Clive Barker's Undying
Втора част



Четвърта част:
Пурпурните облаци на Онейрос


    Дълго и болезнено се свестявах от неестествения унес. Успях бавно да отворя очи, за да установя с учудване, че съм в леглото си в стаята. Огледах се изпитателно наоколо, но всичко си беше наред. Бях все още облечен, а оръжията ми бяха сложени внимателно на масичката вляво. Навън очевидно беше нощ, макар че не можех да определя кое време е точно.
    Изведнъж до съзнанието ми достигна споменът за станалото. Скочих рязко на крака и ми се зави свят. Подпрях се на нощното шкафче, докато главата ми спре да се върти. Не знаех колко часа са минали, но някак бях сигурен, че нощта е същата, в която...
    Бях се провалил. Бях обещал на приятеля си, че ще му помогна, а се бях провалил и той беше загинал заради това. И фактът, че бях отмъстил за смъртта му, не можеше да ме успокои. Той спаси живота ми навремето, а аз не можах да му се отплатя. Дори не помнех последните думи, които разменихме, дори този спомен ми беше отнет. Джеремая беше мъртъв, а аз дори не бях разбрал защо. Погледнах надолу и видях, че ръцете ми несъзнателно са се свили в юмруци. С усилие на волята ги отпуснах. Щях да стигна до дъното. Щях да разбера какво се е случило в този прокълнат замък и да сложа край на всичко. Това вече нямаше общо с къщата, семейството на умрелия ми приятел или проклятието над Ковънант. Дължах го на паметта на Джеремая.
    Кисинджър знаеше! Трябваше да има нещо общо с всичко това. Сигурен бях, че дори и да не е в дъното на злото, тегнещо над имението, има пръст в него или знае какво е. Значи пътят ми водеше отново към омагьосания Онейрос. Но как? Изведнъж се сетих... Кулата. Бях видял пурпурни облаци около кулата, издигаща се в центъра на имението. Ако тук имаше портал към изгубения град, то той се намираше в кулата.
    На излизане от стаята си се натъкнах на слуга, който изрази скръбта си от смъртта на приятеля ми и предположи, че след като Джеремая винаги се е опитвал да разгадае мистерията около семейството си, може би нещо от предметите в стаята му би ми подсказало какво да правя по-нататък. Реших, че наистина бих могъл да проверя стаята и поех към нея.
    Изведнъж насреща ми изскочи призракът на Аарон. Кръвта ми се смрази, както всеки път, когато се бях срещал с полтъргайста, от истеричния му смях. Бях толкова погълнат от него, че за малко да не успея да видя опасността, преди да се е стоварила върху ми. Огромна глава, покрита с черни, зеленикави и сини люспи, изкривена и нечовешка, се носеше във въздуха към мен, а от мястото, където трябваше да са ушите й, излизаха две дълги ръце, увенчани с остри нокти. Дълги заострени зъби висяха от устата на гротескното същество, а на мястото на врата му имаше само кух отвор. Почти без да мисля, обзет от паника, протегнах напред ръка и призовах в ума си магията, която бях научил в пиратския залив. Пред дланта ми се появиха първо един, после втори, а накрая и трети череп и полетяха към създанието. То пое удара и за секунда продължи да лети бясно към мен. След това просто се свлече, разплу се като спукан балон и се разпадна в локва черна кръв на пода.
    Извадих косата и продължих да се движа по коридорите, но този път доста по-бавно и предпазливо. Нищо не беше свършило със смъртта на Амброуз и Джеремая. Напротив, създанията, с които се сблъсквах, ставаха все по-ужасяващи и смъртоносни.
    Накрая достигнах стаята и влязох. Спалнята беше подредена и в нея нямаше нищо, което да представлява интерес. Може би единствено дневника на скъпия ми приятел, който беше поставен върху нощното шкафче. Посегнах да го взема, но в същия момент усетих непреодолим подтик да изплзвам взора. Направих го и... нищо не се промени. Поне външно. Но след малко започнах да чувам гласове. Това бяха Джеремая и Аарон. Лудият брат на приятеля ми крещеше и обвиняваше Джеремая, че го е изоставил, че ги е предал. Обвиняваше го и за това, че ме е повикал. Което ми се видя много странно. Нима Джеремая беше общувал с мъртвия си брат? После продължи да крещи, че кралят бил много повече негов брат, отколкото Джеремая някога е бил и че щял да се погрижи Лизбет да си получи заслуженото. Това също ме обърка – какво против сестра си имаше призракът? И какъв, по дяволите, беше този крал, за когото всички говореха? Но следващите думи на привидението вледенихаха кръвта във вените ми. Той започна да говори за сестра си Бетани... Бил още жив, когато тя започнала. Не можел да крещи, да, но определено можел да усеща. А брат му не знаел нищичко за истинския свят. Господи, какво си бяха причинили тези побъркани хора един на друг?
    Отвратен, грабнах дневника, излязох от стаята и затръшнах вратата. Облегнах се на дъбовата рамка и разгърнах страниците. Пишеше за проклятието, за това как ужасът на смъртта на братята и сестрите му бил нищо в сравнение с тяхното гротескно прераждане. И че смятал, че вината е негова. Джеремая вярвал, че каквото и да са събудили онзи далечен ден при камъните, то е с тях и до днес. И че единствено аз съм в състояние да го спря, ако изобщо някой може да го постигне. Това донякъде ме обърка, тази странна калкулативност в думите му. Но след това той пишеше, че ще бъде откровен с мен, защото не бил сигурен, че дори човек с моите способности ще оцелее в имението.
    Продължих по пътя си към кабинета на Джоузеф Ковънант, защото той беше единственото място, което не бях разгледал, а досега не бях попаднал на средство, с което да достигна до кулата. И наистина, в стаята намерих ключ и бележка, в която той говореше за ритуал, който може би можел да предпази семейството му от силите, които го били завладели. На няколко пъти се споменаваше кулата, както и Уидоус Уоч – очевидно друга стая, за чието съществуване досега не бях подозирал. И за странно "възнасяне", което отдавна не бил опитвал. Размишлявайки върху това как да стигна до нея, се обърнах...
    ...и отскочих назад. Пред мен стоеше Аарон. Мъжът ме гледаше с нечовешка омраза. Изкрещя, че търпението му се е изчерпало и ако не желая да напусана, съм щял да се присъединя към него и себеподобните му в съдбата им. Изведнъж тялото му се промени, превърна се в ужасяващия одран труп, който бях видял при самото си пристигане тук, и той полетя към мен. Замахнах с косата, но тя премина през него като през вятър, без да му причини каквато и да било вреда. Той самият премина през тялото ми, без да срещне съпротива, и излезе от отсрещната страна. Паднах на колене. Болката беше непоносима – сякаш през вените ми беше потекъл нагорещен живак. Главата ми се завъртя и слепоочията ме заболяха неистово. Изкрещях от болка, но някак успях да събера сили и да се надигна. Защото знаех, че той все още е тук някъде, макар и да не го виждах. Извадих от раницата си едно устройство, което носех още отпреди. Приличаше на чиния, но беше направено от материал, който едва ли някой учен би могъл да назове. Наричах го етер-капан и имаше способността да впримчва в себе си нематериалните създания, отнасяйки ги, заедно със себе си, в място, за което не желаех да знам нищо.
    В следващия момент полтъргайстът изскочи от стената и отново полетя към мен. Знаейки, че едва ли ще успея да издържа на още едно негово докосване, метнах капана на пътя му и от "чинията" се завихри циклон от чиста енергия. Аарон не можа да спре навреме и беше погълнат, но аз знаех, че силата, която го беше докарала до това състояние, няма да го остави просто така да изчезне. Трябваше да се махам оттук.
    Затичах се към мястото, откъдето според Джоузеф се стигаше до Уидоус Уоч. На няколко пъти отварях врата и срещу мен се оказваше Аарон, или завивах зад ъгъла, за да го видя как се приближава от другата страна. Когато можех, бягах към друг коридор, а когато нямаше начин да му избягам, го примамвах към Етер-капаните.
    Накрая стигнах до заключена врата. Вкарах открития в кабинета ключ в ключалката и бравата изщрака. Отворих вратата и влязох.
    В следващия момент лежах на пода, а главата ми се въртеше диво. Усетих в устата си металния вкус на кръвта и дясното ми слопоочие запулсира. Знаейки инстинктивно какво се беше случило, отскочих рязко напред, доколкото ми позволяваше състоянието, и ноктестата ръка не можа да нанесе втори удар. Протегнах длан напред на сляпо, защото кръвта, бликнала от първия удар, влизаше в очите ми. Усетих черната магия да набира сила и смеещите се истерично черепи полетяха във всички посоки. Чух изръмжаване и върху мен падна нещо меко и горещо. Когато успях най-сетне да избърша кръвта и виенето на свят поотмина, видях в краката си гротескна глава, подобна на тази, която бях срещнал по-рано. Чудовищата явно бяха плъзнали навсякъде.
    Бавно се изправих с олюляване и избърсах с длан кръвта от челото си. Раната не беше много дълбока, защото съществото ме беше ударило с дланта си, а не с ноктите. Когато бях сигурен, че мога да продължа, тръгнах по новооткрилия се коридор и внимателно отворих вратата в края му.
    Намирах се в кръгла стая, обхващаща два етажа, в която нямаше нищо интересно. По покритите с дърво стени висяха гоблени, а около горния етаж имаше редица прозорци. Един единствен изход водеше към... не, трябваше да има грешка. Защото прозорците ясно показваха, че това е външна стена. Значи вратата излизаше към скалите и морето. Отворих я и наистина веднага ме удари вятърът, който бушуваше около скалите. Миризмата на морската вода се усещаше толкова силно, че имах чувството, че всеки момент ще ме залее някоя вълна, въпреки че се намирах на стотици метри височина.
    Тогава изведнъж видях и нещо друго. Някаква бледа светлина – сякаш снежинки, носещи се нагоре, вместо надолу. Беше абсурдно. Светлинките извираха точно пред краката ми и създаваха усещането за невероятна лекота. Предпазливо пъхнах пръста си в светлината и усетих как нещо се опитва да го избута нагоре. Тогава разбрах.
    Пристъпих смело напред в нищото и светлината ме понесе надолу, както знаех, че ще стане. Това беше "възнасянето", за което говореше Джоузеф. А Уидоус Уоч не беше стая, а нещо, намиращо се на покрива на имението.
    Когато струята ме понесе над покрива, видях, че там има открита тераса и отворена врата, водеща към тясно помещение във вътрешността на стената. Спокойно излязох от струята и стъпих на каменните плочи. Валеше проливен дъжд и трябваше да внимавам да не се подхлъзна. В центъра на терасата имаше каменен олтар с дупка в центъра. Подминах го бавно, оглеждайки се за нещо, което би ми подсказало предназначението му, и влязох в помещението. Там имаше стълбище, водещо отново към дълбините на къщата, както и метален прът, покрит със символи, които не можех да разчета. Взех го и замислено го подържах в ръцете си. Имаше нещо във формата му, което... Да, точно така! Отидох обратно при олтара и забих пръта в дупката. Той пасна перфектно.
    Вятърът задуха по-силно, а облаците се скупчиха сякаш до един над главата ми. Бурята се завихри около мен и започнаха да падат светкавици. Знаейки че едва ли мога да променя станалото, каквото и да беше то, се отдръпнах леко назад. В следващия момент металният прът бе ударен от светкавица и руните върху него заблестяха. После втора, трета и четвърта... мълниите се сипеха като порой върху него. Накрая спряха, ала металът продължи да свети невероятно ярко, въпреки че вече трябваше да се е разтопил. Нещо ме привличаше към блестящите символи, някаква непреодолима сила ме подтикваше да хвана пръта, да го стисна, да го...
    Не бях усетил кога трансът ме беше обладал напълно и бях обвил с ръце наелектризирания метал. Но силата на енергията, която се изля през него, е нещо, което ще помня до края на живота си. Усетих как всяка молекула в тялото ми се разпада и кръвта ми се изпарява. Бялата светлина и горещината, способна да разтопява континенти, се събра в мен в един единствен миг. И после изчезна. Но аз усещах мълнията да трепти в мен. И знаех, че ще мога да я повикам, когато имам нужда от нея.

