Срещата на Щерките
Автор: Jaar

     Щерката на Деветте луни бързаше към своя фургон. Беше разстроена. Тъкмо когато реши да се пъхне в леглото на този мъж, който от толкова време упорито повтаряше, че тя щяла да му стане жена, и всичко се обърка. Всъщност началото бе многообещаващо. Явно не напразно тази Тилин си бе избрала Мат Каутон за Играчка. Вече лежаха полуразсъблечени на тясното легло, когато онзи негов медальон с лисичата глава изведнъж сякаш оживя и заговори: “Опитайте новия Рекс! Хитрият начин за пране!” Мат явно беше също толкова неприятно изненадан, но въпреки това тя изхвърча от фургона му със сълзи на очи. Светлината я наказваше, задето отхвърли сеанчанските традиции… “Я не се дръж като глупачка!” – скастри се тя наум. В това време женската с’редит, покрай която минаваше, я погледна с големите си очи и размаха хобота си в съгласие. Всъщност огромното животно я поздравяваше и й пожелаваше да роди здрави и красиви с’редитчета, но това Тюон нямаше как да го знае.
     Когато се прибра във фургона, легна и заспа неусетно. Засънува един много приятен сън с Мат, но и този път нямаше късмет. Точно, когато нещата започнаха да стават… интересни, нещо сякаш я засмука и тя се озова в някакъв хан. Седеше на една маса с още две жени. Едната беше изключително красива, с бяла кожа, черна коса и още по-черни очи. Сребърно коланче пристягаше ефирната й бяла рокля. Златисто-червени къдрици обграждаха лицето на другата, а бели лъвове се катереха по ръкавите на червената й рокля...

     Щерката на нощта, както всички я наричаха преди Великият Властелин да й трансплантира мозъка в това отвратително тяло, крачеше изнервена по коридора. Моридин – “Това определено звучи още по-тъпо и от Излъстителя на надеждата”, помисли си тя – явно се побъркваше отново. Днес, когато я повика за поредната задача, изглеждаше доста… променен – като скелет, загърнат в дълго черно наметало, а на всичкото отгоре държеше някаква нелепа коса! Но най-смущаващи бяха сините му очи, проблясващи в очните му кухини – сякаш побираха целия свят. Плашеха я дори повече от черните точки в очите му, причинени от използването на Вярната сила! По някое време отново възвърна нормалния си вид и тогава тя въздъхна облекчено. Само за да бъде стъписана отново. Моридин й показа новия си домашен любимец, както сам се изрази! И този човек е Не’блис! Самият домашен любимец се оказа… поради отчайваща липса на друго определение, Циндейн все още си мислеше за него като за мракохрът. Че беше черен и голям – беше. Но приликите свършваха дотук. Провисналите му бузи закриваха по-голямата част от устата. Дългите и широки уши бяха клепнали, докато един перчем на главата му стърчеше нагоре. Удостои я с бегъл и много меланхоличен поглед и промърмори с тих носов глас:
     – Могедиен определено е по-хубавичка, Мор.
     Това тя не можа да го понесе и посегна към сайдар, за да заличи мръсното псе. Но с опасен блясък в очите (напоследък този човек имаше твърде много неща в проклетите си очи!) Моридин я възпря, казвайки й ледено и напълно сериозно:
     – Не бих искал Друпи да пострада.
     Циндейн се тръшна на леглото и се пренесе в Тел’айеран’риод. Тук тя прие безвъзвратно загубения си облик на Ланфеар. Докато се наслаждаваше на външния си вид, до нея изникна една кафява катерица, държаща лешник в предните си лапи. Едното й око беше по-голямо от другото, което придаваше дезориентираност на погледа й, но въпреки това успя да фиксира Щерката на нощта. В същия миг запокити лешника по нея, искайки да го счупи, но той не успя да достигне целта си, защото изчезна заедно с животното. Циндейн се разтрепери от гняв. Явно никой в тази осветена от проклетата Светлината земя не си спомня какво е да си Мис Свят! И докато все още се възмущаваше на безочието дори на най-простите гадинки, нещо сякаш я засмука и тя се озова в някакъв хан. Седеше на една маса с още две жени, които можеха да преливат. Едната беше тъмнокожа, синеока и с много къса черна коса. Златисто-червени къдрици обграждаха лицето на другата, а бели лъвове се катереха по ръкавите на червената й рокля...

