Брой 16 Евъргрийн

      Отново се обръщаме към фантастиката извън тесните рамки на фентъзите и по-специално към двама много известни руски автори – братята Аркадий и Борис Стругацки. Тук ще представим само едно тяхно произведение, може би най-известното им, но лично според мен то дава много добри препоръки и за останалото им творчество. По книгата е правен и известния филм на Тарковски "Сталкер", който си остава едно от най-стойностните произведения на кинематографията въобще. И макар че повестта няма много общо с известния си кино-събрат, тя и сама по себе си при всички случаи заслужава да се намира в тази рубрика. Или пък не... ще прочетете и ще решите сами ;).

Moridin

     Demandred

     “Пикник край пътя” беше втората книга на братя Стругацки, която прочетох, и първата, която ми хареса. Дълго време се канех да прочета нещо повече от тях и да видя защо са издигнати в почти богоподобен статут от немалко фенове на фантастиката в страните от Източния блок, особено от по-старото поколение, при което почти не се е издавала западна фантастика. След като я прочетох, разбрах на какво се дължи поне част от този hype. Защото книгата е просто брилянтна, изключителна, оригинална, въздействаща и наистина подтикваща към сериозен размисъл. Да, знам, че прекалих с хвалбите, но повярвайте ми, повестта ги заслужава.
     Първо няколко думи за сюжета. Той не е особено заплетен и сложен, но за сметка на това впечатлява с оригиналността си. Земята е сполетяна за много кратко (от порядъка на няколко дни) от тайнствено Посещение на извънземни в шест малки области, наречени Зони. В тези зони се случват множество зловещи и необясними събития, дълго след като извънземните са си заминали, без да влязат в контакт с хората. Те са пълни със странни и страховити артефакти и явления, противоречащи на почти всички физични и дори статистически закони. Всяко влизане в тези Зони е смъртно опасно, затова пък всеки намерен и изнесен оттам артефакт носи добри пари на черния пазар. Затова и съвсем естествено се появяват хора, готови да рискуват живота си и свободата си (защото полицията ги преследва усърдно), за да спечелят пари от тези артефакти. Това са т.нар сталкери. Такъв е и главният герой на романа Редрик Шухарт, който е дори една от легендите в занаята. Действието се развива в малкото градче Хармънт, което е едно от местата, посетени от извънземните, и част от него и околностите му е отделена в Зона. През деня Зоната се изследва от научния Институт, изграден край нея, а през нощта е времето на сталкерите. Романът проследява най-важните моменти от сталкерската кариера на Шухарт и издирването на легендарното Златно кълбо – артефакт, който се предполага, че изпълнява желанията на добралия се до него.
     Какво прави книгата толкова добра? На първо място за мен това е страхотната атмосфера, постигната от авторите в целия роман. Особено описанията на Зоната с нейното съчетаниe на зловеща и смъртоносна опасност и невероятната неестествена красота на всичко просто трябва да се прочетат. Атмосферата в град Хармънт, смес от ентусиазма на новодошлите, привлечени от изключителните възможности на Зоната за научен напредък и забогатяване, и нарастващото отчаяние и гняв на кореняците като Редрик от въздействието на Зоната върху тях и града, е също перфектно описана. За тази цел спомага и завладяващият и увличащ стил на авторите, които показват истинско майсторство в боравенето с думите.
     На второ място трябва да се изтъкне и оригиналността и предизвикателността на въпросите, поставени в книгата. Тук няма елементарни и неоригинални повторения на вечните клишета за контакта с извънземните, цялата концепция за Зоната и въпросите, свързани с нея, са уникални и наистина провокиращи ума на читателя за много въпроси. В книгата няма да намерите прости и изкуствени отговори на тези въпроси, тях всеки трябва сам да си ги намери, което винаги е по-добрият подход от изсмукани от пръстите решения. Със сигурност това е една от най-реалистичните, оригинални и обмислени интерпретации на вечната тема за Контакта в цялата научна фантастика. Извънземните (доколкото са показани), поведението им и артефактите, оставени от тях, са наистина чужди, а не просто преекспониране на земни образци и създаване на елемантарни чудовища или благородни ментори на човечеството.
     Не мога да не отбележа и просто феноменално развития образ на Редрик Шухарт – един от най-впечатляващите, запомнящи се и реалистични герои в цялата научна фантастика. Въпреки че, технически погледнато, той е престъпник, Шухарт неизбежно става симпатичен на читателя със своя цинично-реалистичен поглед върху живота и войнстваща самостоятелност и нежелание да приема помощ и подаяния от никого, и просто опитваш се да осигури добър живот на себе си и семейството си. Читателят се чувства съпричастен с него, споделя омерзението и презрението му от паразитите, живеещи на гърба на сталкерите и винаги търсещи първо и най-вече нови и нови оръжия от Зоната. Финалната, решаваща постъпка на Шухарт (която е и финал на романа) и борещите се в главата му мисли и чувства преди това са също описани по един наистина вдъхновен начин.
     След толкова хвалби май дойде ред и на минусите. Проблемът е, че наистина не мога да измисля такива (искам по-често да имам такъв проблем, докато оценявам в ума си прочетените книги, но се случва изключително рядко :)). Единственото, за което се сещам, е, че поне при мен трябваше да препрочета един-два пъти книгата, за да усетя наистина цялото й величие и наистина да “навляза” в нея. Доста изсмукан от пръстите минус, признавам, който може да се разбира и като плюс, ама като наистина нямам други забележки, трябва да се задоволите с това (за повече минуси си припомнете Евъргрийна от миналия брой, там бяха в изобилие :)).
      “Пикник край пътя” за мен е задължителна творба за всеки фен на научната фантастика, който не се ограничава с космическите битки в стил Star Wars и подобните екшън бози, а предпочита по-предизвикателни за мозъка творби, които наистина те карат да се замислиш над много неща. Книгата е и доста кратка, само 120 страници, което е нищо в нашето време на многотомни поредици от тухлички. Затова просто си я намерете и я прочетете, мисля, че няма да съжалявате.