***

    Единственият път, водещ извън терасата, беше тясното вито стълбище в помещението отстрани. То ме отведе до дървена врата, която обаче нямаше дръжка. Затова пък на нея беше издялана мълния и аз веднага разбрах какво се очаква от мен. Протегнах ръка с ръзперени напред пръсти и призовах силата в себе си. От дланта ми полетя чиста енергия и светкавицата се разби във вратата. Дървото погълна електричеството и механизмът се задейства, отваряйки се. Оказах се на друга тераса, заобиколена от високите външни стени на именито, отново празна. Но този път металният прът, забит в пода, не ме изненада. Отново призовах мълнията и електрическият заряд потъна в метала. В следващия момент от пода излезе вертикална стълба, която стигаше до ръба на стената. Предпазилво се изкачих по нея и се озовах отново на покрива. Но пред мен се извисяваше кулата. И тук най-накрая открих вход към нея. Отворих вратата и в следващия момент неестествен повей на вятъра ме блъсна към зейналата под мен бездна. Но не паднах, както очаквах. По-скоро се понесох бавно надолу, към най-долната част на кулата. И слава богу, защото така имах време да видя трите същества, които ме чакаха там. Човекоподобни, но с глави, подони на лешояди, създанията скачаха наоколо, пищяха и крякаха и имах странното усещане, че разговарят помежду си. После едното от тях протегна ноктеста ръка напред и усетих как ми се завива свят. Погледът ми се разфокусира и загубих всякаква представа за горе, долу, напред и назад. Успях обаче да видя как едното от съществата скача към мен и вложих цялата си воля в това да разпръсна магията около себе си. Протегнах ръка и запратих мълнията почти насляпо. Когато отворих очи, световъртежът беше изчезнал, а създанията бяха мъртви до едно.
    Дали те бяха пратеници от Онейрос? Около стената на кулата се виеше каменно стълбище. Или по-точно някога се беше извивало. Сега само отделни сегменти стояха непокътнати, а някои от тях просто висяха във въздуха. Все по-силно чувствах, че кулата не просто е портал към омагьосания град, но е и част от него и по някакъв странен начин все още се намира там. Тръгнах нагоре по стълбището и когато стигнах първата празнина, вече знаех, че непреодолимото на пръв поглед разстояние няма да е проблем на това място. Скочих и нищото ме понесе на крилете си, за да ме свали безопасно на следващото стъпало. Продължих да се катеря по този начин, а мълниите през прозорците зачестиха. Малко по малко обаче чернотата на небето беше заменена от яркото червено на един друг свят. От пурпурните облаци на Онейрос. Накрая стигнах до върха на кулата. Там се вихреше циклон от лилава енергия. Пристъпих в него...

***

    И ето, че отново бях в прокълнатия град. Дали Кисинджър не беше знаел за този портал или просто е смятал, че няма да представлявам опасност за него, за мен бе без значение. Никога не съм се поддавал на омразата, но признавам, че него мразех. И го мразех повече от всичко на този свят. Моята прекрасна Гуендолин... Роднините на Джеремая убивах по необходимост и с мъка. Ото Кисинджър щеше да се гърчи в краката ми и нямаше да пролея и една сълза дори.
    Намирах се в малка стая, от която излизаше мост, носещ се над нищото и водещ към голяма каменна конструкция – полуразрушена и също така висяща в нищото. Червените мълнии блестяха навсякъде около мен и имах чувството, че подът, на който стъпвам, ще изчезне всеки миг. Накрая стигнах до другата страна, но там ме чакаха още от странните създания с птичите глави. Те отново се опитаха да ме ударят с телепатичната си енергия, но аз бързо успях да се справя с тях. В следващия момент видях малка бележка, забодена на стената. Оказа се послание от Кисинджър (но към кого ли? Може би към извратената си съвест? Не, такава едва ли все още съществуваше). В нея, той описваше първата си среща със странните създания, твърде подобна на моята. Нарекъл ги беше Сил Лит. И смяташе, че те са му вменили това знание. Нима наистина бяха разумни?
    Продължих напред предпазливо. В какво се беше превърнал този град? Или винаги е бил такъв? Система от портали водеше към различните му части, навсякъде имаше заключени врати, които се стапяха, когато откриех ключа, или решетки, които се разгъваха и потъваха в стената, откриех ли правилната комбинация за отключването им. А самите ключове често бяха просто кълба пулсираща енергия. Един огромен лабиринт, в който ми беше непосилно да повярвам, че някога са живели хора. Ставах свидетел на какво ли не – водни басейни, чието съдържание се издигаше нагоре като стълб, за да ме понесе към недостъпни иначе тераси, кървави стъпки, пред чиито невидими притежатели се отваряха иначе плътно заключени врати... Вездесъщите портали, от които ми се гадеше и в чиито прегръдки виждах странни неща, които не можех да си обясня... На няколко места срещнах носещи се във въздуха роби с празни качулки. Очевидно владеещи магически сили, които не бих могъл да разбера, тези ефирни създания бяха сякаш обратното на птицеподобните – имаха човекоподобен вид, а изглеждаха лишени от разум. Наречени Вераго в една от бележките на Кисинджър, те се носеха като листа на вятъра и сякаш също толкова безцелно, но владееха същата способност, която и аз притежавах, да призовават черепите на мъртвите, за да ги използват като оръжия срещу враговете си. В тази бележка си личеше и лудостта на Ото, неговият раздвоен ум, който в един момент се възхищаваше на магията на Вераго, а в следващия й се надсмиваше. И наистина създанията в Онейрос живееха от магията, превърнала града им в абсурдното място, което беше сега, но и сякаш бяха абсолютно безпомощни срещу нея. Кисинджър споменаваше Оракула, който явно привличал безликите създания.
    Кисинджър... не само лудостта му усещах, не... Той беше погълнал това място и прокълнатият град го беше погълнал. Чувах смеха му зад всеки ъгъл, стъпките му, зад всяка врата. Присъствието му – зад гърба си. Той ми се надсмиваше, подиграваше се с мен. Лудостта му беше унищожила всичко човешко в него. Но може би точно това, че контролът над Онейрос го беше погълнал изцяло, щеше да се окаже фаталната му грешка... Дано... А аз трябваше да намеря този Оракул, за който той говореше.

