A Perfect Circle – Thirteenth Step
Автор: Моридин

    A Perfect Circle започнаха през далечната вече 1999 като проект на продуцента на Nine Inch Nails Billy Howerdel и на вокала на Tool Maynard James Keenan. Дебютният им албум с красивото име Mer de Noms може би остана доста незабелязан в мелодик алтърнатив нишата, която би трябвало да заема, но при все това с него групата си спечели верни фенове. Няма да крия, за мен той се състоеше от едно гениално парче, две-три добри и еднообразен пълнеж, който едва сега започвам да разбирам по-добре. Междувременно страничният проект се превърна в група, успя дори да си смени състава и в крайна сметка да издаде... нещо, за което просто нямам думи.
    Може би все пак да карам поред. Първото – албумът е невероятен. Изключителен. Не съвършен, то нищо не е, но... адски правилен. Доброто впечатление идва още с обложката, на която тъжният син поглед на русо момиче дори не успява да задържи вашия. Той, вашият, е привлечен моментално от ярко жълтия охлюв, обрамчил лика на момичето. Просто е толкова красиво. Името и 13-те стъпки, татуирани като номера на траковете на ръката й, са алюзия, оказва се (Дъглас, мерси...), към поправителните програми на групите за хора с проблеми... и тук 13-тата не е направена, парчетата са само 12. Път напред винаги има.
    Което веднага виждаме, или по-скоро чуваме. Промяната в екипа и няколкогодишната пауза определено са донесли нещо ново. Нещичко е и загубено, разбира се, но както казва Maynard, развитието е задължителна част от битието на една група. Въпросните кадрови промени са напускането на женската част от състава – Paz Lechantin, заместена от бившия басист на Мерилин Менсън Twiggy Ramirez, понастоящем Jeordie White. Другото попълнение е James Iha, от Smashing Pumpkins, ако се не лъжа много, който заменя напусналия в посока Queens of the Stone Age китарист Troy van Leeuwen. Това едва ли е толкова важно, важното е какво е станало с музиката.
    Ами аз казах – променила се е и напук на въпросния Менсънов басист се е променила към много по-меко звучене. И много по-мрачно, разбира се. Може би най-важното за албума е, че той е доста по-нехомогенен от предишния. Обединяващо звено е сякаш меланхоличността, ниския тон, изследването на звука и мелодията. Към средата тази тенденция малко изостава за сметка на завръщане към рокаджийските корени, а към края всичко се обърква. Странно е. Не звучи като един албум. И все пак е перфектно съчетано. Загубено е еднообразието и познатото звучене на предишния, пък е спечелено музикално развитие в много насоки. И това, с малко не на място лична гордост заявявам, мисля, че се дължи на Maynard, който този път е редактирал всички написани вече парчета, така че да паснат на неговите идеи и неговото пеене. Което според мен е донесло точно необходимото ошлайфане, за да стане The Thirteenth Step това, което е сега. И се радвам, че има музиканти, които могат да осъществят тази визия така добре. Което ме навежда и на мисълта за текстовете. Тук може да се каже само една дума и тя е именно Maynard. Е, сега вече да карам поред.
    Албумът се открива от някак електронно започващата The Package. Още тук веднага става ясно, че това няма да бъде Mer de Noms 2. Песента създава някакво мрачно, но и студено, неемоционално чувство, което се подсилва и от думитe – "Just give me what I came for, then I'm out the door again". Чувство за човек, откъснат от истинския живот и обществото си, човек толкова навлязъл в бездните на собственото си битие и проблеми, че за него вече е станало невъзможно да се измъкне. Човек, който общува с другите само при нужда, за да получи това, което иска. И той го осъзнава с горчива ирония, с някакво насилено самодоволно приемане на вече невъзвратимото. "Time to feed the monster, I don't need another friend. Because clever got me this far..". Е, може да има и друго значение, разбира се, текстовете на Maynard така и така винаги имат, но поне това е чувството, което песента създава у мен. Мелодията е тиха и накъсана, ритмична. Малко преди края музиката става по-мощна, сякаш за момент избива някаква стаена агресия или бунт срещу тази необратима съдба, макар и прикриван зад злобното "Take what is mine, mine, mine, give me what is mine...", после човекът като че пак се отдръпва, връща се обратно в своето лоно и последните ноти завършват в началното електронно и примирено звучене. (9/10)
    Следва сингълът Weak and Powerless и още тук промяна вече има, и то явна. Песента е с много по-ярко изразена мелодия, някак по-жива е и носи други емоции. Тук това е именно соченото от заглавието чувство на слабост, на умора, сякаш си останал някъде, неспособен да помръднеш, и животът върви покрай теб, а ти ето ей сега ще станеш и ще се включиш, но знаеш, че няма да е точно сега. Всъщност в песента не се пее точно за това, даже там по-скоро става дума за някой, който не може да намери покой заради слабостта си към любимия, но пък на мен така ми звучи добре и това настроение ми носи :). Като цяло W&P си е един от хитовете в албума и е най-поп ориентираната песен, поради което логично стана сингъл. Мен си ми харесва и то много. (9/10)