     Щерката-наследница вървеше с достолепна високомерност по коридорите в кралския палат в Кемлин. Само отвреме-навреме осанката й на висша особа биваше нарушена от внезапни потръпвания – близнаците явно танцуваха джига в утробата й, но това ни най-малко не накърняваше надменния й вид. Ескортът от гвардейки, които Биргит така усърдно събираше напоследък, беше облечен според последната мода – охраната изглеждаше като излязла от някой бутик. Елейн така и не проумяваше как тези жени можеха да ходят с толкова високи токове на ботушите си, които на всичкото отгоре бяха розовки или небесно синички, при това подхождащи напълно на облеклото им! А най-лошото бе, че никой не ги взимаше насериозно. Вярно, че това им беше прикритието, но все пак… Вчера една кайренска благородничка, избягала в Андор през гражданската война, попита гвардейките дали този вид чантички са удобни, сочейки розовите им ножници!
     Елейн отново огладня. Беше готова да извие врата на Ранд ал-Тор, Прероден Дракон или не! Да й причини това! Тя много искаше да си има дечица, но това да си бременна – премного благодаря. Да си ги беше износил той! Постоянно огладняваше, прилошаваше й, уморяваше се бързо и какво ли още не; всичко това й пречеше да мисли (Тя кога ли е мислила въобще! бел. на Мат). Този път нямаше да се нахрани. Имаше важна среща с Нинив в Тел’айеран’риод и не й се закъсняваше. Само при мисълта как приятелката й невротично си подръпва плитката и я хока, задето се е забавила, й прилоша още повече. “Не, няма да ям сега!”, сопна се Елейн мислено на близнаците. В същия момент две малки брадички се вирнаха в утробата й.
     Тя влезе в стаята си и видя, че някой предвидливо е оставил храна. Хапна набързо и с доволна усмивка се излегна на леглото. Щом затвори очи, се озова в Тел’айеран’риод. За първи път обаче попадаше на такова странно място. Но така и не й остана време да си изясни защо е толкова странно. Единствената подробност, която успя да запомни, бе, че стените на стаята бяха боядисани в бяло. Видя себе си легнала на покрито с бели чаршафи легло, разкрачена с вдигнати колена, а някакъв мъж, и той в бяло, протягаше ръцете си под завивките! Изведнъж светът избеля, нещо сякаш я засмука и тя се озова в някакъв хан. Седеше на една маса с още две жени, които можеха да преливат. Едната беше тъмнокожа, синеока и с много къса черна коса. Другата беше изключително красива, с бяла кожа, черна коса и още по-черни очи. Сребърно коланче пристягаше ефирната й бяла рокля…