***

    Ужасяващо! Басейн, пълен с кръв, от чиито стени тесни канали се изливаха през решетката на пода към огромно кърваво езеро. Господи, колко по-отвратителен можеше да стане този град? И тези непрестанни гръмотевици...
    Нямах друг изход – единственият начин, по който можех да напусна стаята, беше или да се върна назад, където ме чакаха Вераго, или през басейна. Стомахът ми се обърна и почувствах, че всеки момент ще повърна. Опитах се да се успокоя малко, вдишах няколко пъти, игнорирайки миризмата, и скочих в басейна. Както и предполагах, долу имаше тунел, който извеждаше към друг басейн и друга стая. Излязох, отърсих се, колкото можех, от кръвта и погледнах към статуята, издигната пред мен. Намирах се в стая с много висок таван, под който виждах и отвори. Друг изход от нея нямаше. Но статуята в центъра... Беше нещо като човек, макар и без очи, и на лицето му се беше изписала гримаса на жестоко страдание. С дясната си ръка беше разкъсало част от корема си и я беше отворило настрани, а лявата все още придържаше другата част към гръдния му кош. Усетих подтика да използвам взора, а този път дори и Гил' Зебар заблестя на врата ми. Погледнах с магическото си зрение и пред очите ми статуята разтвори и другата част на гърдите си и вътре се показа пулсиращо живо сърце. А в стаята се понесоха агонизиращите молби да "го" убия. Този път не можах да се сдържа и повърнах на земята. Толкова отблъскващо и чудовищно беше всичко това...
    Но едва ли можех да направя друго, а и не можех да преценя какво в този пандемониум е истинско и какво не. Замахнах с косата през сърцето на статуята и то падна в краката ми. От мястото, където беше пулсирало досега, бликна буйна струя кръв. И продължи да тече. Малко по малко подът се покри, а след това кръвта вече не беше струя, а буен поток. Осъзнах, че от мен се очакваше да плувам отново в това... нещо. Понесох се по повърхността на отвратителното новообразуващо се езеро, докато то не стигна тавана и нямах друг избор, освен да се гмурна. Но пред мен се намираше един от отворите и когато се приближих към него, решетката, блокираща пътя ми, потъна в стената и се озовах пред стълбище, извеждащо ме над повърхността на кръвта.
    Озовах се в нов коридор, който извеждаше на "повърхността". Не бях сигурен, че мрачните галерии и кървавите езера са по-лоши от перспективата за обкръжаващото всичко огнено небе на Онейрос. Но във висините над себе си съзрях кула. И носещи се около нея Вераго. Оракулът...

***

    Успях да се справя с летящите роби, макар че лявата ми ръка беше лошо обгорена от магиите им. Накрая стигнах "Оракула". Оказа се просто малък каменен олтар, пълен с кръв. Но аз не се оставих това да ме отчая. Поставих сърцето, което бях взел със себе си, в олтара и се отдръпнах. Изведнъж почувствах сила, която се завихря около мен. Някаква енергия, която не можех да определя и чийто източник сякаш беше едновременно вятърът около мен и все още пулсиращото сърце. И тогава вихърът спря и аз почувствах промяната. Скочих във въздуха и останах там. Само за броени секунди, но все пак бях получил псособността да се нося на кратки разстояния във въздуха. Вероятно тази способност щях да притежавам само в магически измерения като Онейрос, но въпреки това умението беше безценно. Може би така щях да достигна някои от високите портали – единствените, които не можех да достигна и не бях проучил.
    Накрая стигнах до крайната си цел – огромна крепост, носеща се сред огнения ад на небето. Абсолютно недостижима дори за новата ми способност. Но на големи разстояния една от друга, до нея водеха платформи, също така неподдържани от нищо. Чувствах, че там ще намеря Кисинджър. Че там най-накрая ще намеря някои отговори. И ще си отмъстя...
    Прелетях разстоянието между платформите и крепостта за секунди и стъпих на прага. Влязох вътре и тръгнах към най-горния етаж. През цялото време имах засилващото се усещане за опасност. Не към мен, а към света, който познавах. Игричките, които Ото Кисинджър си играеше с Онейрос, вече бяха отворили няколко портала към моя собствен свят и през тях се бяха изсипали какви ли не окшмари. Не се съмнявах, че това ще зачести и порталите ще започнат да се отварят къде ли не. Вече не беше въпрос само за моето отмъщение...
    Но самият Онейрос се бунтуваше срещу властта на съперника ми. Светкавици поразяваха крепостта, отчупвайки огромни скални късове от масивните й стени. Вятърът виеше с омраза към поробителя си. Сънят, който беше омагьосният град, се беше превърнал в кошмар и Онейрос искаше да се отърси от него.
    И накрая го открих. Летящ във въздуха на самия връх на огромното здание, Кисинджър се беше превърнал в налудничава гротеска – робата му беше разкъсана, косата и брадата му стърчаха във всички посоки, сплъстени и мръсни. А в очите му гореше омраза и лудост. Опитах се да му кажа какво става около него, да го предупредя за опасността за Земята, но той не ме послуша, както и очаквах. Нещо повече – каза, че и "малката вещица Бетани" го предупреждавала за това, преди да я убие. Пред очите ми падна пелена и аз също се понесох в небето, за да отмъстя. За Гуендолин, за Бетани, за Джеремая... но най-вече заради себе си и това, в което ме беше превърнал този изверг.
    Силата на Кисинджър беше немислима. Светкавиците му се подчиняваха, макар и с нежелание. Вераго се носеха около нас, принудени от магията му да го пазят. Не знаех колко мога да издържа срещу толкова силен враг, но давах всичко от себе си. Той унищожаваше защитните ми бариери само с махване на ръка, а мълниите, които летяха към мен изпращаше без дори намек за умора. Накрая обаче успях да призова череп, който започна да беснее над дланта ми. После втори, трети, четвърти. Накрая усещах, че силата на магията ще ме убие, дори преди Ото да е пуснал поредната си светкавица, и запратих ятото демонични глави към него. Не очаквах да го уцеля, не очаквах да пробия щита му или дори да го изплаша. Но явно и той не го очакваше. Може би точно арогантността му, която ми беше позволила да стигна дотук, му изигра лоша шега, а може би просто имах късмет. Но единият от черепите се взриви в него. И той изведнъж падна от небето като камък. Дори не изкрещя. Свлече се на земята и тя се разтвори, за да го погълне. От дълбините на камъка бликнаха пламъци и чак тогава привидно мъртвото тяло закрещя в агония. Не исках да си мисля колко дълго Онейрос ще си отмъщава за мъченията над този човек. Но и не му съчувствах...
    Тогава изведнъж бях заобиколен от птицеподобните Сил Лит. Повече почувствах, отколкото разбрах от крясъците им, че не ми мислят злото. Вече не. Онейрос беше свободен да продължи прокълнатото си съществуване сред пурпурните облаци на нищото и те бяха благодарни. Усетих отново замайване, но този път му се отдадох... и когато отворих очи, отново се намирах на върха на кулата.

