След много усилия и известно количество подкупи от най-различен характер, успях да се добера до последните записки на Робърт Джордан. Това включва поредната глава от твърде известната поредица, на която той е автор, също и записки от личния му дневник. Бях изправена пред моралната дилема дали да пусна тези неща в публичното пространство, но постепенно в мен надделя убеждението, че обществото има право да знае.
   Марфа

***

СГЪСТЯВАЩИ СЕ ОБЛАЦИ

   Лейди Сюрот седеше на удобния си стол, изправила гордо гръб и вперила големите си черни очи към хоризонта. Определено имаше за какво да мисли – странни работи ставаха напоследък в този изостанал град. Наистина, Ебу Дар беше започнал да просперира, когато тя стъпи тук, но все пак... Не знаеше в каква степен и доколко може да разчита на Великия Господар, дали щеше да намери за уместно да се намеси преди Императрицата (Сюрот остави празно място в мислите си там, където преди наум добавяше “дано да живее вечно”) да научи за изчезването на дъщеря си, Върховната лейди Тюон. Дори и наум не прибави титлата й “Щерката на Деветте луни”, защото, когато изчезна, още не беше си вдигнала булото. Премести погледа си към един вързоп, сложен на масичка на няколко крачки от нея. Масичката беше кръгла, с диаметър около една стъпка. Имаше четири извити крака, богато орнаментирани по Ебу Дар-ски маниер: бяха красиво резбовани, обковани със сребърен филигран, правещ фигурите на крилати зверове, плодове, птици и морски твари да изглеждат като живи, приковани във вечен лед, а на Сюрот това определено й допадаше. Масичката беше направена от някакво червеникаво дърво и беше вещо лакирана. Нещото, поставено отгоре й, контрастираше с великолепието й – беше вързоп от груб плат с известно на малко хора съдържание. Върховната лейди направи едва видим жест с палеца на дясната си ръка. Беше все едно случайно потрепване, но знакът не остана незабелязан. Коленичилата до нея жена с обръснат наполовина череп изсумтя, при което красивият тъмнокос да’ковале чевръсто се изправи, демонстрирайки великолепно тяло под прозрачната си одежда, приближи се до господарката си и започна бързо да приглажда гънките на пищната й рокля. Сюрот отново потрепна с пръст, но този път по малко по-различен начин, и младежът, разбрал заповедта, започна да подрежда падащия на вълни плат от дрехата в красиви спирали, така че ефирната синкава тъкан да отразява приглушената светлина на свещите, като внимателно оглаждаше гънките, които не съвпадаха с естетичното изискване на Върховната лейди. Иззад паравана се появи млада хубавица, също да’ковале, която носеше върху поднос от куендияр чаша с току-що направен каф. Малката чаша също беше изработена от този скъпоценен материал и беше с изгравирани върху нея детелинки. Беше попаднала сред скъпоценностите на Сюрот след смъртта на Върховния лорд Тюрак. Все пак беше малка отплата за положението, в което този самовлюбен глупак я беше подредил, благодарение на прекомерната си арогантност. Разбира се, по-голямата, дори основната част от колекцията му беше отишла при Императрицата, но и Сюрот успя да си задели нещичко – миниатюрен свещник с формата на два странни звяра с прекомерно дълги шии, а в устите им беше оставено място за свещите; имаше също накит, представляващ наниз от малки пчелички, накацали върху цветенца с форма на камбанки, комплект за каф за двама с форма на някакви неизвестни риби, чаша за каф, от която тя в момента се възползваше без угризения, подноса, с който беше донесена, чашата и кутия, чието съдържание тя определено не смяташе да споделя с никого. По никакъв начин. На запад слънцето се потапяше в Аритския океан, обливайки водата и небето в красиви кървави оттенъци и парцали синкава мъртва плът. Върховната лейди потъна в съзерцание, а дългите нокти на ръката й поглаждаха хищно простия вързоп върху масичката, която един друг да’ковале беше избутал междувременно към нея... Да, оня хлапак се беше съгласил да дойде на срещата (тя се разсмя в ума си), гълъбът с писмото беше долетял, но защо онези хора се заклеха, че младият идиот беше изчезнал след оная сбъркана битка? И къде беше изчезнал? Носеха се странни слухове, че ония кокошки, които все се мъкнеха след него, сега обикаляли с провесени гребенчета, издирвайки го под дърво и камък, май и военачалникът му бил изчезнал, но според други нещата пък стояха по съвсем различен начин – едната му жена била отвлечена от странен звяр в горите на мястото, наречено Андор, и той сега я търсел; имаше и версии, според които се бил качил на кораб на Морския народ и бил отплавал към залеза, а имаше и твърдения, казващи, че вече бил напълно полудял и се бил отправил в Погибелта да дири смъртта на Великия Господар. Сюрот идея нямаше кое от всички тези неща би могло да бъде вярно, знаеше само, че Великият Господар не би допуснал нещо да попречи на Плана, за чието изпълнение се грижеше и тя.