    The Noose е третата песен в албума и също една от любимите ми. Музиката за пореден път се променя и сега вече е доста по-тиха и протяжна, с развитие на мелодията, но не се възприема лесно, върви някак бавничко, постепенно, на вълни. Поредната дисекция на странен индивидуален феномен в обърканото ни общество сякаш описва – аз много живо така си го представям – тъмен странник без лице, озовал се в болничната стая на изпаднал в кома човек и говорещ му тихо, задаващ своите неизбежни въпроси, неумолим и миролюбив – просто наблюдател. "Glad to see you well... overcome and completely silent... But I'm more than just a little curious how are you planning to go about". Постепенно песента става по-мрачна и темпото се усилва, наблюдателят сякаш оголва зъби и сваля маската, докато накрая се стига до кулминацията, в която Maynard почти крещи неколкократно "Your halo slipping down" и завършва със зловещото "..to choke you now" (10/10)
    Ровейки се из нета, видях много мнения на хора, които смятат, че целият албум (покрай алюзията и със заглавието) е за зависимостта в различни форми – от хората, от себе си, от наркотиците. Може би наистина е така, но сякаш в следващата Blue това би си личало най-ясно. Песента е някак измамно действена и учестена, провлачва на моменти, изобщо е странна и не особено мелодична, но носи някакъв зловещ оттенък, особено ако чуете начина, по който вокалът пее съвсем примирено, съвсем спокойно "Call it aftermath, she's turning blue. Such a lovely colour for you". Наистина е определено необичайна песен, макар че в малко по-голяма степен напомня предишния албум. Носи все пак доста и от духа на новия и част от това е именно мрачното и едновременно лично и отдалечено звучене. Споменах и темата за зависимостта – трудно мога да идентифицирам нещо с песента, но този ред ми се е набил в главата, изпят е с много чувство – "Ignore the smoke and smile". В крайна сметка малко хора успяват да се преборят със зависимостите си. Повечето просто се усмихват и не искат да се опитат, не искат да се затормозяват с последиците, както се пее в началото. Но димът остава. (8/10)
    После имаме Vanishing, която също е много особена песен и бие малко на трансцендентализъм. В общи линии е една повтаряща се тема, която обаче успява да се развива и да не зацикля, като на всяко повторение гласът от тих става по-силен, по-възторжен, после пак заглъхва, сякаш преминал от другата страна. След това мелодията поема сама напред. Песента е много ритмична и постепенно думите унасят.. "disappear... thinner... higher... into... the air... no longer... no longer here...". Нетрадиционно, но постигащо целта си (7/10)
    A Stranger е песента, която ми е направила най-малко впечатление и не знам какво точно да кажа за нея. Тя може би най-много прилича на песните от Mer de Noms. Някъде точно в този момент ярко меланхоличната, отдалечена и минорна картина, рисувана досега от музиката, някак се разкъсва, добива по-неутрално звучене и макар че тази песен също е мелодична и тиха, дори повече от останалите, тя някак не успява да запази ритъма на предишните. Има го чувството за минорност, но песента е някак прекалено спокойна, липсва вътрешното напрежение в останалите, тук сякаш всичко е примирено. Текстът говори отново за недоверието, за самотата на хората... "You're just another stranger... Not the first time I hear all the lies", но според мен просто не се е получила много добре. Мисля, че ако я послушам още малко, ще я харесам, обаче ;) (6/10)
     Разбитата вече хомогенност на албума получава нов удар с доста по-твърдата The Outsider. Именно тази песен е връщането към по-рок/метъл началото, което споменах. Тя е доста по-агресивна, определено вече не е меланхолична и макар също да обединява някак темата и емоцията си с албума, определено не се връзва толкова с останалите дотук, колкото те помежду си. Една лоша страна на песента е, че тя твърде много напомня Tool, което само по себе си не е голям проблем, но просто не се връзва с музиката, която A Perfect Circle цели. Според мен Maynard тук малко се е объркал и е избрал погрешната дестинация за парчето. Иначе самото то е доста приятно разнообразие с твърдия си звук, както и с по-яркия израз на вече споменатата агресия – "Lying to my face again, suicidal imbecile". Като цяло създава усещането за някой самоуверен и горчив тип, презиращ жалката отрепка в краката си – неспособна да се оправи със себе си, неспособна да помогне никому (7/10)