Пета част:
Аарон, артистът


    Побързах да се спусна по стълбите, за да избягам от червените мълнии на омагьосания град. Не спрях да тичам, докато не се озовах в прегръдките на мрака. Отново чух гръмотевица, но вече знаех, че това е бурята, обикновената буря, бушуваща в собствения ми свят. Отворих портата на кулата и се озовах в имението, което вече си бях мислел, че никога няма да видя.
    Докато вървях предпазливо по пустите коридори си дадох сметка, че всъщност не бях научил нищо освен това кой беше убил Бетани. Изцяло погълнат от лудостта и магията, Кисинджър не знаеше нищо. Кой тогава би могъл да ми помогне да разплета мистерията?
    Изведнъж насреща ми отново се изправи Аарон, слава богу в човешкия си облик. Изкрещя ми отново, че трябвало да се махам, че преди това не ме е засягало и не трябвало да ме засяга сега. Ако само можех да му обясня... Но в гласа му вече долавях и отчаяние. Чудех се на какво ли може да се дължи. Отчаяние или не обаче, той отново прие облика на одрания труп и ми коства още един от все по-бързо свършващите се Етер-капани.
    Може би Аарон беше ключът към загадката. А също така и Бетани, която може би имаше пръст в смъртта му. Но стаите и на двамата бяха заключени и не можех да ги претърся. Докато си блъсках главата над проблема, налетях на един от слугите. Толкова малко от тях все още бяха останали в имението, че вече бях сигурен, че съм единственото живо същество тук. За малко да изкрещя, но се овладях навреме. Попитах човека дали не може да ми помогне с вратите, но той каза, че не можел да направи нищо. Все пак ми даде нова насока – каза да прегледам ателието на Аарон, намиращо се във вътрешния двор. Мястото се намираше съвсем наблизо и скоро бях вече навън под дъжда. Облаците бяха скрили луната и звездите и всичко беше потънало в мрак. Мокър до кости и премръзнал, успях да вляза в малката постройка през един отворен прозорец. Попаднах в малка стаичка, където имаше единствено дървена маса и една книга, поставена върху нея. Взех я в ръце, но се оказа някакъв досаден учебник. От страниците му обаче изпадна малко листче. Разгърнах го и зачетох. Беше написано от самия Аарон и разказваше за кошмарите му, които се чувствал принуден да отпечатва върху платното. И наистина, сега си дадох сметка, картините около мен представляваха видения, наистина излезли изпод четката на някой луд. Картини от Онейрос, странни джунгли и фантастични създания... В бележката пишеше още, че Бетани се опитвала да открие тайние му, но той нямало да й позволи да се бърка в мислите му. Те били само негови и на още някого, за когото се говореше само като за "той".
    Замислен над това, отворих вратата и влязох в самото ателие. Веднага видях три неща – едното беше огромният триметров мой портрет, другото – висящият на врата на нарисуваното ми Аз сребърен ключ, а третото – носещия се около него Аарон. Той се обърна рязко и се засмя. След това с невъзможна скорост продължи да замахва с четката около картината, докато не се оказах заобиколен от огромна глава, подобна на чудовищните създания, кръжащи из имението, но много по-голяма. Усетих как косата ми се наелектризира, задуха вятър и зад гърба ми се появи създанието – огромно, свирепо и с течащи от устата му лиги. То протегна ръка напред и от пръстите му изскочи мълния, подобна на тези, които аз управлявах. Едва успях да отскоча навреме и да пусна собствената си светкавица. Създанието просто се отърси от нея, като от неприятен повей на вятъра. После отново замахна към мен, този път с намерението да откъсне главата ми. Аз се отдръпнах бързо назад, след което извадих косата и се втурнах към него. Беше започнало да ми омръзва от полтъргайста и неговите номерца. С един скок забих острието в челото на създанието и увиснах във въздуха, докато главата се понесе към тавана, ревейки и стенейки. Опитваше се да достигне дръжката с ръце, но аз ги ритах, пазейки се същевременно и от зъбите на създанието. Накрая забих коляно в окото на чудовището и то бавно се свлече на земята.
    Отскубнах косата от трупа на звяра и взех ключа от врата на портрета си. На него висеше малко етикетче с надпис "Задната порта". Да, сега си спомних, че натам се намираше колибата на Бетани. Връзката между брата и сестрата се очертаваше по все по-неприятен начин. Какво ли беше направила тя с Аарон? А по какъв начин ключът се беше оказал в неговото ателие?
    Отново излязох в дъжда и през един тунел в имението стигнах до задната градина, откъдето бях тръгнал към мавзолея само преди ден. Господи, а ми се струваше толкова отдавна. Нима бях направил толкова много без почивка за толкова кратко време? А наистина ли бях постигнал нещо, освен смъртта на приятеля си и по-голямата част от семейството му?
    Превъртях ключа в бравата и слязох по пътеката надолу към малка долина, в която беше свряна колибата. Отнонво чух воя на Виещите. Бях минал през толкова ужас, че този звук вече дори не ме накара да потръпна. А и косата можеше да се справи за секунда с демоничните кучета. Накрая стигнах до малката къщичка и предпазливо влязох. Междувременно дъждът най-сетне беше спрял, но всичко беше потънало в кал и тиня. В самата колиба обаче беше чисто и подредено. Нямаше нищо странно на пръв поглед, но когато влязох в кухнята, усетих, че трябва да използвам взора и когато го направих, пред очите ми се появи странна гледка – странно облечена жена клечеше над дупка в пода и криеше нещо там. Когато видението се стопи, се загледах в това място и видях, че то наистина е по-особено от останалата дървения на пода. Замахнах с косата и откъртих дъската без проблем. И бях възнаграден с гледката на поредния сребърен ключ и човешка челюст...

***

    Челюстта принадлежеше на Аарон, не се съмнявах в това. А ако предположенията ми бяха верни, ключът трябваше да е от стаята му. Какво ли беше направила тази вещица с бедния луд? Върнах се в имението и поех към втория етаж. Кухненските стълби се оказаха много полезни, защото Аарон беше абсолютно подивял. Носеше се из коридорите, изчезваше през стените и се появяваше през пода. Нямах толкова много капани, че да го спирам непрекъснато, и трябваше да бягам. Но когато накрая стигнах до стаята му и превъртях ключа, останах разочарован. В покоите на художника нямаше дори една следа, която да представлява интерес за мен. Пребърквайки чекмеджетата на бюрото, не намерих абсолютно нищо. Тогава забелязах, че едното чекмедже сякаш е по-късо от останалите. Веднага ми стана ясно какво значи това и бръкнах вътре. Напипах механизма и го задействах. Отвори се малък тайник и в него намерих това, на което се бях надявал – последният ключ в този пъзел, който можеше да принадлежи единствено на стаята на Бетани.
    Радостно се затичах към близката врата и влязох. Вътре обаче открих единствено дневника й. Там тя пишеше за огромното си знание, но и за това, че единствения друг познавач на Изкуството, когото била открила – Кисинджър – не трябвало да рабзира колко много знаела. Явно двамата бяха играли на котка и мишка, но ако думите на Ото бяха верни, накрая той беше излязъл победител. Дали, обаче? Ако тя наистина е криела истинската си сила в тайна... Възможно ли беше Бетани Ковънант да е още жива?
    Изведнъж чух шум и рязко се извърнах – в каменната стена се беше отворил проход и из цялата стая зазвуча шум от тамтами, излизащ сякаш директно от стените, пода и тавана. Усетих жесток удар в корема и се превих на две. Скочих настрани и столът, до който се бях намирал, се сцепи през средата. Отправих натам взора и видях премигващ в нищото воин, подобен на южноамерикански индианец. Той държеше дълга бамбукова тояга и се насочваше бавно към мен. Замахнах с косата, но острието премина през него. Призрак ли беше или не принадлежеше към това измерение, подобно кулата, водеща към Онейрос? Единствената ми надежда, докато отстъпвах заднешком с лазене, беше Етер-капанът. Последният. Пуснах го в краката му и се помолих безмълвно на каквито сили ме наблюдаваха в момента. И да, воинът с писък изчезна в нищото, откъдето беше дошъл.
    Оставаше ми единствено проходът в стената. От него вертикална стълба водеше към подземията на имението. Оттам се носеше нетърпима воня и вече предчувствах това, което ще видя...

***

    Господи, Аарон! Обезобразен и одран труп, висящ сред множество вериги, окачени на тавана. Нима така го беше убила Бетани? Нима беше възможно сестра да бъде така жестока към брат си? Забелязах и липсващата му челюст. Какво ли можех да направя, за да донеса покой на смутния дух, затворен завинаги между стените на този замък заради жестокостта на човек от собствената му кръв? Може би, ако поне тялото му бъдеше спасено от оскверняването... Протегнах челюстта напред и я поставих на мястото й.
    Ужасен, отскочих назад. Аарон се задвижи толкова рязко, че ръждивите вериги, с които беше закачен за тавана, се отскубнаха от скобите си. Най-накрая Аарон – истинският Аарон, а не призракът, който бях срещал досега, – се изправяше срещу мен. Нямах избор, освен да сложа край на мъките му. Извадих косата и със сълзи на очи скочих напред. Макар и ужасяващ и отблъскващ, Аарон беше лишен от демоничните сили, които обладаваше в нематериалната си форма. Сега беше просто един съживен мъртвец. С болка в сърцето замахнах и му нанесох последния удар, с който се надявах да го отърва завинаги от мъките, които му беше причинила Бетани. Обезглавеното тяло се свлече в краката ми.
    Бедният Аарон. Макар и несъмнено луд, той сякаш беше най-голямата жертва в тази демонична игра, която невидими сили си играеха със семейство Ковънант. Имах чувството, че го познавам най-добре от всички тях заради безбройните ни срещи из имението. Наистина го съжалявах. Наведох се над тялото... ...и то скочи отгоре ми. После падна мрак...