***

   Елейн се мръщеше на закуската си. Погледна с копнеж към подноса, който бяха донесли за Мин, но Амис, която беше в момента в стаята, се покашля многозначително, та тя отново се съсредоточи върху собственото си ядене. Днес бяха решили, че ще е полезно за нея и за децата, ако закуси с чаша леко притоплена вода с капка обезмаслено мляко в нея за вкус, четвъртинка обелена ябълка и една бисквитка. Същевременно Авиенда имаше върху подноса си овесена каша, резен шунка, цели ябълка и круша, сладко от дюля, три вида сирена – козе, овче и краве, необезмаслени за всеки случай, пастърма, самун току-що изпечен хляб, току-що избито масло, силен билков чай, каничка с мляко и чаша с подправено вино за десерт. Изобщо не си правеше труда да демонстрира, че всичко това ще й е много и вече беше запретнала ръкави в бойна готовност, гледайки свирепо храната си. От лявата й страна пък Мин се усмихна извинително и се надвеси над масичката, поставена върху краката й. Нейната закуска се състоеше от пай с телешко, шунка и горски гъби, питки, намазани с мед, печени филийки с масълце към тях, кокоши бульон със зеленчуци, сребърна каничка с формата на крава, пълна с бита сметана, задължителния чай с толкова мед, че лъжичката й стоеше изправена, и, естествено, чашата с подправеното вино за десерт. А, да, и овесената каша с масълце! Елейн изсумтя и гордо вирна брадичка – все пак една кралица на Андор ако се предаде пред някаква си закуска, тогава по-добре директно да абдикира в полза на произволен член от прислугата си! Амис беше седнала на пода на спалнята, наблюдавайки, без да прикрива изумлението си, странния обичай, според който влагоземците закусваха в леглата си. Впери замислен поглед в Авиенда, която леко се изчерви, но въпреки всичко геройски подхвана кашата си, насипвайки я с натрошено сирене и ситно нарязани парченца шунка
   – Така... Амис, кое, казваш, те притеснявало? – подхвана Елейн, опитвайки се да захапе колкото се може по-малко парченце от бисквитата, че да може да я яде по-дълго. Нинив обаче, която до този момент седеше на стол до Мъдрата, бързо скочи и след кратка схватка изтръгна злополучната бисквита от ръцете й, помириса я с намръщено лице, отхапа крайче и изсумтя:
    – Тука има толкова мед, че и пчела биха я заболели зъбите! Е, ако ги имаше де... – добави след кратко мълчание.
    Естествено Авиенда и Мин плеснаха уплашено с ръце и загледаха Нинив зверски, докато тя не захвърли опасното нещо в камината. Елейн си пожела да умре. Ей сега! Тук, на място! Докато се опитваше да го постигне обаче, Амис се окашля многозначително, та й се наложи да отложи намерението си за по-късно и засега съсредоточи вниманието си върху аийлската си майка.
    – Дойдох веднага, щом обсъдихме с другите Мъдри ситуацията, Елейн! – почна тя. – Егвийн крие, но ние мислим, че тя май е пленена, ама не иска да си признае...
    Елейн за малко да изтърве чашата си с топлата вода, но в последния миг я хвана, като по този начин спаси Егвийн от сигурната смърт след евентуалното й спасяване. Овладя треперенето на ръката си, вирна още малко брадичка и с почти спокоен тон произнесе:
    – Какво, пак ли?
    – А, то и друг път ли й се е случвало?
    – Е, то в края на краищата в Тийр не бяхме заловени – уточни Елейн, поглеждайки свирепо към Нинив, която замалко щеше да падне при опита си да си изглади гънките на роклята, докато дърпаше с две ръце плитката си – но веднъж я бяха хванали сеанчаните. Обаче ние с Нинив и Мин я спасихме тогава!