    Типична Tool интерлюдия е и следващото парче, Crimes. Късо, с психираща мелодия и зловещ шепот, който всъщност се оказва броене до десет. И все пак то малко връща нещата към мелодичното и далечно-мрачното начало на албума. Тези две песни заедно формират нещо като ядро на преход от подобните песни в първата част и доста индивидуалните във втората. Трудно може да се даде оценка, но да кажем и тук (7/10)
   И в този момент идва The Nurse Who Loved Me, която ни заварва абсолютно неподготвени за това, което има да предложи. Защото песента определено изпъква в албума като абсолютно не на мястото си. Баладеста в онзи забравен американски стил, тя просто няма какво да прави нито тук, нито в който и да е алтърнатив албум. И все пак, ето на, тук си е. И е приятна объркваща изненада, макар че, признавам, разваля изцяло донякъде изградената без нея структура на албума. Това е единствената песен, чийто текст не е на Maynard и която той не е пипал и бих казал, че определено си личи, макар че сравнението не е в неин ущърб, тъй като компенсира сравнителната простота на идеята си с много красивата и меланхолична мелодия. А, да – това е другото важно – тя успява да върне меланхоличното чувство на албума, макар и по съвсем друг начин, вече не студената отдалечена меланхолия, а една някак много по-близка, интимна и тъжна меланхолия. Песента определено трябва да се чуе (9/10)
   Меланхоличното чувство обаче веднага отново заминава по дяволите, свидетелствайки или за некадърно подреждане на песните, или за умишлено несъобразяване с удобството на слушателя (аз пък си залагам на второто). Pet е личният ми фаворит и изобщо най-добрата песен, която съм чувал от много много време насам, че дори успя да ме вдъхнови да напиша и разказ. С една дума - гениална. Отново доста по-твърда, но и по-мелодична от The Outsider, тя за пореден път разваля баланса на албума, пренасяйки ни в един съвсем друг свят, в който меланхолия и отчужденост няма, но това не го прави по-малко зловещ. Pet съвсем определено е песен за зависимостта и това е зависимостта на беззащитния от силния, на детето от родителя (това е главната метафора и в текста), на незнаещия от знаещия. Започвайки с измамно нежното "Don't fret, precious, I'm here. Step away from the window", гласът постепенно става все по-агресивен и самоуверено зловещ, пеейки за война, за смърт, за болка и за това как той ще опази своя невинен повереник от тях. Това, от което ще го опази обаче, не е войната и смъртта – "I'll be the one to protect you from a will to survive and a voice of reason... Safe from pain and truth and choice, and other poison devils, see they don't give a fuck about you like I do... Stay with me, safe and ignorant". Гласът бавно плете своята мрежа, така че да спечели доверието на жертвата си, да го предпази от самия него, да изпие цялата индивидуалност, докато детето от песента накрая вече не е дете, а именно това – домашен любимец. И в последните строфи последните убедителни думи допълват картинката – "Hold you and protect you from the other ones. The evil ones. Don't love you, son" – и накрая злокобното "Go back to sleep", изпращащо жертвата навеки в зависимостта... (10+/10)
    С този ред започва и допълнението Lullaby. То трудно може да се нарече самостоятелна песен, поради щото в общи линии е темата на Pet, като на неин фон звучи висок женски глас, тананикащ... е, заглавието казва "приспивна" песен, но нещата си остават зловещи, няма как, в общи линии ефектът е като на банши ;) (7/10)
    И след това разкъсване на тенденциите в албума последната песен Gravity сякаш слага закономерен завършек, обединявайки раздвижеността на втората част със звученето и меланхолията на първата. Същевременно тя носи и някакво странно оптимистично чувство, което изобщо го няма при другите, някаква ведрост, сякаш ето – стъпките са изминати, страшният път е зад гърба ни, и сега можем да се преродим отново и да тръгнем напред. В този дух е и текстът, към една нова надежда, към зов да се предадем на живота, да си спомним какво е, да изоставим всички лутания и просто да се отпуснем... "I am surrendering to the gravity and the unknown. Catch me heal me lift me back up to the sun. I choose to live..." Мисля, че това е много подходящ завършек на албума и едно отворено начало към евентуалния следващ (8/10)
    Ами това е, горещо го препоръчвам на всеки, който има някакво влечение към този тип музика (сега ясно, че гриндкор феновете ше почупят диска и на първата минута, ама не е в туй въпросът). Албумът наистина е нещо уникално и се надявам да ви накара да се почувствате поне за момент различно. А това е много важно, да можеш да се почувстваш различно. Най-хубавото нещо разбира се е, че сега Maynard ще има време да се позанимае и с Tool и можем да очакваме нещо ново. Юпи ;)