The Silent Blade
Автор: Роланд

   Има книги-събития, които впечатляват със стил, иновативност, размах на въображението, епичност. Има книги, които не впечатляват с нищо, които потъват в забвение още с написването си, защото не притежават и грам оригиналност. След като минахме по утвърдената "концептуално и нестандартно начало" формула, да отбележа кротко и третия тип книги – такива, които не впечатляват с нещо ново и дори биха могли да се нарекат клиширани, но стилът им на написване и точният подбор и мярка на "клишетата" в тях ги правят перфектни за четене.
   Р. А. Салваторе за втори път ми доказва, че е от авторите, които са в състояние да пишат образци на въпросния трети тип. И не просто е в състояние, а е абсолютен артист в тази област. Разбира се, Фейрун, известен повече като "The Forgotten Realms" по никакъв начин не е точно класическият... ъъъ... класически фентъзи-свят. Традиционността там не е точно клишираност и по тази причина книгите, чието действие се развива на негова територия, не са точно традиционно фентъзи. Защото Фейрун е първообразът – истинският свят, на който всички останали са само бледи сенки, както обичаше да казва един много добър автор навремето. Да, там е гъч от елфи, ЖуЖета, гадни мръсни крадливи халфлинги-мразим-ги-нали-безценно!?, дракони, зли магьосници, добри такива и изобщо всичко, което човек може да нарече клиширано, традиционно фентъзи. Но по някакъв начин цялостният резултат е нещо повече от сбора на частите си. И винаги е бил.

   Историята: Дризт, Бруенор, Реджис, Кети-Бри и Улфгар са поели към обителта на свещеника Кадърли, за да му поверят проклетия Креншинибон (изнасил... така, де, преведен у нас като "кристалният отломък"... Ма не, как може да кръстиш един от най-могъщите артефакти във Фейрун "отломък"? Хиляда по-добри значения има думата "shard" на български :/). Улфгар носи със себе си болезнените спомени от прекараното в ръцете на демона Ерту време, а приятелите му са неспособни да му помогнат да избяга от миналото си.
   Междувременно, Артемис Ентрери най-накрая се завръща в Калимпорт, за да разбере, че не само отново трябва да се изкачи по стълбата на славата, която някога е имал, но и че няма никакво желание да го направи, защото червеят на съмнението разяжда ума му.
   Не очаквам това да говори много дори на хората, чели издадената наскоро "Кристалният отломък" (не, ма не ви ли напушва истеричен смях, верно? ( Не! Стегни се! – бел. поизнервен редактор)), но историята е разкошно разказана и то по начин, който успява да увлече дори тези, които (като мен) не са чели нищо от преходните приключения на Дризт. В нея има достатъчно хинтове и обяснения за тях, а освен това е и достатъчно самостоятелна, за да не е проблем. Явява се първа част на тетралогията "Paths of Darkness", която е последната завършена поредица на Салваторе (Не броя "The Thousand Orcs", единствената засега излязла от най-новата "Hunters' Blades Trilogy", и очакващата се през октомври втора част "The Lone Drow"). Четирите книги, макар и сравнително близки по дух, не са директно свързани сюжетно и могат безпроблемно да се четат отделно. Трета част например – "Servant of the Shard" – представихме в Shadowdance #8 в същата тая рубрика.

    Плюсове:
   + Перфектен стил. Не, сериозно. Салваторе просто ги върти великолепно изреченията. Нито е претрупаният и дразнещо-нереалистичен толкинов патос, нито е стандартният телеграфен псевдо-епичен фентъзи стил на Джордан и Фийст примерно. Просто виждаш, че писателят наистина е талантлив разказвач. Рядко се случва това.
   + Героите. Те са си трейдмарк на Салваторе, де, но не мога да не се трогна за кой ли път от бездушния Ентрери и наглият вечен победител Джарлаксъл. "Наш'те" не са толкова трогващи, но пак са си симпатяги. Дризт продължава да ми е малко ръбат, Кати-Бри и Бруенор мачкат с тоя ЖуЖешки диалект, дето го фърлят насам-натам, Улфгар съумява да не дразни с душевните си терзания. Само Реджис ми е прекалено Мери/Пипинов като облик, ама се прежалва.
   + Историята. Ми много си е готина всъщност. Книгата се явява кръстопът. Една история свършва за компанията на Дризт, започва нова за Улфгар, една история е свършила за Ентрери и започва нова, в която се намесва и Джарлаксъл... Бе кеф ти е да го четеш, кеф ти е и да го разказваш после ;)

    Минуси:
   – Все пак героите... На края на книгата изведнъж се усетих, че нямам никакво мнение за Дризт. Ма тва е Дризт до'Урден все пак! Може ли до края на цяла книга с него, да ми е останал напълно безразличен? Може явно. Като цяло ярък образ там няма. Има само симпатични :)

   Добре, де, сигурно има и други. Ма не мога, мен просто ми хареса книгата. По един непретенциозен начин те увлича и не те пуска. Като още един минус мога да отбележа прекаленото ми пристрастяване към Ентрери, Джарлаксъл и атмосферата на Калимпорт, заради която главите с Дризт ми бяха крайно досадни. Но тук май аз съм си виновен.

   С две думи, крайно непретенциозна и качествена книга в света на "Forgotten Realms". Ако имате начин да я намерите, или която и да е друга от поредицата, всъщност, не се колебайте да я прочетете.