    Двечките се спогледаха и след кратък размисъл закимаха енергично. Ами в края на краищата верно си беше пък! Какво сега?
    – А как е станало? – намеси се и Авиенда. Чудно как успя да вмести питането си във всичката тази закуска? Амис обаче не отчете този факт, а отговори:
    – Не сме много сигурни, аз лично се опитах да вляза в съня й, защото имах да я питам дали е разбрала нещо за Кар-а-карн, обаче от недомлъвките, с които ми отговаряше, разбрах, че тя май била заловена вече по времето, когато той изч... Отиде на кратка почивка! – чевръсто се прекъсна и се поправи тя, отчитайки съглашението, което бяха постигнали относно “инцидента”. Само това липсваше, всички да научат, че Прероденият Дракон е изчезнал в друг свят! То и без друго върлуваха вече какви ли не нелепи слухове за случилото се, че оставаше само да се разбули и истината!
    – Е, кой я е ошвляхъл ше пах?! – с пълна уста изрази съпричастност и Мин. Елейн взе да се чуди дали постъпи мъдро, когато позволи и на нея да споделя сестринското ложе. Е, в края на краищата не можеше да се отрече, че поне нощите станаха значително по-малко мразовити оттогава...
    – Възможности много... – замислено каза Нинив, ровейки с пантофка по килима – Трябва да се запитаме кой би имал изгода от такава постъпка обаче! Кой би се облажил, ако отвлече Амирлин?
    – Не знам... Мислиш ли, че може да са аша’маните?
    – Аз по-скоро се притеснявах да не са сеанчаните пак... Или белите плащове да речем... – измърмори Нинив.
    – Е, ако е при тях, Галад би могъл да окаже съдействие – не много убедено допусна Мин, след като преглътна голяма хапка от пая. – Нали беше постъпил при тях тоя твой брат?
    – А, не! Той върши само това, което е редно! – решително отсече Елейн. – А е редно и правилно тар валонските вещици да бъдат убивани!
    – Мисля, че прекаляваш. – спокойно даде своя принос и Амис. – Все пак, не е ли възможно донякъде онези Айез Седай, които още са в Бялата кула, да са я отвлекли? Те биха извлекли изгода от това, така мисля аз.
    Елейн и Нинив се загледаха напрегнато, след което и двете единодушно тръснаха глави:
    – Не!...
    – Няма начин просто! Елайда може и да е зла, но не би прибягнала до такова нещо, все пак тя е Айез Седай! Че аз я познавам от малка!
    – Не, наистина невъзможно е да е тя! – категорично се съгласи Нинив.
    – Ама ше пах моше да ша от Шерната Аша! – допусна с пълна уста Мин. .
    – Аз все пак мисля, че това са били аша’маните... Ранд съвсем ги беше зарязал напоследък! – замислено произнесе присъдата си Елейн и понечи да изсърба остатъка от водата в чашата си, когато с изненада откри, че вече го е сторила. Много се разстрои.
    – Има право в това, което казваш. – рече Амис – все пак ще се опитаме да проверим, довечера ще влезем в Тел’айеран’риод да видим Егвийн дали не ни е оставила някоя следа.
    – Само ако знаехме къде е Гавин... – замечтано произнесе Елейн – Виж, той наистина би могъл да помогне, на него човек може да разчита.
    – Признавам, че Гавин е благороден човек, въпреки че е мъж – додаде и Мин. Май вече се беше наяла. Да й се ненадяваш просто!