     Matrim

     С какво да започна това мнение за “Пикник край пътя”? Първо, книгата не е лоша, даже си е доста добра, но все пак аз смятам да я разкритикувам, защото съм си такъв човек – с “особено” мнение за доста т.нар. шедьоври. От мненията на колегите, сигурен съм, вече сте разбрали за какво иде реч в книгата, затова тази част ще ви я спестя. Сюжетът си е достатъчно оригинален и интересен, дотук добре. Главният герой Ред е добре развит, макар че постоянните му тиради за всемирната гадост на света някак не се връзват с финала. Та къде е проблемът ли? Работата е там, че аз бях чувал, че книгата била много философска, идейна и т.н. Първи път я четох – няма такова нещо. Но понеже съм си честен критикар, преди да напиша тези редове, прочетох книгата за втори път. И пак – гениалната философия нещо ми се изплъзваше по допирателната. Да, знам, че ще кажете, че съм тъпанар, който си няма понятие от такива неща и това е ваше право. Но според мен прозренията, че каквото и да намери човечеството, все може да сътвори бели с него, или онова, че извънземните, които дори може и да не са ни забелязали като разумни същества, не са чак толкова преобръщащи света. “Трудно е да бъдеш бог” много повече ми хареса откъм философия (всъщност по всичко е по-добра книга според мен).
     Друг момент е и атмосферата в прочутата Зона. Не ме грабна и това е. Може би поради краткостта на изказа на авторите, може би заради това, че когато действието се води от първо лице е достатъчно ясно за всеки, че главният герой няма да умре, може би заради наименованията на предметите в Зоната, които кой знае защо ми се сториха твърде комични. Ама сигурно имам бедно въображение, знам ли и аз...
     Трябва да кажа и няколко думи за стила – очевадно е, че А.Б.С. умеят да пишат. Особено в жанр, където идеята често надделява над литературата, те изпъкват, за което спомага и добрият превод – е, не че съм я чел в оригинал, но правя обосновано предположение въз основа на наличните данни (стига с тия надути фрази – бел. съвестта на Мат).
     Заключение – добра книга, струва си да се прочете, но според мен “Трудно е да бъдеш бог” от същите автори повече заслужава да бъде в тази рубрика (Е, не се губи, споко :Р – бел. Моридин).


