено на Питър е толкова пълнокръвен. Когато не се възхищавате на всепомитащата му самоуверена гениалност, ще ви се поиска да го удряте, много. А влиянието на тази борба между Питър и Валънтайн у Ендър върху изграждането му като личност е също много реалистично и чувствено описано.
Не знам, не ми се задълбава в сюжета, сигурно все някой от колегите ще го направи, а и вече нали съм го писал по ревютата, затова искам да се съсредоточа върху нещата, които са ми оставили най-голям спомен. И това си е – именно тази странна постройка на повествованието, която много ми допада. Книгата освен това е доста интроспективна и се развива цялата от гледната точка на Ендър, ставаме свидетели на вътрешния му свят. Което си е голям плюс за една фантастика, където обикновено се разчита на описания и екшън. Може би това също ни прави толкова съпричастни с хлапето... С две банални до болка думи – прочетете я книжката. Сериозно. Ако не ви хареса, то поне може би ще ви научи на нещо. Ако трябва все пак да завърша с думите си от онова ревю – Ендър винаги побеждава. И ни показва как да го правим и ние.
Няколко думи и за продълженията й. Те са доста различна работа. Остават си доста по-философски от стандартното ниво на фантастиката, но вече са с истински сюжет и я няма тази оригиналност. Описват живота на Ендър столетия след станалото в първата книга, живот прекаран в относително айнщайново време на космическите кораби. Особено втората е много добра според мен, засяга класическите въпроси за контакта между цивилизациите, но е наистина тежко увлекателна и интересна и... отново човечна. Обединява ги именно разбирането, добротата, човечността – в положителен и отрицателен смисъл – на Ендър. Третата е твърде поразтеглена за моя вкус, а четвъртата е колкото да се завърши историята. После има и още продължения, в които вече не участва Ендър, тях едва ли ще видим скоро на българския пазар. Но първите две... добри, определено много добри. Препоръчвам ги :).
Амос Траск
Една от най-интелигентните фантастични книги, които съм чел, се нарича “Играта на Ендър”. В нея няма нито една излишна дума, нито едно изречение, което да не си е на мястото или пък да служи само за пълнеж, както често се случва при други книги, също окачествявани като хубави. Това е характерно за автора Орсън Скот Кард – човек, на когото всички трябва да сме благодарни, че е избрал писателското поприще. Просто му се отдава на човека да пише и той го прави, за безкрайно удовлетворение на нас, читателите. Лично на мен невероятно много ми допадат идеите на Кард, неговата визия за света, изразните му средства. Книгите му, абсолютно всичките му книги, и за Ендър, и за Алвин, просто те грабват и те отнасят някъде – на място, където съзнанието ти се разтваря в потока от чисто интелектуалното удоволствие. Уф, знам че зазвучах малко патетично, но аз така го усещам. Няма как тук да ви опиша “Играта на Ендър”. Само ще ви препоръчам, ако още не сте я прочели, направете го, защото иначе ще загубите много.
Демандред
И така, този път отново се връщаме към американските фантастики, ама какво да се прави, гадни империалисти сме всичките, затова явно ще да е :). Ред е на поредицата за Ендър, постигнала направо легендарен статус в САЩ. Заслужено ли е това? Според мен отговорът е "Да, напълно" за първите 2 книги от поредицата и "Не, за съжаление" за третата. И така, ще разгледам книгите в хронологичен ред.