Шеста част:
Кралството на вечната есен


    Чувах гласа – злокобен, дрезгав женски глас... Чувствах свещите, запалени около леглото, светещи с неестествен зелен пламък. Но виждах и друго...
   Тамтами.
   Гласовете на диваци, бродещи из мрачни пещери.
   Ритмично туптене на кожи, удряни с пръчки.
   Гласът й, толкова злобен, толкова грозен...
   Туптене.
   Виждах я над себе си, носеше се, огромна, вечна, безкрайна. Бетани.
   Исках да свърши, знаех, че е кошмар, знаех, че Аарон е умрял и всичко е свършило, исках да спре... Не можеше, нямаше начин. Бях в капана на собствените си кошмари, неспособен да изляза.
   Тамтамите зазвучаха още по-силно...

***

Отворих очи. Намирах се в планина. Или поне така изглеждаше. Малък водопад изливаше водата си в езерце досами краката ми. А на гърдите ми имаше бележка. Послание от Бетани. В нея пишеше, че тя притежава повече сила, отколкото който и да било от братята и сестра й. Пишеше, че аз, "героят-кръстоносец" на Джеремая, съм се справил с всеки от тях, дори и с Кисинджър, и тя наблюдавала. Но не се страхувала от мен и затова ме довела в своето кралство на вечната есен. Ако съм искал да умра като всеки смъртен, тя щяла да ме чака в дълбините на гората.
   Чувствах отново силата на летенето, това означаваше, че не бях в собствения си свят. Нима това беше злокобната гора, за която беше писал Аарон? Бетани ли беше Вечната господарка на сенките? Въпроси без отговори, над които нямаше смисъл да се блъскам сега.
    Бавно се изправих и поех нагоре по малката пътека покрай водопада. Намирах се в поредица от тесни каньони, обрасли с растителност. Реката, която се изливаше във водопада, започваше изпод скала, която не можех да видя оттук. Гледах я покрай себе си, прокрадвайки се бавно нагоре. Мястото изглеждаше самотно, но навсякъде витаеше чувство за опасност и доскорошните ми преживявания ме караха да стоя нащрек. Доколкото можех да разбера, Бетани искаше да си играе с мен, но трябваше да се покажа достоен за нея и не се съмнявах, че пътят ми никак няма да е лек...
    По дяволите! Ето че не бях чак толкова нащрек. Потънал в мислите си, едва успях да реагирам, когато нещо малко и пъргаво се хвърли към мен – отдръпнах се панически назад, докато нещото – трескаво успях да го определя като голяма подскачаща риба – тупна на земята и се изстреля с огромните си челюсти отново към мен, само за да срещне острието на косата. Подскачащи риби! Определено ме очакваха изненади.
    Продължих бавно да се прокрадвам нагоре, гледайки внимателно за изчадията. Успях да убия още няколко, преди да забият зъбите си в плътта ми. От разстояние приличаха на сиви камъни, но стигаше само да се доближиш... Хвърляха се като самата смърт и челюстите им се сключваха зловещо с трясък във въздуха. Дори след като успеех да покося някоя, тя продължаваше да се гърчи на земята и да подскача, разпилявайки вътрешностите си.
    Гледката ми идваше малко в повече и бързо започнах да се изнервям. Но не биваше, трябваше да положа усилия да се съсредоточа. Усещах как стъпките ми ставаха все по-предпазливи из тесните пътечки нагоре по склона, надвисналите зловещо над мен дървета излъчваха мрачна враждебност и се обръщах припряно при всеки подозрителен шум. Планината беше измамно притихнала и само отдалеч се разнасяше познатото ми от съня бумтене на тамтамите. Знаех, че се приближавам, но не знаех колко още ще мога да издържа. Кошмарният сън не ми беше позволил да възстановя силите си и изчадията, които обитаваха тази извратена създадена от Бетани реалност, можеха лесно да се възползват от това.
    На няколко пъти мернах диваците, които смътно си спомнях от зловещото чувство, оставено ми от съня. Приличаха на недоразвити неандерталци, но в очите им гореше злоба. Бяха с мощна и набита фигура и носеха малки арбалети, оглеждайки се самоуверено. Осъзнах, че едно от тези същества ме е нападнало и в стаята на Бетани. Имаше и други, странни ужасни растения, които пръскаха отровните си семена във въздуха. Щом семената докоснеха почвата, от тях мигновенно покълваха нови стебла, които се мятаха и увиваха безпощадните си парещи листа около крайниците ми. Опитвах се да ги покосявам бързо, но се изморявах и постепенно изпадах в някакъв унес... сечи, напред, върви, крий се, сечи, върви, стреляй... ритъмът на тамтамите бе завлядял ума ми и с крайчеца на съзнанието си усещах, че не мога да мисля трезво и само вървя, вървя, вървя...

***

   Осъзнах се в един момент, когато се озовах на някаква скална площадка. Нима изкачването бе свършило? Смътно си спомнях някакви картини, масата листа, ухилените зловещи челюсти на рибите скачащи към мен, забиващи огромните си зъби, звукът на косата, проблясваща и разсичаща въздуха, черепите от ръката ми и отвратителния им кикот, експлозиите и над всичко този проклет ритъм... тамтамтам тамтамтам тамтамтам.... Беше по-силен сега, извираше сякаш от недрата на планината и когато погледът ми се проясни, осъзнах, че се намирам пред входа на тясна пещера, водеща навътре в скалната твърд. Вперих поглед в зловещия мрак и стиснах зъби. Дадох си малко време да се посъвзема от изкачването и когато се почувствах готов, стиснах здраво дръжката на косата и поех напред през тъмния отвор...
    Озовах се в тесен тунел, който завършваше сякаш в стената. Огледах се объркано, после се отдадох на взора. Мракът се озари от феерично сияние. Както си и мислех, стената пред мен всъщност беше огромен камък, запречващ коридора. Видях, че камъкът може да се плъзне настрани по един жлеб и напрегнах мускули, за да го отместя. Камъкът изстърга в скалния под, но се помръдна лесно, явно диваците често използваха този вход.
    Намирах се в сумрачна пещера с нисък таван. На пода бе изчертан странен символ, който не можах да разпозная, а в другия край на стаята се намираше голям камък, подобен на този, който току-що бях отместил... в този момент светът изведнъж се преобърна! Опомних се за секунди от огромната фигура на дивака, заела цялото ми полезрение. После болката в рамото избухна с пълна мощ и примижах от немощ. Дивакът изкрещя нещо и отново замахна с кремъчния нож, който носеше. С последни сили успях да извъртя тялото си и оръжието удари в скалата. Косата беше изпаднала надалеч, осъзнах, и посегнах тромаво към пистолета, насочвайки го към грозното лице на нападателя. Откатът разтресе болезнено тялото ми, но кръвта на дивака оплиска ръцете ми и той падна назад, стискайки конвулсивно ножа.
    Останах да лежа така дълго време, дишайки трескаво. Ръката ми стискаше Гил’Зебар и можех да почувствам как странната му сила се влива в мен и ми помага и ме унася. Не можех обаче да си позволя да се унасям и с неохота си наложих да се изправя. Пуснах камъка и светът отново стана мрачен, а болката се събуди. Нямаше значение. Трябваше да продължа. Бетани нямаше да остане разочарована и острието щеше да стигне и до нея. Нямаше друг избор.
    Стиснах косата в ръка и се опитах максимално тихо да отместя втория камък. Бавно се промъкнах през тесния отвор и видях пред себе си гърба на друг пазач. Не се поколебах и замахнах силно. Главата на дивака гладко се изтърколи на земята, а аз обърнах отвратено лице. Бойният ритъм, който косата вливаше в жилите ми и който тамтамите усилваха, продължаваше да ме владее, но подобни гледки не спираха да ужасяват човешкото в мен. Поех си дъх и си наложих да се успокоя. Навсякъде беше тъмно, а взорът би ми попречил да виждам и реагирам ясно, затова трябваше някак да свиквам с мрака. Помещението имаше два изхода и тъй като единият водеше към огромна пропаст, от която съскаше бунтуваща се разтопена лава, поех през другия...