***

   Пирон лежеше на земята пред палатката си и гледаше замислено в зимното небе. Просто да не повярва човек колко лесно се бе получило всичко дотук! Само трябваше да издебне умело брат си, да открадне писмото, в което обясняваше, че трябва да изчезне за известно време, да се отърве от Мъдрата Гарида, която беше уведомила Перин, че трябва да замине и... Да поеме лагера! Лениво направи сплит от Истинската Сила^*, включващ Огън, Вода и малко Дух и пред очите му се появи образ, видим само за него – Файле се къпеше. Беше се излегнала спокойно във ваната и тъкмо търкаше единия си крак с любимия си билков сапун. Пирон доволно се протегна – засега всичко вървеше по план! Когато откри, докато си играеше с другите туатанчета, че може да прави неща, които за тях бяха невъзможни, например да говори с лисиците, да мести предмети във въздуха, да предизвиква бури, се беше уплашил. Беше решил, че е от ония мъже, прокълнати да могат да преливат. Тогава обаче той му се беше явил и го беше научил, че е един от малцината, владеещи Истинската Сила. От разрушението насам такива се бяха раждали само трима, като единият от тях беше окаяният му брат, който обаче не можеше... не да приеме, а да открие не можеше, фактите, въпреки, че го блъскаха по главата със силата на собствения му ковашки чук. Другият бил някакъв нещастник от времето на Тролокските войни, но ограничените му и необразовани съселяни решили, че прелива Единствената Сила и с кариерата му се приключило бързо. Третият беше той! Пирон Мубара, откраднат в люлката си от пътуващи туатанци. Но сега щеше да бъде отмъстен! Докосна в ума си съзнанието на лисиците и им нареди да открият приятеля му – създанието, което щеше да му помогне да промени пътя на настъпващите събития и да обърка колкото се може повече планове. В този миг повелителен женски глас прекъсна потока на мислите му:
    – Перин! Къде си?! Идвай веднага, ти, глупав ковачо!
    – Ей сега, Файле, любов моя! – откликна той, пусна сплитовете Истинска Сила и влезе с един скок в шатрата. – Кажи какво искаш!
   – Какво искам... Не, наистина се чудя как си живял досега без да има кой да ти казва кой крак кога да мръднеш, че да успееш да направиш и една стъпка без да паднеш...
    – Да, Файле!
    – Какво “да”? – Файле ядосано се опита да оправи гънките на роклята си, когато се сети, че е гола и във ваната и без да ще изтърва сапуна си във водата – Видя ли какво направи? Как да го открия сега, а?
    – Само кажи и ще се удавя ако трябва, но ще го намеря, любима! – Пирон се опита да бръкне във водата, но Файле нервно го изпръска и той се сепна.
    – Перин Айбара, – почна тя с плашещо спокоен глас – ти съвсем безотговорно остави клетите Мейгдин и Алиандре в лагера на Шайдо. Хайде, за Мейгдин притеснения чак толкова нямам – тя все пак успя да открие начин да се справя със Севанна, но Алиандре вече е с толкова син задник, че човек може да го обърка с небето. Трябва веднага да организираш спасителна акция и да ги върнеш!
    – Така ли? – объркано попита Пирон.
    – Да! Ама ти тука ли си още?
    – Файле, скъпа... – Пирон уморено приклекна до ваната и сключи умолително ръце пред лицето си – Без съмнение ще организирам експедиция да върнем приятелките ти, естествено! Ти за какъв ме мислиш? Просто сега трябва да организирам всичко, все пак Последна битка предстои, не можем да се явим неподготвени за нея! Знаеш ли още колко жито трябва да купя? И плат за рокли – също! Много ни е необходим това, платът за рокли!
    – Перин, Тармон’гай’дон ще започне тук и сега, ако не направиш каквото ти казвам. Заклевам се в това. Няма да ме докоснеш, вълчо, ако не върнеш онези двете тук в лагера. Просто все едно, че няма да съм ти жена! – Файле се усмихна измамно мило, погали го по бузата и остави сапунени следи по лицето му – Преспи засега с тая мисъл, любов моя, и утре очаквам решението ти. С нетърпение. А сега, ако обичаш, остави ме да се изкъпя, благодаря.
    С тези думи тя даде да се разбере, че разговорът им е приключил, престана да му обръща всякакво внимание и се съсредоточи върху издирването на сапуна си. Чак сега Пирон забеляза, че в шатрата освен тях двамата присъства и една Айез Седай, но проклет да беше, ако можеше да се сети коя точно е тя. По принцип ги различаваше ужасно трудно. Предположи, че тя ще да е личната съветничка на Алиандре, но предпочете да излезе без да се увери, вместо да се остави тя да продължи със заниманието си да пробива дупки в лицето му с очи. Въздъхна тихо, целуна мислено Файле и се отправи навън, където неговият приятел вече го очакваше.
    Запъти се навътре в гората, изострил сетивата си докрай, за да се увери, че няма никой, който да го следва. Спря едва когато като вълна го заля странното чувство, което намаляваше точно наполовина способността му да усеща и черпи от Истинския Извор. Не че би се осмелил да удари срещу този, който го очакваше, дори и с пълни сили.