     – Аз съм Щерката-наследница на Андор, Върховен трон на Дома Траканд – с подобаваща високомерност се представи Елейн. Тъмнокожата въобще не се впечатли от изредените титли, а красавицата дори й се подсмихна подигравателно.
     – Аз съм Щерката на Деветте луни – гордо оповести Тюон, но и двете я изгледаха тъпо. Колкото до Върховния трон, жената въобще не й приличаше на стол, пък бил той и трон на Таркан. Сигурно беше някаква тукашна титла.
     – Аз съм Щерката на нощта – страховито каза Ланфеар, но думите й май подействаха само на онази с рижавите къдрици, защото сиянието на сайдар я обкръжи. И естествено Елейн направи най-нелогичния избор (Тя кога ли е правила нещо логично? бел. на Мат) – просто си държеше сайдар и чакаше.
     Трите се гледаха предизвикателно, но преди някоя да успее да каже нещо, до масата се появи още една жена. Беше “облечена”, помислиха си и трите, в жалко подобие на пола, което стигаше едва на педя под кръста й! А “блузата” й показваше много повече, отколкото скриваше. Всъщност беше нещо като препаска с презрамки на половината от гърдите й. Усмихна им се приветливо и заговори:
     – Здравейте, аз съм щерката на ханджията. Какво мога да ви предложа?
     Самата Ланфеар беше срещу нея, а някакво си слугинче ги питаше какво искат. Изнервена от факта, че е на една маса с Отстъпничката, Елейн си поръча уускай. Тук силното питие не можеше да навреди на децата й, но май нямаше да й предложи и особено успокоение.
     Когато чу, че червенокосата си поръча силното айилско питие, Тюон реши, че е подходящо да си вземе на свой ред любимото сеанчанско питие – в’дка.
     Както винаги, Щерката на нощта гледаше да не изостава от другите и за себе си поиска един об-лак. Ако ще се надпиват, трябваше да внимава, защото в този век хората май не сядаха да се хранят, без да изпият няколко чаши вино. То пък и само тогава да се наливаха…
     Когато слугинчено се отдръпна от масата, мястото му зае някакъв дребосък с преметната през рамото торба. Той не беше поредната щерка, но за сметка на това дружески изтърси:
     – Аз съм Накор. Искате ли портокал?
     И без да изчака отговор, бръкна в очевидно празната торба, извади някакъв оранжев плод и започна да го бели. Трите го изгледаха с онзи поглед, който би трябвало да разкара мъжете за едно мигване на очите и да ги накара да си помислят със страхопочитание “Жени!”. Но вместо това дребосъкът им се ухили нахално, захапа портокала и погледна Ланфеар, мислейки си: “Рубенсовият идеал за жена!…”
     Виждайки, че дребосъкът няма намерение да се разкара, трите изсумтяха почти едновременно:
     – Мъже!
     И естествено започнаха да обсъждат своите си мъже, само че …
     – Луз Терин е мой! – фанатично се развика Ланфеар.
     – Аз обвързах Ранд! – последва отговорът на Елейн.
     – Прероденият Дракон ще коленичи пред Кристалния трон! – Тюон сякаш имаше неизчерпаеми запаси от търпение и самоувереност. И изненадващо не заговори за Мат Каутон, както би направила всяка друга на нейното място.
     – Момичета, вие за един и същи човек ли говорите?! – объркан, Накор реши да се осведоми.
     – Извинявам се, че се натрапвам, но ви чух да споменавате Луз Терин Теламон. Аз съм Етан, щерка на Мокал, щерка на Дженеан. – представи се младата огиерка, изникнала сякаш от нищото. “Двойна щерка!”, помисли си Накор, ”колко интересно!” – Правя изследване относно Дракона и Отстъпниците през Приказния век. Дали Светлината ще благоволи да споделите своето знание с мен?
     При споменаването на Светлината, Ланфеар направи традиционния знак за отблъскване на злите сили.
     А Накор подскочи и дръпна огиерката за ушите. Краката на Етан се подкосиха и тя падна на пода, стенейки в екстаз.
     Трите си замечтаха как техните си мъже биха… И отново започнаха да се карат, но Тюон твърдо си отстояваше позицията.
     – Но Великият властелин ми обеща…
     – Пророчествата твърдят, че…
     Явно всичко се въртеше около Преродения Дракон и затова Щерката на Деветте луни просто пренасочи вниманието им в малко по-различна посока:
     – В Сеанчан има едно поверие за този Прероден Дракон, което се предава от поколение на поколение и гласи: ”Сърцето на зимата се разтапя от небесния огън и настъпва нова пролет, когато Прероденият Дракон ще се изправи срещу силата на Сянката, а Великия лов на Господаря на хаоса започва. А нейде окото на света хвърля по едно око на пътя на кинжала и очаква Онзи, що носи корона от мечове …“ Всъщност това е едва началото. Казва се също така, че това сказание няма да бъде завършено, докато Колелото се върти т.е. никога. Освен ако самият Тъмен не го счупи, Шарката не я изядат молци, Прероденият Дракон не се прероди в овца или пък Създателя не се смили над читателите и Джордан не напише последната книга (това последното и тя не разбра откъде й дойде).
     И двете я гледаха ужасени.
     – Това е невъзможно! Трябва да спре! – изписка Елейн.
     – Няма да го позволя! Луз Терин е мой!
     – Съгласна съм, че трябва да се направи нещо, но… Я, първо ми обяснете за какво иде реч, а? – явно разбираха смисъла на казаното, въпреки че поверието беше сеанчанско.
     – Означава, че Тармон Гай-дон никога няма да настъпи! И двете страни ще правят безкрайни опити да надвият противника си, но Последната битка е ключовият момент. Тя е изходът от това безкрайно циклене, на което и един техно маниак би завидял! Но вие сигурно не знаете какво е техно… – трескаво заразяснява Ланфеар.
     И трите започнаха да кроят планове…

     А на масата в ъгъла, обгърната в сенки, една закачулена фигура потриваше доволно копита. Щерката на Бела се усмихваше… Може би скоро щеше да прочете и последната книга…