***

   Вървях по тясно стълбище и припряно изстрелвах черепи към диваците, които тичаха надолу към мен. Отвратителният кикот на магическите създания огласяше с ехото си тясната галерия, която стръмно се изкачваше нагоре, а експлозиите разпръсваха парченца скала навсякъде. Хаос... В един момент осъзнах, че враговете ми са свършили и че най-после мога да продължа напред. Надясно от мен се отклоняваше ново стълбище, но аз продължих напред, излизайки на широка платформа, от която се откриваше внушителна гледка. Намирах се на прага на огромна пропаст, а тесен парапет я заобикаляше и водеше до неголяма ниша в срещуположния край. В далечината надолу се виждаха огнените езици на лавата, която бях видял и по-рано. Нагоре имаше някакъв отвор, от който нахлуваше студен въздух. Тръгнах бавно по парапета, притискайки се към стената. Едва имах място да стъпвам и гигантската бездна от дясната ми страна сякаш ме дърпаше към себе си. Затворих очи, помолих се тихо и запристъпвах напред. Крачка, после още една... Когато най-после стъпалото ми усети по-широка скала, въздъхнах с облекчение и се осмелих да погледна. Бездната беше зад гърба ми, а пред мен се намираше голяма каменна плоча, която без замисляне натиснах – осъзнал бях, че примитивните механизми на диваците действат по този начин. Отзад се разнесе странен звук и почувствах как в пещерата изведнъж става все по-топло. Трескаво се обърнах и с ужас видях как лавата в бездната стремително се изкачваше нагоре, запълвайки празнотата. Един единствен път...
    Без да си позволявам да мисля какво правя, се втурнах обратно по тесния парапет. Камъни се разхвърчаха под краката ми, на няколко пъти се подхлъзнах, но продължавах упорито напред, молейки се скоростта ми да преодолее залитането. Накрая с един последен скок се добрах до изхода и се спуснах по стълбището, а после завих наляво в прохода, който бях мернал преди.
    Той извеждаше до някаква малка стая, която явно се намираше над огромното помещение, от което бях избягал, защото на пода й се намираше отворът, който бях видял отдолу, и от него бълваха пламъците, които за малко не бяха взели и моя живот. Огънят преграждаше пътя ми до вратата в другия край и се налагаше да скачам над пламъците, за да достигна изхода. Нещо много светло проблясваше над отвора, но нямах време да го разгледам, защото в този момент нещо горящо се блъсна в мен и опърли дрехите ми. Дръпнах се бързо назад и замахнах с косата – разнесе се ужасяващ писък и в краката ми се разсипа пепел. Повдигнах объркано рамене и прескочих купчинката. Точно в този момент тя започна да се сгъстява, припламна огънче и от пепелта бавно започна да се оформя тяло на птица. Преди дори да осъзная какво точно се беше случило, вече го бях разбрал с рефлексите си и не губих време – хвърлих се да скоча през пламъците. Но съвсем бях забравил за светещото нещо в огъня. Минах точно през него и магическият пламък ме обхвана не по-малко от истинския. Когато се приземих на скалата от другата страна, нещо в мен бе вече променено. Някаква случайна приумица, подсъзнателен инстинкт, на който дадох воля, ме накара да извадя странното каменно яйце, което бях открил по-рано при преходите си из пещерата. После отворих с мъка тежката врата и хвърлих яйцето напред в тъмния ветровит коридор. Затворих очи...
    ... и полетях на крилете на огъня! Аз бях фениксът, роден от яйцето! Небето бе мое и силата пуслираше в тялото ми и в могъщите ми криле! Щях да преодолея оковите на стените прд мен! Щях да...
    ... в този момент светът се разтресе и човешките възприятия отново нахлуха в тялото ми. Люлеейки се, изминах няколко стъпки по коридора, докато очите ми се спряха на огромното саждено петно на стената, където птицата, в чиято душа се бях вселил, се бе разбила в стената. Явно трябваше много да внимавам с това странно магическо оръжие... Продължих напред...

***

    Дълго се изкачвах по стръмната скална тераса, до която мрачните коридори ме бяха извели. Тясната ивица небе над каньона, в който се намирах, бе мрачна и сива, духаше студен вятър, който почти заглушаваше тамтамите, а далеч надолу, в бездната покрай която крачех, клокочеше планинската река и грохотът и достигаше дори дотук.
    Не мислех много за това, защото диваците прииждаха на талази по склона, а стрелците им ме целеха от другата страна на каньона. Десетки и десетки, като кукли на конци, но ужасни и огромни кукли, всички с това неумолимо мрачно изражение, с гърления глас и черните очи. И ножът в ръката, или стрелата в арбалета. Вече бях загубил бройката на труповете, които оставаха зад мен. Косата бе завладяла тялото ми и ръцете ми се въртяха по нейно нареждане, сечаха като житни класове крайниците на диваците, пазеха ме от злите им очи. Но бяха много, толкова много...
    Кървях на две или три места, една от тежките им стрели все още пронизваше крака ми, но нямах време да спра и да я извадя... трябваше да продължа напред, трябваше да ги избия, всички, да ги избия до един...

***

    Коридори и отново коридори. Влажният мрак, миризмата на плесен и този ужасяващ тътен. Кръв по стените, отвратителните нечовешки създания, злите риби, растенията убийци... диваците... губех сили, губех съзнание за случващото се около мен, докато отново се прикривах зад скалните ръбове и бавно се придвижвах през поредната пещера. Нима това искаше Бетани? Да ме умори? Да ме направи слаб и отчаян, без да ме убива, така че да може да ми се подиграе в момента на своят тържествуваща победа. Не можех да позволя това! Не можех! Джеремая трябваше да бъде отмъстен и Кралят, който и да беше той, трябваше да бъде спрян. На всяка цена. На всяка цена, каквато и да е...
    Отметнах някакви изгнили лиани пред себе си и за пореден път стиснах до побеляване дръжката на косата. Моят верен приятел, моят спасител. Щяхме да оцелеем заедно в този кошмар. Перверзното извратено кралство на Бетани и всичките й зловещи слуги нямаше да ни спрат и тя го знаеше. Знаеше го и се страхуваше от мен. Трябваше да си го напомням постоянно...
    Напред терасата, по която се движех зад някакъв водопад, внезапно свърши и навътре към планината отново се откри вход към пещера. Надявах се да е последната. Изкачих няколко стълбища, огледах няколко стаи, които явно бяха складове на диваците, защото бяха пълни с изсушени риби и някакви гърнета със странна течност. Тук-таме срещах и полезните лекуващи корени, които познавах. Бяха ми помогнали да се справя с раната на крака, която сега беше покрита от част от поразкъсаната ми риза.
    Диваците сякаш ставаха все по-малко, може би се приближавах към някакво свещено за тях място. Движех се отново по някакво стълбище нагоре, докато накрая се озовах в тесен коридор, който извеждаше до пролом. Долу в пролома бушуваше реката, а над него бе построен широк дървен мост. Забелязах неандерталците, криещи се зад подпорните колони на моста, отдръпнах се настрани и пратих няколко черепа натам. Мостът се разклати, но издържа, и чак тогава си дадох сметка какво съм щял да направя за малко. Все още можех да летя, но разстоянието беше твърде голямо. Тръгнах предпазливо по моста, вдигайки високо косата. Диваците наизлязоха от някакви пещери отзад и се спуснаха към мен. Сечах и сечах, докато кръвта плискаше парапета и обезглавените тела се свличаха в пропастта...
    Добрах се до края и отново се отправих по някакви стълби нагоре. Изглежда Бетани бе ситуирала леговището си някъде нависоко в планинските дебри. Или... може би изобщо не вървях към нея. Прогоних бързо тази мисъл и продължих напред. В последната зала по коридора ме очакваше изненада – някакво странно изглеждащо кокилесто създание с изпита кожа, опашка и копие в ръка се въртеше из стаята около голямо дървено колело. Замахнах бързо към него с косата, за да го изненадам, но то просто се стопи във въздуха. По дяволите! Усетих остра болка в плешката и бързо се извъртях. Не, отново само прозрачни очертания, а чудовището вече беше в другия край на стаята. Затворих очи и оставих инстинктът да ме направлява... ето сега! Отново замахнах и този път главата на призрачния воин се стовари на земята, а после отново се стопи и на пода остана да лежи само копието. Не му обърнах внимание и завъртях колелото, което както и очаквах отвори тайна врата в ъгъла на пещерата. Отново навън...