    – Много любопитно... – произнесе глас, подобен на плъзгане на змия по горска шума – Привлякъл си от Истинската Сила?
    Пирон се сепна и пусна веднага сплита от Огън, който беше заплел несъзнателно. Ама Файле май наистина беше права – той вършеше глупост след глупост!
    – Още усещаш Извора, дори в мое присъствие? – с умерено любопитство се заинтересува Шайдар Харан и изпълзя от мрака, възвисявайки се с повече от стъпка над главата на събеседника си. – Излиза, че Истинският извор се подчинява на други правила, трябва да се изучи това... Но да го оставим за по-късно. Верен ли си ми още, Пирон Мубара?
    – Аха...
    – Моля?
    – ...искам да кажа, да, Господарю! – нямаше никакво съмнение за главната буква в началото на думата. Шайдар Харан кимна и с доволна усмивка го прониза с безокия си поглед.
    – Изглежда това, жените, са странни същества, а, Лисане? Както и да е, ти ще изпълниш желанието на твоята самка, ще ти помогна в това, после обаче продължаваме по плана.
    Пирон усети, че го облива студена пот. Плана!
    – Какво трябва да направя, Господарю? – бързо запита той.
    – Така вече ми харесваш, Калайджийо! Близо сме вече, много близо. И трябва да предотвратим завръщането му!
    – На кого?... А, да! – смотолеви Пирон.
    – Точно така. На него. Планът не може да се изпълни, ако и той не участва, проверих това. За щастие още имам доверието му. Засега от теб се иска да изпълняваш желанията на “съпругата” си, да продължиш това, което брат ти започна, а когато се наложи, ще изчакаме цялата групичка при завръщането им и ще действаме. За съжаление Овчарят е на място, което не мога да достигна в този си вид, но когато дойде, ще го посрещна с другото си лице... Върви, казах ти повече, отколкото ти е нужно да знаеш, Пирон Мубара! Сега си свободен, върви си!
    Пирон успя някак да подтисне треперенето си, намръщи се на вятъра, който духаше откъм гърба му и му пречеше да усеща миризмите, поклони се на гигантския, висок три стъпки мърдраал и с облекчение се запъти към лагера. Беше му тягостно, че ще трябва да остави Файле за известно време, за да спаси ония глупачки, но после щяха да бъдат заедно отново и този път завинаги! Щеше да се върне, да продължи делата на брат си, тоест да купува жито и хранителни продукти и да тръпне в очакване Планът да се изпълни. И никой не можеше да открие сплита от Дух, Вода и Въздух, който държеше Перин в клопката на забравата.
    Шайдар Харан стоеше с изправени рамене и чакаше съюзникът му да се отдалечи достатъчно. Имаше хляб в това момче, определено. Преди време беше опитал да развие тези заложби у Перин, но претърпя неуспех. Беше му странен моделът, по който действаше Истинската Сила и беше невероятно, че от всички живи същества в познатия свят точно на него, единствения, който беше имал възможността да се запознае с писания относно този феномен, се беше паднала възможността да осъществи контакт с човека, който имаше тази способност. Замисли се върху въпроса дали ако удвои количеството пръст от стеддинг, което носеше в торбичка в джоба си, би могло напълно да неутрализира Силата, но се усъмни. Не, по-добре беше да примами Пирон да влезе в стеддинг, така щеше опитно да установи как действа това място върху хора като него.
    – Само трябва да гледам в кой стеддинг ще е това... Да не вземе да се случат там мама и Ерит, че ще ме оженят на бърза ръка... – промърмори мърдраалът и потръпна при тази мисъл.

***

   Специален агент Джо Мур отпи глътка кафе, приготвено явно от нещо като прецедена мокра керемида, и подозрително се взря в аспирина, оставен до мобилния му телефон. Все пак претегли наум възможностите – или щеше да изпие аспирина, или Тед щеше да му изнесе специална лекция за вредата от главоболието. Рон, другият член на малкия им, но за сметка на това изпълнен с дебилизъм и разногласия колектив, вече беше минал през това. Още му личеше. И така, насили се да протегне ръка и да вдигне аспирина, след малко дори го лапна. И го преглътна.