"Играта на Ендър" е блестящото начало на поредицата. Развила идеята на много популярния разказ на Кард по същия сюжет (който за съжаление не съм чел), това е историята на изключителното талантливото дете Андрю Уигин, по-известен с прякора Ендър, който, със своя ненадминат команден гений и разбиране на противника, е единствената надежда на човечечеството във войната срещу извънземните нашественици бъгери (много забавно име, BTW). Ендър постъпва във Военното училище на Космическия флот още на 6 години и е постоянно притискан от шефовете там да се развие в нечувано кратък срок и да стане нужния феноменален военоначалник, който да спаси света. Така разказан, сюжетът не звучи особено интересен, признавам, и прилича твърде много на някоя фентъзи боза за Избрания, който ще спаси сам света, но тук нещата са доста по-различни. Първо и най-важно, Ендър е един от най-добре изградените образи в Sci-Fi литературата и неговото развитие като персонаж е основният плюс на романа за мен. Той не е типичният "larger than life" персонаж, чиято единствена мисъл е да спаси света. Конфликтът между детето в него, което иска да го оставят да се върне у дома при любимата му сестра, и рационалната страна, която иска да докаже, че е най-умният и надареният и да се справи с всичките предизвикателства пред него, поставени му от хитрите преподаватели в училището, свикнали с гениални деца и стремящи се да измислят все нови и нови непосилни изпитания за гения на Ендър, е постоянно приковаващ вниманието, въздействащ и реалистичен. Друг, заслужаващ отбелязване елемент в романа е отлично описаната атмосфера във Военното училище, съперничествата между надарените деца, лишени от нормално детство и преждевременно пораснали и в същото време запазили детската чувствителност в себе си, учебната игра, превърнала се в Играта за почти всички там след ловките манипулации на ръководителите, и т.н. За мен лично обаче най-въздействащият елемент от книгата е отличният начин, по който е представен стратегическия гений на Ендър – не е толкова велик командир, защото е наизустил всички тактически справочници, а защото успява да разбере перфектно противниците си, дори и когато те са извънземни. Тази негова невероятно развита емпатия е и основната причина той да е толкова добър началник на своя екип от деца в битките – просто той разбира как мисли всеки от тях и му дава най-подходящите задачи и отговорности. Обаче в тази най-голяма сила на Ендър като командир се крие и неговата единствена слабост – разбирайки толкова добре враговете си, той не може да ги мрази наистина и конфликтът между дълга да спаси Земята и нежеланието да унищожи цяла разумна раса извънземни е трудно разрешим, но по доста хитър начин авторът разрешава дилемата (въпреки че немалко хора се оплакват, че точно този обрат, който няма да издавам, защото е огромен спойлър, е сред основните слабости на книгата, не им вярвайте :)). Интересна е и страничната сюжетна линия, която проследява невероятния възход на брата на Ендър – Питър – към върховната власт на Земята като още съвсем млад, използвайки само общуване чрез Интернет и криейки така истинската си възраст. Това, разбира се, е доста невероятно, но пък е добре описано, интересно и доста пророческо за 1985 г., когато влиянието в обществото на комуникацията през компютърни мрежи е било практически нулево. Кой знае, някой ден може и така да се печели властта – с много чатене и постване по форуми в Интернет :P.
Книгата, разбира се, не е перфектна. Някои често споменавани минуси с моя субективен коментар:
– идеята за деца, на които е поверена толкова важна задача, е нереалистична и нелепа – вярно е, но донякъде. Тук не говорим за обикновени деца, а такива, обучавани още от 6 год. възраст само за това. А и доколкото знам, обикновено децата имат по-бързи реакции в критични ситуации (вижте примерно лапетата в кварталното клубче, израснали с Контър Страйк, какви страхотни реакции имат :P), реагират по-инстинктивно и без да се замислят толкова за последствията, а това е ключово за типа военни действия, описани в книгата.
– Ендър, Валънтайн и Питър са твърде умни. Не мисля, че има вероятност три толкова умни деца да се родят в едно семейство, имайки предвид особено, че родителите им, доколкото са описани, не изпъкват с особени способности.
"Говорителят на мъртвите" е втората книга от поредицата, която доста се отличава от първата като тематика, настроение, идеи и т.н., но е също толкова, а може би дори малко по-добра. Сюжетът с две думи – 3000 год. след войната с бъгерите Ендър пристига на планетата Лузитания, на която са открити разумни същества, наричани прасенца. Основната тема е вечната такава за Контакта с чуждия разум и как най-добре да се разберем с него. Много човечна и въздействаща книга, изпълнена с атмосфера на съчувствие и разбиране на другите, за техните добри и лоши страни, въплъщение на което е Ендър и новият му статут на Говорител от името на мъртвите (това е безспорно по-правилният превод за мен). Всички персонажи в нея са чудесно развити, читателят съчувства на мъката им и се радва на успехите им, а след края на книгата се чувства все едно ги познава от много време. Начинът, по който Ендър успя с разбирането и топлотата си да спечели доверието и любовта на почти всички жители на цяла планета (и най-вече на семейството на Новиня), ще си остане незабравим за мен. Освен това сюжетът отново е адски увлекателен, особено въпросите, свързани с мистериозното поведение на прасенцата, ме караха да чета много бързо първия път в търсенене на отговора на тази загадка.