***

   Небесните простори над скалите бяха смазващи, въздухът ставаше все по-рядък и разбирах, че наистина се изкачвам към билото на вулкана. Вятърът свистеше из причудливите форми, изваяни в скалите, и носеше само покруса и безчувственост, всичко в този отвратителен свят, който магьосницата бе сътворила, внушаваше обреченост и стаена опасност. Семейството на Джеремая се бе предало на зова на злото и демоните в душите им бяха изкривили до неузнаваемост реалността около тях.
    Бродех из руините на някакви древни укрепления – полуразрушени останки от сгради и дребни къщи – дали на диваците или нечии други, не знаех. Звукът на тамтамите отново се бе усилил и се носеше по вятъра. Отвъд крепостния ров се намираха странни вигвамоподобни постройки на няколко етажа, но аз се отправих навътре, където погледът ми бе привлечен от голяма кула, в основата на която чернееше тежка дървена врата. Няколко минути по-късно вече се бях добрал до нея, но вратата се оказа заключена и заклинанията ми не бяха в състояние да я разрушат. Проклех лошия си късмет и изпратих мислена закана към Бетани. Не можеше ли просто всичко да се свършва веднъж завинаги?
    Огледах се наоколо и забелязах един отворен прозорец в кулата. Отправих се към няколко по-ниски постройки, изкачих се на покрива на една от тях и оттам скочих във въздуха, надявайки се летенето да успее да ме отведе до прозореца. За малко да се стоваря на земята и всичко наистина да приключи, но успях да сграбча ръба с едната си ръка, после вкопчих и другата в каменния ръб и бавно се набрах нагоре. Вътре ме чакаше ново дървено колело и когато го натиснах с рамо, огромната конструкция, която го подкрепяше и се спускаше надолу по етажите на кулата се раздвижи със скърцане и в скалата насреща зейна нов отвор. Излязох отново на прозореца и скочих към скалната тераса, която водеше към отвора. Летенето забави падането ми и после, обзет от някакъв моментен ентусиазъм, се затичах напред...

***

   Господи, на какви сцени станах свидетел! Пещерите нататък явно вече не бяха обитавани от диваците... или от живите диваци. На куки в стената висяха неандерталски тела и изгнилите им вътрешности се свличаха бавно надолу към пода. Кръв бе оплискала целите коридори и навсякъде се носеше консервирана воня, донякъде убивана от смразяващия въздух. Бавно се придвижвах нагоре по нови стълбища, докато накрая излязох отново на открито и се отправих към малко струпване на същите вигвамоподобни постройки.
    Както и подозирах, тук беше пълно с призрачните воини. Явно те бяха причинили това на диваците в пещерите. Същества, обзети единствено от жаждата да убиват, можех да го прочета в очите им, преди те да се стопят във въздуха и да се извъртя, за да посрещна поредното копие с косата.
    Бяха навсякъде, изникваха, после изчезваха и само призрачният им вой свидетелстваше за присъствието им, както и раните, които копията оставяха по тялото ми. Стисках косата и бясно я въртях, придвижвайки се стъпка по стъпка напред през малкото селце. Успях да изляза на някакъв скалист хълм, подстъп към поредната стръмна скала, в основата на която се намираше огромна желязна порта. Благодарих трескаво на Бога и се отправих натам. Пред мен изникна някакво по-странно създание, носеше се във въздуха и бе облечено в синя роба, в очите му блестеше лед, а от ръцете му изпращя синя мълния... по дяволите! Залегнах бързо и продължих да тичам с цялата си бързина към вратата. Създанието обаче явно не прояви повече интерес към мен и се понесе из къщите на призраците. Дали само искаше да ме сплаши? Не знаех и не исках да знам. Поех си дълбоко дъх и разтворих тежките порти...
    Напред разбира се ме очакваше просто поредния коридор и просто поредната врата, но зад нея се намираше странно малко квадратно помещение с дупки в пода. Повдигнах рамене и продължих към вратата в другия край. Глупак! Проклет глупак! От дупките веднага се надигнаха зелените стебла убийци, обхванаха краката ми и изгориха ръцете ми. Едва успях да се отскубна и да се добера до вратата... и тя беше заключена! Огромната врата изобщо не поддаваше! Не! Отчаянието нахлу в мислите ми, объркани от болката. Трябваше да има начин.. трябваше... Летейки се върнах до другия край на стаята и я огледах внимателно. Изстрелях няколко черепа към вратата, но безрезултатно. Експлозиите просто изтребиха няколко стебла, но на тяхно място веднага се появиха нови. Ами да! Как не се бях сетил веднага? Огледах внимателно стените и видях две странни пукнатини от двете страни. Отново черепи и кухите ниши зад тях се разкриха, а зловещите растения-майки изгоряха в пламъците. Стеблата клюмнаха по пода, а вратата се открехна. Проклета магия! Отново предпазливо се запромъквах напред...

***

    Тук трябваше да е... бях вече толкова уморен, но близостта на Бетани ми даваше сили. Чувствах я, някъде тук. Чувствах злото й. Нямаше къде повече да се крие... знаех, че се намирам на върха на планината и ето, изкачвах последните хълмове...
    Тя ме чакаше там. Изправихме се мълчаливо един срещу друг. Тамтамите бяха замлъкнали и се чуваше само отвратителният свистящ вятър, толкова силен тук, на билото. Сега можех да огледам магьосницата по-добре. Грозна... първото, което ми хрумна... ужасяващо грозна! Злото бе изпило всичко човешко от лицето на Бетани и от някогашната пълна самоуверена жена на портрета не бе останало нищичко. Някакъв кошмар, нещо чуждо, по-чуждо дори от демоничното зверско лице на Лизбет и кървавите мускули по страните на Аарон. Вещица... вещица, вещица, вещица, пееше и вятърът.
    И тогава проговори. Този ужасен, грозен глас. Злото бе Бетани и говореше през нейните устни. Изсмя се злобно и ме похвали, че съм успял да стигна дотук. Силен съм бил, смееше се гротескно, но нищо не можело да спре Краля. И тя щяла да властва с него. Щяла да властва над този погубен свят като неговата Кралица и човечеството щяло да разбере какво означава власт. Тези.. които оцелеели. Беше луда, виждах го в очите й, докато треперех от студа и от страха, който бавно ме обземаше. Бетани беше напълно луда и нищо нямаше да я спре, мощта й отдавна бе надхвърлила всичко земно. Кисинджър се опитал да й се противопостави, но бил глупак, дори той бил твърде слаб. Твърде слаб за това, в което тя се била превърнала. Да гледам, изкрещя ми през зловещия си смях – да гледам и да изпитам ужаса от мощта на Краля, дори толкова малка част от нея. Да гледам и да треперя...
    Пред очите ми тялото й подскочи, сякаш се разкъса, поду се ужасно и лицето й се разгъна като в някакъв кошмар. Ръцете й се изтеглиха и изкривиха, като някакви ужасяващи пипала, черната й рокля се развя на вятъра, а от гърба и нещо ужасяващо и демонично започна да расте, като голяма огнена органична гъба, която се поду, треперейки и накрая изскочи с тласък, образувайки нещо като качулка над обезобразено й лице. Бетани се издигна във въздуха, вдигна ръце и изкрещя пронизително към небесата.
    Две от онези създания с робите отговориха на зова й и се материализираха на две от скалите, после светкавиците им затрещяха и вече нямаше за какво да мисля, само трябваше да бягам, да бягам и да се бия...
    Огромните въздушни рибоподобни чудовища, демони, ужаси, всичко, призовано от магията на Бетани се хвърли срещу мен и ми остана единствено да танцувам със смъртта, внимавайки да не се подхлъзна и да се строполя зад скалния ръб, пазейки се от светкавиците и от ударите на демоните. Стъпка, удар, черепи, стъпка, размах... всичко се превърна в размазана феерия от образи и оставих само инстинктите да ме направляват, а аз наблюдавах Бетани. Наблюдавах я внимателно и чаках своя миг. Светкавица опърли ръката ми, но черепите покосиха призрачните магьосници, а очите ми постоянно следяха моята противница и точно в момента, в който тя свали ръката си и със задоволство огледа сътвореното от нея, аз бях готов...
    С вик се хвърлих към вещицата изотзад и изненаданото й завъртане посрещна острието. Косата хлътна в шията на Бетани и главата й отхвърча на земята, а аз се стоварих след нея. Чудовищата изчезнаха, вятърът замлъкна, светът се разтресе и за първи път от много време насам ужасът наистина ме обхвана...