    – Наистина искам да знам за какво отиват данъците ми... – изпротестира немощно той – Все пак, убеден съм, че поне имаме правото на относително качествено кафе, след като очевидно нямаме право на заплати.
    – Вий бидохте да’ковале?
    Джо се стресна. Съвсем беше забравил за присъствието на младежа, нарекъл се Ранд ал-Тор, в апартамента. Което беше много глупаво, като се имаше предвид, че беше специално служебно жилище с местоназначение, което беше невъзможно за откриване. Тоест в Куинс. Ама на много объркано място.
    – Какво да сме бидоли? – веднага се включи в разговора и Тед. Рон видимо потръпна.
    – Няма значение... Вий май нямате таквиз. Те са едни човеци, които сеанчаните са...
    – По-късно, синко, може ли? Сега, първо, ако може, да ми мине главата... Не, наистина... – Джо Мур изведнъж се оживи и изправи рамене – Тая история, дето я разказа, ми се струва по-смахната и от оня случай с Танцуващите Моркови, дето си го имахме през зимата! След онова чудо нищо не е успяло да ме изненада! Досега! И, казваш, след като Армагедон се разрази, ти трябва да победиш Сатаната, а?! Брей!
    – Ми ний му викаме Тармон’гай’дон... Мисля, че ще да биде сущото – предположи Ранд.
    – И аз така мисля! – трепетно изчурулика Тед, размахвайки доклада от патологията, касаещ следоперативното състояние на младока. Бяха много позитивни – младежът се възстановяваше добре. И след като почна да си пие редовно лекарствата, се похвали, че пристъпите на гадене, от които се оплакваше, бяха драстично намалели. Всъщност се оказа, че става дума за нормално нарушение на вестибуларния апарат, нищо сериозно наистина. Джо Мур потрепера при спомена как младият човек беше започнал да прави огнени кълба във въздуха и да пищи истерично: “Биде чист!!! Сайдин биде чист!!! Бидохме успели!!!” С много молби го бяха озаптили. Агентът се взря обвинително в доклада, описващ състоянието на двата тумора. Според написаното те се държели още по-неадекватно, само че от светената вода били започнали да се псуват много учтиво. Изсумтя и натисна копчето на дистанционното. Резултатът беше мигновен – в ръката на Ранд се появи нещо като мълния, която той очевидно се подготви да запрати по екрана. Рон подскочи нервно от стола си и изпищя:
    Неее!
–     Беше нормална реакция, защото тъкмо той най-много си беше изпатил от огнените кълбета и сега беше без коса. Ама Ранд му се беше извинил за сметка на това пък.
    – Успокойте се, господин ал-Тор, – делово подхвана Тед – намирате се пред поредния продукт на науката и технологиите в развитото общество. Не се притеснявайте и ако обичате спрете тая мълния, благодаря Ви.
    Учудващо, но Ранд я послуша. Джо Мур ги изчака да се успокоят, след което се съсредоточи върху видео-материала. Отново познатата лабораторна обстановка, с всичките там Разпятия, Звезди на Давид, Полумесеци, Свастики, Хоругви, свещеници, пастори, лами и прочие религиозни дейци, всичките в предпазни костюми. Някакъв лама беше взел назаем бъкличка със светена вода от колегата си – православен свещеник – и неуморно ръсеше колбите с китка чимшир. Май между светите служители се беше получило нещо като Стокхолмски синдром – бяха се сприятелили, а един ходжа от Оман дори си беше дал адреса на израилтянския левит с рижата брада. Поне, ако не друго, се зародиха топли приятелски взаимоотношения. Внимание обаче предизвикваше не международното попско братство, а писукането, което се носеше откъм колбите с операционните отрязъци:
    – Дано да бидохте се Вий изпържил в собствената си Яма на Ориста, Проклетий! Благодаря за вниманието!
    – Извинете, че ви прекъсвам, Нечестивий, но Вий никакъв шанс не бидохте могли да имате пред моите мощни сили!
    – Хахаха! Проклетий! Вий ме бидохте разсмял! Покорно Вам благодаря! Ако обичате тогаз, елате Вий и ми покажете вашата сила, дето я нямате!
    – Но, разбира се, Нечестивий...Ей, господине с голата глава, дето приличате донейде на мърдраал! Ако обичате, спрете да ме квасите с таз вода, че ще настина! Убеден съм, че и колегата протестира! Нали тъй, Нечестивий?