“Ксеноцид” беше голямото ми разочарование в поредицата. Дотолкова, че се отказах да чета следващите части. “Ксеноцид” е много, направо ужасно по-слаба от отличните си предшественици. Всякаква достоверност и смисленост на сюжета се изпаряват, за сметка на свръхгениални открития и прозрения на неколцината герои, които за две седмици откриха 10 пъти повече неща, отколкото човечеството за 3000 години. Общо взето, всеки постигна набързо каквото искаше, просто защото го желаеше много и работи усърдно за това няколко седмици. Освен това появата на новите Питър и Валънтайн, създадени от ума на Ендър, беше ужасно дразнеща за мен. Идеята за света Път с неговите особености беше доста интригуваща и оригинална, но някак мисля, че не се връзваше много с другата линия на сюжета (Ендър и Лузитания). А и на книгата като че ли й липсваше въздействащата атмосфера на първите две.
Роланд
Отначало бях решил, че няма да пиша за евъргрийна в този брой. Не знам, някак всичко, свързано с първите три от четирите издавани тук книги за Ендър, ми се беше сляло в една обща безлична маса. Всичките ми спомени бяха изчезнали в нищото, сякаш книгите не ми бяха направили никакво впечатление... После прочетох написаното от колегите и изведнъж започнах да си спомням. Оказа се, че всичко, цялата невероятно богата гама от спомени, усещания и емоции, си е стояло заключено някъде и е чакало да дойде някой да го освободи. Доколко ще успея да го напиша, разбира се, е твърде различен въпрос ;)
"Играта на Ендър" е първата книга от поредицата, написана в далечната 1985-та година, и разказва историята на 6-годишния Андрю Уигин, наричан още Ендър, който, заради невероятния си гений и интуитивно разбиране на заобикалящия го свят, е взет да учи във Военното Училище, орбитиращо около Земята. След първия контакт с извънземната инсектоидна цивилизация на бъгерите, човечеството е успяло да спечели на чист късмет последвалата война и сега е изправено пред втора, която е почти предопределено да загуби. В отчаянието си, военните търсят свръхинтелигентни деца, за да използват техните необременени от възрастта способности в битката с пришълците.
Историята, така, както изглежда в сбит преразказ, би трябвало да е екшън-ориентирана, а не е. От друга страна култовият статут на книгата отвъд океана предполага да е пълна с псевдо-философски размишления или поне неочаквани и новаторски идеи. Това също не е така, поне не съвсем. Може би и това беше основната причина да не исках да пиша досега. Тази книга е някак магическа. Да, ламерско е да се пише по този начин, но не мога да го определя по друг начин. Опитваш се да разбереш какво толкова ти харесва в нея и не можеш. Но не можеш и да я оставиш...
"Играта на Ендър" е подчертано мрачна и носеща усещане на обреченост. Наистина красивото в случая е, че тази обреченост не е породена от заплахата над човешката раса, ни най-малко. Обречен е самият Ендър, който е ограбен от детството си и принуден насилствено и с много мъчения да порасне и да се превърне в нещо, което никога не е искал да бъде и което го отвращава. Обречен, защото независимо от изхода на историята, независимо дали ще успее, или ще се провали в непосилната задача, която са стоварили отгоре му, той ще загуби невинността си и душата му ще бъде опустошена. Може би точно това усещане прави иначе посредствената, ако и всъщност избягваща клишетата история толкова... магнетична. Неговите мрачни размисли над живота, търсенето на собствената му същност и психическото израстване, съпътствано от емоционална деградация, са толкова дълбоки (не като смисъл, а като чисто внушение; Орсън Скот Кард нито е някакъв велик мислител, нито има какво толкова интересно да каже на света) и същевременно разбираеми и посвоему близки, че всеки малко по-интровертно настроен читател ще почувства момчето като близък приятел. И ще му съчувства неимоверно.
Друг силен момент в книгата е нейният финал. Всъщност там нещата също не са еднозначни, защото финалът е просто наивен. Ама кошмарно наивен. И по някакъв странен начин едновременно с това много силен и въздействащ. Четеш го, препочиташ го и изведнъж си даваш сметка, че в действителност тази наивност е само привидна и крие нещо много повече от осъзнатото на пръв поглед. Освен това осъзнаваш, че е толкова неприемлив, само защото във всеки друг случай, когато си попадал на подобен край, той е бил просто жалък и безпомощен опит на писателя да завърши нещо, за което всъщност няма идея как трябва да приключи. А тук не е така.
Особено внушително е и усещането за бруталност. Бруталност в поведението на футуристичното човечество към собствените му деца, бруталност в отношенията на тези ограбени от нормално детство деца помежду им, бруталност в това, в което ги принуждават да се превърнат. Това усещане прави атмосферата напрегната в чисто психически аспект, прави я също така реална и болезнена за възприемане. Нещо, което не всеки би погълнал лесно, но пък носещо на по-издържливите читатели огромно удоволствие с интензивността си.