Финал:
Неумиращия Крал


    Докато тялото на Бетани падаше от небето като безжизнена кожена торба, малко по малко започнах да осъзнавам какво бях направил и какво се беше случило...
    Лизбет, избягала от проклятието, но все пак станала негова жертва, изолирана в манастира си и вкопчена в завинаги отлетелия живот...
    Амброуз, желаещ силата на камъка ми, но изкривен от проклятието да унищожава всичко около себе си.
    Ото Кисинджър, който също беше привлечен тук от свръхестествени сили и също беше изиграл роля във всичко това, макар че така и не можех да разбира каква.
    Бедният Аарон, който беше приел Краля като семейството, което никога не бе имал – единственият му верен и истински приятел и брат.
    И Бетани, лишената от чувства Бетани, която беше умряла от ръката на Кисинджър, но се беше преродила, за да стане кралицата на Неумиращия Крал.
    Ала кой седеше в центъра на портрета?
    Светът наоколо започна да избледнява, монолитните блокове от острова на Стоящите Камъни започнаха да изникват край мен и аз знаех, че вечната есен се разпада, за да се слее с истинския свят. Намирах се на острова, точно пред олтара в центъра му. А насреща ми стоеше Джеремая.
    Всякаква слабост беше изчезнала от фигурата на приятеля ми и той изглеждаше по-едър и силен, отколкото си го спомнях дори от времето на войната. Ужасен се отдръпнах, несигурен дали това, което виждам е истина или илюзия. Но той само се засмя и ме поздрави, че съм успял да се справя с всичките му роднини, а дори и с Кисинджър. С тънка усмивка подметна, че в последното вероятно съм намерил известно удоволствие. Все още объркан от ставащото, изкрещях към него да ми обясни каква е тази отвратителна лъжа, но това сякаш го ядоса. Казах му, че съм го видял мъртъв. Джеремая само се изсмя и ми обясни, че съм видял това, което той е искал да видя. Макар и да не го бил планирал, нападението на Амброуз било прекрасен "подтик" за мен да довърша това, което той не можел да направи. Бях шокиран. Та той беше мой приятел! Това сякаш го ядоса още повече. Каза ми, че някога може и да сме били приятели, но той умрял още в нощта, когато за пръв път срещнахме Трзантите – убит от удара на Гил' Зебар, който само ме беше зашеметил. Оттогава обикновено оръжие не можело да го нарани, така, както не можело да нарани и братята и сестрите му. И в този миг осъзнах каква е била истинската цел на келтската коса и защо е била заровена заедно с Краля.
    Джеремая продължаваше да говори. След като се събудил, вече не можел да отрече волята на Неумиращия Крал, не можел да се противи на желанията му, защото бил негов в смъртта си. Но с помощта на камъка, който носех на врата си, щял да изсмуче силите на Краля, лежащ в гроба под нас, и да създаде нов свят от пепелищата на стария. Докато говореше, в мен се зароди ярост. По-силна от всичко, което бях чувствал някога в живота си, защото осъзнах, че съм бил брутално използван и предаден. С едно плавно движение извадих косата и замахнах. Главата на някогашния ми приятел отново падна от раменете му, този път завинаги.
    Тялото му полетя във въздуха и от камъните към него се понесоха мълнии, които ме заслепиха. Когато успях отново да отворя очи, Джеремая го нямаше, но островът се тресеше. Отдръпнах се от олтара и камъните около мен започнаха да се изстрелват в небето. Когато самият олтар изригна във фонтан от пръст и трева, от отворилия се гроб излезе фигурата на отдавна мъртъв и мумифициран човек в дрехи на келтски войн – самият Крал? Но не, в мига, в който оживелият труп докосна пръстта с краката си, тялото му се разпадна на прах. А тресящият се остров сякаш се взриви под краката ми – огромни пипала излязоха от пясъка покрай бреговата линия, а на мястото, където допреди секунди имаше гроб, започна да излиза тялото на чудовищен звяр, по-голям от всичко, срещу което се бях изпречвал някога. Чудовището имаше насекомовидна глава, намираща се на около десет метра от земята, и малки ръчички не много по-ниско от нея. От тялото му обаче изникваха множество пипала и аз не се съмнявах, че тези, обградили острова, също са част от съданието. В момента, в който паниката ме беше погълнала изцяло, в съзнанието ми се появи нелепата мисъл, че туловището на звяра игурно продължаваше километри под повърхността.
    После успях да събера останките на волята си и се отдръпнах на безопасно разстояние от протягащите се пипала на чудовището, като гледах да не се приближавам и до превърналия се в капан бряг. Косата тук нямаше да ми помогне, нито някое от другите ми оръжия, следователно трябваше да разчитам на магиите си. Протегнах ръка напред и кълбата ектоплазма полетяха от дланта ми, но звярът ги отърси от себе си като дъжд. Пуснах мълнията, но тя потъна в мекото му туловище, сякаш вятърът беше повял. Дори черепите – най-мощната и черна магия, която владеех – не му причиниха нищо. Изведнъж нещо обгърна крака ми и аз се стоварих на земята. Бях се приближил твърде много до брега и едно от пипалата беше вкопчило слузестия си връх в крака ми. Панически замахнах с косата и го отсякох, но в този момент ме обгърна облак лютив оранжев газ, който създанието беше избълвало към мен, докато не го гледах. Замаях се, догади ми се и загубих почва под краката си. Отчаяно задрапах настрани от брега, за да избегна поне пипалата, излизащи от водата. Когато успях отново да отворя очи, осъзнах, че съм се приближил твърде много – звярът се опита да ме притисне под тежестта си, спускайки главата си надолу. Избегнах челюстите му, нанасяйки им жесток удар с косата, но дори това сякаш не го нарани. Тогава още едно пипало, този път излизащо директно от туловището му, се уви около краката ми и ме подкоси. Вдигна ме във въздуха с главата надолу и осъзнах, че това е краят. Стомахът на чудовището се раздели на две, за да открие огромна вертикална челюст, покрита с малки остри зъби, потъващи в дължината на гърлото.
    Последен шанс и ако и това се провалеше, бях загубен...
    Протегнах ръка и призовах черепите. Един, два, три, четири...
    И когато се озовах на по-малко от метър от устата и усещах зловонния дъх на звяра, ги освободих. Те полетяха в дълбините на отворилата се паст и се взривиха с глух тътен вътре.
    Чудовището потрепери. Внезапно замръзна и после нададе неистов вой. Крещеше с почти човешки ужас и за момент почувствах силно отвращение от тази гротеска. Пипалото ме освободи и аз паднах на земята, в основата на тялото на звяра.
    Накрая създанието започна да се олюлява и осъзнах, че ще се стовари върху ми. Затичах се с всички сили към брега и усетих сътресението, когато чудовището падна на земята. Но островът не спря да се тресе. Аз тичах към брега, тичах, за да се спася от каквото и да се случваше в момента. От земята започнаха да изникват камъните, които бяха изчезнали преди битката ми с Краля. Всичко ми беше като в мъгла, виеше ми се свят. Тичах...
    Не видях последния камък, преди да е изскочил срещу ми, и се блъснах в него. Изгубих равновесие и паднах по склона. Изтъркулих се във водата и мракът се спусна над мен...
    ...
    Не знам колко време съм се носил по вълните, не знам и как не съм потънал. В един момент обаче почувствах здрава хватка и две ръце ме изтеглиха в дървена лодка. Чух глас, който ми каза, че още не е приключил с мен, а после някой взе Гил' Зебар от врата ми. За момент ми се стори, че виждам лицето на Кисинджър, но това беше невъзможно... После отново загубих съзнание...

Епилог


    Минаха месеци, докато се възстановя и разбера какво се беше случило с мен в Ирландия. Звярът, който се беше оказал истинският Неумиращ крал, беше манипулирал чрез проклятието Джеремая и близките му по същия начин, както някогашният ми приятел го беше направил с мен. Беше използвал жалките им желания и стремежи, за да... защо всъщност? Келтският войн се беше оказал само жертвено агне, което да възвести появяването на Краля и да го събуди. Но с каква цел? Вярвам, че съществото е било оставено за пазител на портал към някъде другъде... към някога другаде. Може би е искал да се измъкне от клопката и да разруши границите между световете, но не е можел да го направи без външна помощ. Никога няма да разбера.
    Иска ми се да смятам, че това е приключило, но знам, че не е. Прегледах архивите на братството, което някога е притежавало манастира, в чиито руини се беше крила Лизбет. Техният култ е разпространен из целия свят – стотици манастири, а вярвам и че всеки от тях някога е бил построен да наблюдава такъв портал. И стотици пазачи, подобни на Неумиращия крал...
    Никога няма да разбера цялата истина и не мисля, че наистина го искам. Но след всичко, което преживях, има само едно нещо, от което ме е страх на този свят. Че Кралят може да ме призове... отново!