    – Но, разбира се, Проклетий! Господине, подгизнах вече, пречите ми да споря с този гаден, тъп, недоносен и определено недостоен мой враг, да ме простиш, Проклетий...
    Агентът спря записа и замислено загриза дистанционното. Огледа хората в стаята, след което се обади и прати нареждане да не спират да ръсят отрязъците и да продължат с екзорсистките ритуали. Определено начинанието имаше успех, поне дотук.
    – Мисля, – уморено произнесе той – че не е зле да продължим със запознаването на нашия гост с чудатостите на света ни.
    – О, да! – възторжено закима Ранд – Ако бидохте успели да ме снабдите вий с известно количество ракети Земя – Земя, Земя – Въздух и каквито още ви се намират, много бих ви бидол благодарен! Наший враг не би очаквал такъв подход! Вижте, имам идея! Значи, вземаме няколко ракети с ядрени бойни глави...
    – А, не! Това е нехуманно! – сопна се Тед. Колкото до Рон, май се беше вглъбил в спомена си за Танцуващите Моркови. Изглеждаше точно като човек, преживяващ тая история.
    – Не бидохте ме Вий разбрала, госпожице! Ще им извадим заряда и ще ги заредим със светена вода! После ще ги насочим към Шайол Гул и... Hasta la vista, baby! – Много беше харесал Терминаторите. Особено последния и сега постоянно я очакваше да се завърне.
    – Аз пък имам друга идея... – излезе от унеса си Рон – Що да не заредим известно количество водни пистолетчета, да ги напълним с вода и да нападнем врага от засада?!
    Джо го изгледа напрегнато.
    – Всъщност това е едно добро предложение... – допусна той. – Не, сериозно, трябва да се направи нещо! Така, както аз го разбирам, ако нещо се случи в един паралелен свят, то ще рефлектира върху всичките. Следователно трябва да направим всичко възможно да спрем плановете на тоя Шайтан, нали?
    Тед и Ранд въодушевено закимаха, а след малко – и Рон.
    – Ама трябва да съберем повечко информация преди това. Не знам как да я направим работата...
    – Шефе, ми да се обърнем към “Дж&синове”? Нали те помогнаха при историята с Морковите?
    – Чудесно... На тях може да се разчита! Рон, на тебе оставям. А сега, Тед, ако обичаш да купиш малко истинско кафе и понички, а ние с Ранд в това време ще поработим върху съвременната граматика.
    – Шефе, аз навремето бях отличничка и спечелих областния конкурс по правопис! Даже ми дадоха и стипендия!
    Агентът улови погледа на Ранд и остана непреклонен:
    – Тед, скъпа, убеден съм, че нашият гост би бил много щастлив, ако получи поничка лично от тебе! Нали, Ранд?
    – Ъъъъ... Да! Да! Точно тъй! – бузите му бяха вече толкова червени, че имаше опасност атмосферата наоколо да се възпламени.
    Просто нямаше как да видят групичката странни хора, която вървеше по забутаната улица, съвсем случайно избягвайки всички поставени камери. А Мат имаше странното усещане, че откакто стъпиха на това странно място, късметът му на тавирен беше заработил просто зверски.
    – Щях да се почувствам много по-добре, ако слезеше от тоя кон, Мат. – не спираше да дъдне Биргит. – Оня човек в странните дрехи се разстрои, когато му го взе!
    – А, не! Аз на тия машини, задвижвани от Силата, не се качвам, премного благодаря! Това поне е честен кон, върху който краката ми си почиват!
    – Не мога обаче да не отбележа факта, че ние коне нямаме! – сопна се Лан.
    – Ми да бяхте си потърсили бе! Аз как си намерих моя? Не, убеден съм, че която сграда избера случайно, то Ранд ще е в нея! Ама просто не знам коя да бъде...
    – Защо не решите по-бързо, лорд Каутон? Че май ще почне да вали...
    – Охо... Някой го е страх да не би случайно да се изкъпе, а? Я, какви черни хора!
    Бандата черни младежи благоразумно не обърна внимание на възклицанието на Лан и подмина групата. Просто за някои неприятности на човек не му беше необходимо да има шесто чувство. Постепенно заръмя дъжд.


^* Да не се бърка с Вярната сила (The True Power). Според оригиналните записки става дума за сила от нов тип, The Real Power. – бел.прев.