Като лоша черта на книгата бих изтъкнал чисто козметичния проблем с възрастта на Ендър. Да, ясна е концепцията за свръхгениалните, но все още невинни деца, но... такива 6-годишни момчета няма. Нито 7-годишни, нито 8. Държанието на Ендър, макар и, признавам, Кард да е направил всичко по силите си да му придаде солидна доза невинност, просто не е държание на дете, независимо от коефициента му на интелигентност. Поведението и размислите му са такива на човек с житейски опит, с наслоени от годините живот, а не от природни дадености, интелектуални пластове. Просто в този елемент от повествованието авторът не е бил способен наистина да пресъздаде мисленето на 6-годишно дете-гений. Но пък, както беше казал някой някога, "Ако можеше да се въплъти в 6-годишен гений, той щеше да бъде 6-годишен гений".
В кратце, великолепна книга, за която е невероятно трудно човек да разбере защо е толкова великолепна. И може би двойно по-добра заради това.
"Говорителят на Мъртвите" всъщност е съвсем различна книга в съвсем различна вселена. Не, това не е вярно, знам, че създавам погрешно впечатление, но ще обясня. Написана 9 години по-късно (1986 г.), книгата ни изпраща 3000 години в бъдещето, където човечеството се е разпръснало из галактиката, а мистичната фигура на Ендър Ксеноцида е нещо, с което едва ли не плашат децата. Запомнен не като спасител на човечеството, а като унищожител на цяла една разумна раса, Ендър е пример за назидание и хората имат много строги закони, предпазващи единствената, открита оттогава насам разумна раса – тази на Пекениносите (прасенца, да :)). Но особеностите на космическите пътувания са позволили на Ендър да остарее едва с тридесетина години за изминалото време и, макар да не го осъзнава, човечеството отново има нужда от него. Но дали той има нужда от човечеството?
Защо казвам, че книгата е в съвсем различна вселена ли? Да, може би донякъде преувеличих. Тя отново носи усещания, подобни на тези в първата книга. Но духът е различен и историята е доста по-еднопланова и доста по-сюжетно ориентирана. Макар и демонично увличащият стил на Кард отново да не ти позволява да спреш да четеш, книгата бележи спад в развитието на поредицата, не само защото "Играта на Ендър" никога не е замисляна като история с продължение и всичко написано оттогава насам изглежда като изкуствено присадено, но и защото сюжетът се обръща към доста по-конвенционалната фантастика, губейки основното очарование на първообраза си, а именно – вътрешния свят на героя (бла, стана като в отговор на литературен въпрос :/ (и какво му е лошото на ОЛВ-то? Мноу си е добре даже – бел. на прехласната Клио (е, ами лошото е, че е измислица на Злите Литературни Критици, как? :р бел. мразещ Ги Мор))).
И въпреки това книгата е качествена фантастика. Сериозна и увличаща, тя не влиза в клишетата, а продължава традицията на първата част да създава свят, който изглежда болезнено познат, дори малко досаден и сив, но при по-старателно и сериозно вглеждане разкрива неподозирана дълбочина.
"Ксеноцид" продължава директно историята на "Говорителят на Мъртвите".
Написана 13 години след нея и 22 след "Играта на Ендър", в тази история не е останало нищичко от първоначалното внушение и атмосфера. Тя е опростена и дори досадна на моменти фантастика, в която има неприятни зачатъци на изчерпване на света и дори елементи на клишираност. От посредственост я спасява отново стилът на Кард, който просто съумява да я издигне над недостатъците на изчерпания й сюжет. И все пак книгата не е наистина добра, не и в ролята си на наследник на такъв шедьовър като "Играта на Ендър". Толкова мога да кажа.
"Рожби на Съзнанието" би трябвало да е краят на започналата в "Говорителят на Мъртвите" история, но аз не усетих желание да я прочета. Вероятно някой ден ще го направя, но "Ксеноцид" не можа да ме подтикне към това. Жалко е, всъщност, когато една история не може да те накара да се вълнуваш от финала й...
За финал мога само отново да изразя внезапно бликналото си отново възхищение от първите две книги и особено от "Играта...". Пишейки това, мога почти физически да усетя силните емоции, които се вихреха в мен, докато я четях. Това е книга, която заслужава култовия си статут десетократно повече от прехваления и стократно по-известен от нея "Властелин" например, да не говорим за недоразумения като "Хари Потър". Истинска класика, която не бива да бъде забравяна, да не говорим за категоричната й задължителност за всеки, който си въобразява, че дори леко симпатизира на фантастиката като жанр. Възможно е дори "култовостта" й да не се дължи на нито едно от нещата, които аз съм почувствал и написал тук. Но не е ли още по-хубаво, когато всеки може да намери сам за себе си нещо уникално в една книга?