Roland

    Да, как ли се започва статия за такава книга? Нямам идея. Вероятно най-напред с оправдаване на въпросната. Всъщност това не е най-големият връх в научната фантастика, за какъвто мнозина я смятат. Много над средното ниво е, но не е и шедьовър. Тя не е и този, ще си позволя да цитирам вестник "Труд", философски шок, какъвто е филмът "Сталкер" на Тарковски, направен уж по нея. Тя точно заради тоя филм изобщо си има проблеми със свръхголеми очаквания.
    Сега да кажем и какво е. "Пикник край пътя" е великолепна фантастика, писана преди повече от тридесет години (1971г.). Казвам го неслучайно, защото, знаейки този факт, първото, което би трябвало да се набие в очи на внимателния читател, е актуалността й. Книгата не звучи архаично, напротив – модерна е. И като изказ, и като атмосфера, и като идеи. Няма ги Азимовите лентички с данни, които плюят компютрите през двадесет и, да речем девети век. Няма нищо, за което да си кажеш "Е простено да им е, книгата е стара". Книгата просто не е стара. Дори лекият жаргон, на който мислят героите, не изглежда демодиран. А мисля, че това вече е сериозно постижение за един (или както е в случая – двама) автор(и).
    Мисля, че сравнението със Тарковскиевия "Сталкер" е несправедливо и определено ощетява романа. Първо, книгата е написана достатъчно свободно, за да може филмът да се третира като абсолютно отделна история в същия свят; и второ – той дори това не е. Тарковски просто е взел идеята за Зоната и някои най-общи идеи, променил ги е, прекарвайки ги през призмата на посланията, които е искал да вложи във филма си, и собствения си гений, създавайки нещо, което няма почти нищо общо нито като усещане, нито дори сюжетно с творбата на братя Стругацки. Затова и не е честно спрямо книгата реплики от рода на "По-слаба е от филма" или "изобщо не е толкова философска, колкото очаквах". Тя няма и претенции за такава.
    Книгата задава въпроси, при това много добри и интересни, поне за мен. И което е по-хубавото, не претендира да дава отговори. Ни най-малко дори. Представя и няколко различни теории за човека, разума и контакта с друг такъв, но отново ненатрапчиво – така че да можеш просто да помислиш върху тях и да ги отхвърлиш или приемеш по свое желание. Впрочем, като бележка под линия, чичо ви Майкъл Крайтън оттук е поодкраднал доста идеи, които после е вложил в "Сфера"-та си. Това е този тип литература, който прави неща като "Star Trek" или "Star Wars" смешни, даже, бих си позволил израза, неуместни. Защото какво е разумът? Как рабираме, че дадена форма на живот е разумна? И, което е по-зловещият въпрос, как тя ще разбере това за нас? Защо сме решили, че извънземните ще дойдат и с разперени пръсти в стил "живей дълго и просперирай" ще ни заговорят на чист английски? Книгата дори не твърди, че непременно няма и да е така. Но ти дава храна за размисъл, и то доста.
    Колкото до сюжета, Дем го е поразказал, макар и не кой знае колко обстойно. Да не говорим, че той просто не е особено важен. Странно наистина, но докато четеш книгата се вълнуваш от това какво става в нея, а веднъж затвориш ли я, всичко това се изпарява и в съзнанието ти остава само това какво се казва там. За мен цялата алегория с пикника край пътя (заглавието не е с цел по-поетично звучене, а е много силно внушение на една от идеите в книгата) беше наистина много силна като усещане. Книгата не се опитва да ти се кара, че си бил глупав наивник, а по странен начин ти помага сам да осъзнаеш колко елементарни и блудкави са повечето неща в тази "фантастична" област, които си приемал за даденост. Ще си представиш нещо, което е възникнало толкова далеч, че дори представите ти за пространство не го обхващат. Нещо, което е толкова чуждо и различно, че дори не може да го наречеш разум, чиито мащаби във всякакъв смисъл са толкова стряскащо различни и непонятни за теб, че не си сигурен дори дали е живо същество. И по-страшното – нещо, което е възможно изобщо да не се интересува от теб. Към такива размисли навява книгата, особено в третата от общо четирите кратки повести, от които е съставена. И следващия път, когато видиш клингон по телевизията, не може да не се почувстваш все едно гледаш рекламата на Данон за йогурта. Поне аз по този начин чувствам фрапиращата разлика между непринудената и ненатрапваща се, а същевременно и много концентрирана и дълбока сериозност, бликаща от Пикника, и общоприетите клишета в жанра.