Matrim
Отново идва крайният срок за предаване на материалите, а аз не съм дори и започнал моята част от евъргрийна. Ще се наложи да се понапъна малко, явно само с “Много яки книжки, прочетете ги!” няма да мине този път, редакторите ще се карат (кх, Амос, кх... бел. каращ се Мор).
Сагата за Ендър – една от най-големите SF класики на всички вре... не, не, това много се изтърка. Да опитаме отново – сагата за Ендър, с автор Орсън Скот Кард, е изразител на едно от най-интересните идейни течения в американската... Добре, добре ще спра с надутите фрази, само приберете тия развалени яйца и зеленчуци. Благодаря Ви!
Поредицата за Ендър се състои от N на брой книги (за да откриете стойността на N, вижте мненията на колегите, надявам се, че те са се подготвили по-добре, преди да почнат да пишат). Моя милост е чел само първите три. Нека да караме по ред на номерата.
“Играта на Ендър” – действието се развива в близкото бъдеще. След като е отблъснало две нашествия на насекомоидните пришълци бъгери (да, знам, и аз това казвам – зерги звучи по-добре, ама какво да се прави), човечеството подготвя най-големите си военни таланти още от деца и се мъчи да намери лидера, който да разгроми превъзхождащия ги враг. Наясно съм, че това звучи като някакво ужасно клише, но по-нататък става ясно, че не е точно така. Какво прави тази книга толкова обичана и популярна? Първо, трябва да изтъкна прекрасно развитите герои – особено главното действащо лице Ендър Уигин, чието търсене на собственото “аз” е и основна тема на книгата... Няма “черни” и “бели” герои, “добри” и “лоши”. Както и в живота, всичко зависи от гледната точка. Атмосферата също е изпипана, чувството за безсмисленост на живота във Военното Училище, изпитвано от Ендър, е повече от ясно. От обяснението ми на сюжета не стана много ясно, затова ще поясня – това не е книга с акцент върху екшъна, святкащите лазерни оръдия и т.н. Главното тук са човешките и междувидовите взаимоотношения. Финалът също е доста далеч от стандартния хепиенд.
Минуси – всички описания на прочутата военна игра, с която се занимава голяма част от книгата, ми бяха доста скучни. Също така и трите деца от семейство Уигин бяха мега-хипер-ултра гениални, а родителите им – нищо особено. Само на мен ли това ми звучи доста неправдоподобно? (научете малко генетика, бе, братче! – бел. чувал за по-далечни от родители роднини Мор)
“Говорителят на Мъртвите” (по-смислен превод е "Говорителят за Мъртвите", btw) – след като Ендър унищожава бъгерите, човечеството колонизира много планети, но само на една от тях има друга разумна форма на живот, наричана прасенца (мда, Кард май не го бива да измисля имена за чужди раси). Изпълнен от угризения, Ендър отива да им помогне да не последват съдбата на бъгерите. Тук е мястото да изразя еретичната мисъл, че втората книга ми харесва повече от първата. Прасенцата са доста по-интересна и оригинална извънземна раса от зергите... исках да кажа от бъгерите, иначе зергите са най-интересната :). Темите за трудността на контактa с чужд разум, за това може ли човечеството да се учи от грешките си и да не ги повтаря, са развити по оригинален и интересен начин. Вече възрастният Ендър лично на мен ми е по-интересен от детето Ендър. Сюжетът също ни държи в напрежение до самия край.
Минуси – само един, как така за три хиляди години човечеството почти нищо ново не е открило?
“Ксеноцид” продължава историята на втората част. Срещу планетата на прасенцата Лузитания е изпратена космическа флотилия със задача да ги унищожи. Ендър и компания трябва да овладеят вирусa, съдържащ се във всяко живо същество, и да убедят флотилията, че няма нужда от нов ксеноцид. Макар и малко да се прекалява с философията, третата част развива идеите на предишната, като голямо внимание е отделено на изкуствения интелект, наречен Джейн. Даоисткият свят Път с неговата философия и “богоизбрани” също е доста любопитен. Финалът обаче разочарова.
За финал ще кажа, че това е поредица, която си заслужава да се прочете, ако не за друго, заради Ендър Уигин – един от най-интересните герои в научната фантастика. Доколко книгите заслужават легендарния си статус, всеки може да прецени за себе си, според мен това е един от върховете в жанра.