Moridin

     Прочитането на "Пикник край пътя" бе малко спонтанна идея и както при повечето случаи от този род нямаше как да не подходя с известно предубеждение дали книгата наистина си струва толкова. Накратко, струва си. На мен това ми е първият сблъсък с творчеството на братята Стругацки и макар че не съм твърде убеден, че точно този ще ми стане любимият стил за фантастика, самата книга определено ми доказва класата на известните автори. За да не се повтарям с това, което колегите по-горе вече са казали, няма да се съсредоточавам толкова върху сюжета и общата идея, а ще наблегна на героите в книгата и техния свят, на атмосферата, в която живеят и която според мен е описана невероятно живо и реалистично. За стила мога само да кажа – много добър, както частите в първо лице, така и тези в трето. Чете се увлекателно и не е нито научно, нито пък твърде лаишко, нито тромаво, нито безописателно. А именно това истинско вникване в живота на героите може би – поне в моите очи – издига книгата над обикновените клиширани фантастики. Както и разбира се оригиналността на идеите, за която пише Роланд.
     Оригинален е именно и самият свят. Книги за посещения и извънземни много, за забравени от тях съкровища също не липсват, но сякаш нито една не се съсредоточава толкова правилно върху това как тези неща наистина влият върху човешкия свят – като цяло и като единици. Главен герой на романа е Редрик Шухарт – човек, разкъсван между принципите си, между вярата си в приятелството и някакъв истински изкован морал; и неистовото желание за самостоятелност, недоверието към властта, към някой, който да ти помогне, осъзнаването, че трябва да се оправяш сам и че си принуден донякъде да жертваш тези си принципи и морал. Докъде обаче? Това е основният въпрос, който стои пред Ред Шухарт. И някак именно такъв човек най-много подхожда на самата същност на Зоната, той е сякаш нейно огледало – чудесата, които Зоната предлага, са вълшебни, но са опасни, опасни и за сталкерите, опасни и за човечеството изобщо. И докъде точно трябва да стигнем в баланса между двете крайности. Колко можем да си позволим да пробваме, преди да сбъркаме непоправимо? Оправдана ли е жертвата на един живот пред ужасите в Зоната? А оправдана ли е жертвата на цялото човечество пред оръжията, които то само кове с нейна помощ?
     Ред Шухарт е човек циник, който не си прави илюзии и не вярва в измислени неща. Всеки път, заровил лице в калта на Зоната, метафоричната и истинската, залегнал под ужасяващия огън на капаните, които я изпълват, на него му се налага да премисля отново все същия и същия въпрос – защо? Трябва ли? Струва ли си? За него отговорът остава 'да', въпреки всичко. Ред е дете на Зоната, той не може да живее без нея, въпреки всичко, което тя му е причинила. Въпреки обезобразената си дъщеря, въпреки смъртта на най-добрия му приятел, въпреки болезненото осъзнаване за злото, което той всеки път донася в своя свят. Ред Шухарт е човек, който губи битката със себе си, но му остава да вярва, че не всичко е толкова лошо, че може би тази цялата мизерия, цялата смърт, може би все пак в нея има нещо красиво, макар и опасно, нещо, което да си заслужава. И когато накрая го намира, той знае какво трябва да направи.
     Това е едната основна линия в повестта – за отговорността на човек, комуто никой никога нищо добро няма да направи. За това какво – ако няма кой да ти каже – е добро и какво е лошо. И именно този момент за мен лично е описан наистина добре в книгата. Другата основна линия е за самата Зона и темата за другия разум, за която Роланд виждам е говорил. Неин основен носител е другият герой, през чиито очи наблюдаваме действието – дребен началник в бюрокрацията, изградена около Зоните, на име Ричард Нънан. За Шухарт Зоната е нещо реално и близко, нещо, което той познава, което е наистина страшно. Атмосферата, която струи от описанията на героите и на авторите, е наистина една такава пустинно-отдалечена, чувство на на ужасяваща опасност, в която можеш да загубиш живота си всеки миг. Отделно от останалите паралели с филма "Сталкер", тук е може би основната разлика – във филма е засегната само темата за отговорността и интроспективния поглед на човека. В книгата Зоната съществува като истинска опасност, тя не е въображеам и психологически ужас, а си е точно това – останки от извънземна цивилизация. Реален ад. Месомелачки, магнитни полета, огнени експлозии, смъртоносна вода. Тя убива и дарява живот. Просто има някаква истинска фантастичност в историята, която отчасти липсва във филма. Та, Нънан, той е човек, който не вижда по този начин Зоната, не я вижда отблизо. Той я вижда именно като фактор в развитието на човечеството и не толкова на обикновения човек, колкото на човечеството като цяло. През неговите очи авторите загатват (но оставят на читателя да прецени) какво наистина можем да очакваме от един извънземен контакт и как ще се отнесем към него. Покрай Зоната непрестанно избуяват човешки паразити и това става в световен мащаб. А извънземните – ами те просто са направили своя пикник и са си тръгнали. Може би тях изобщо не ги интересува? Може би това за тях не е контакт. Може би наистина не е нищо повече от пикник край пътя. Обаче ако не е? И после, ако не успеем нищо да направим с всички неща, които откриваме и не разбираме в Зоната? Значи тогава сме изхабили толкова животи и сме дали път на толкова престъпност и бюрокрация за нищо. Това са мислите, които се въртят в главата на Нънан и той също става част от цялата въртележка, която странният феномен завърта около себе си.
     После в един момент книгата свършва и всички тези въпроси остават за нас, защото финалът не отговаря на нищо, той просто завършва личностната еволюция на Ред Шухарт, дори малко набързо и неубедително (което ми е една от малкото критики). Но именно с това неотговаряне на въпросите повестта си остава ако не шедьовър, то поне наистина много добро попълнение към прочетеното. И... не знам, аз лично ще се ориентирам към повечко Стругацки. Със здраве :р.