Вятър

Автор: Роланд

   Отвори рязко очи и стреснато си пое въздух, за момент имайки чувството, че се задушава. Вдиша дълбоко и издиша няколко пъти, докато успее да се успокои поне донякъде. След това постоя така още известно време, абсолютно неподвижен, вперил невиждащи очи в тавана, опитвайки се да спре да трепери. Не можеше да си спомни съня, но помнеше чистия ужас, който беше изпитал, и желанието да се откъсне от него – желание, което замъгляваше всяка съзнателна мисъл в ума му, дори след като беше забравил напълно какво точно беше сънувал. За миг в съзнанието му проблесна някаква марачна картина, но беше твърде мътна и изчезна твърде бързо, за да разбере нещо от нея. Когато се успокои достатъчно, за да спре да трепери, седна в леглото и се огледа. Сигурно минаваше полунощ, защото единствената светлина, която влизаше през прозореца на стаята му, идваше от самотната улична лампа, светеща вяло вдясно от къщата. Сенките на вещите му бяха плъзнали по стените, изкривени до неузнаваемост, и той отново потрепери, сякаш нещо в него откликна на формите им. Пресегна се към нощното си шкафче и вдигна сложената там чаша вода, отпи дълбока глътка и отново се отпусна в леглото.
   Известно време просто гледаше тавана, опитвайки се да си спомни нещо от съня, който толкова силно го беше изплашил, без да остави каквато и да било следа в паметта му след себе си. Никога не беше имал кошмари и не беше свикнал да се справя с усещането.
   По тавана преминаха светлините от фаровете на минаваща по улицата кола...
   Сега, когато се беше успокоил почти напълно, му се струваше странно, че толкова се беше изплашил от някакъв си сън. Опита се да се засмее сам на себе си, но звукът му прозвуча странно не на място в нощната тишина.
   Крушката на уличната лампа угасна.
   Той се извъртя на една страна, придърпа одеялото до врата си и отново заспа.

***

   Сутринта се беше оказала дразнещо дълга. Имаше контролни по няколко предмета и сега се мотаеше из двора на училището сам, за да запълни времето преди следващото изпитване. Знаеше, че ще го скъсат, но не беше намерил сили в себе си да учи сериозно. И не му пукаше особено.
   Ритна един кестен и кафявото топче се затъркаля по асфалтовата настилка на двора. Придърпа яката на якето по-близо до врата си, защото вятърът се беше усилил. Денят беше безрадостно мрачен, тъмни облаци бяха скрили слънцето и вероятно следобед щеше да завали. Атмосферата на отиващата си есен подхождаше на настроението му. Най-добрият му приятел беше болен вече цяла седмица и си говореше с него единствено чрез интернет, заради което му се налагаше да търпи досадата на училището сам. Родителите му пак бяха пред развод, този път може би за последно. И за четвърти пореден път се събуждаше през нощта почти с писъци, без да може да си спомни какво го е изплашило толкова.
   Огледа се около себе си. Повечето ученици се бяха прибрали в училището заради студа, а малцината, които се мотаеха безцелно из двора като него, бяха твърде далеч.
   – Скапана работа – промърмори той на себе си, без да има и най-малка представа какво точно има предвид. Говореше на света като цяло за света като цяло.
   В този момент покрай него минаха две малки момиченца, вероятно от началните класове. Той им хвърли бегъл поглед и ги подмина, но след малко нещо го накара да се обърне. Те стояха на място и го гледаха. Сега, когато наистина ги беше забелязал, не можа да не се стресне от това колко еднакви бяха. Сякаш излезли от конвейр, те бяха облечени абсолютно еднакво отгоре до долу и имаха еднакво дълги тъмнокестеняви коси, сплетени в абсолютно еднакви плитки. Очите им, взиращи се в него със странен интерес, бяха разположени на кръгли, детски лица, които изглеждаха толкова еднакви, че момиченцата нямаше как да не са близначки.
   – Какво има? – попита ги той вяло, отърсвайки се от глупавата си изненада.
   Те продължиха да го гледат без да мигат. Забеляза колко мъртви изглеждаха очите им.
   Вятърът навяваше листа по асфалта и виеше в металните пръти на училищната ограда.
   – Оф, я ходете да си играете някъде – подкани ги той с досада и продължи към вратата на сградата. Когато стигна до нея, се обърна съвсем леко и хвърли още един поглед. Момиченцата все така стояха на място и го гледаха с напрегнат интерес.
   – Извратено – промърмори на себе си и влезе в училище.

***

   Гледаше се в огледалото в банята – момче на границата на превръщането в мъж, с нищо неотличаващо се от стотици други. Сравнително късо подстригана русолява коса се въртеше на немирни къдрици по челото му, а от слабото му лице го гледаха апатично две светлокафяви очи. Кога беше станал толкова незаинтересован към всичко? Смяташе, че отдавна е излязъл от възрастта, когато всяка дреболия го депресираше и все пак от няколко дни се чувстваше така, сякаш животът му се случва някъде много далеч от него, а той получава отчет за събитията с часове закъснение.
   И без особен интерес.
   Прозя се – беше късно – и се обърна.
   Пред него стоеше едно от момиченцата, които беше видял в двора на училището.
   Стреснато отвори очи. Черният таван, смътно осветен от процеждащата се през прозореца светлина на уличната лампа, посрещна погледа му с мрачно безразличие. Отново беше сънувал кошмар. Този път вероятно просто причинен от цялостното му настроение напоследък и проблемите вкъщи. При нормални обстоятелства такова дребно нещо като онези две идиотчета едва ли щеше изобщо да се регистрира от винаги заетото му от толкова други неща съзнание.
   Напоследък се чувстваше странно напрегнат. Имаше чувството, че светът се е променил по някакъв начин и въпреки че беше достатъчно интелигентен, за да осъзнава смисъла, вложен в думата "порастване", не мислеше, че това е причината. Усещаше някаква промяна, някаква... студенина наоколо. Потрепери.
   Опита се отново да заспи, но този път му отне доста време...

***

   – Какво става с теб? Оправи ли се?

   – Май да. Донякъде...

   – Кога ще се върнеш на училище?

   – ...

   – Какво ти става?

   – ...

   После името на приятеля му изчезна от мрежата. Скапана работа. Вече се случваше за трети път и винаги ставаше, когато решеше да го попита кога ще благоволи да посети отново училището. Ако не го познаваше, щеше да си помисли, че умишлено бяга, за да не му отговори.
   Стана от компютъра и застана пред прозореца на стаята си. Свечеряваше се и улицата беше окъпана в златистата светлина на залеза, но по някакъв начин лишена от красотата му. Къщите изглеждаха като покрити с мръсна ръжда, всичко сякаш беше потънало в нея.
   А вятърът навяваше самотни листа по тротоара.
   Загледа се с празен поглед в движението на листата, следваше спиралите, които оформяха, преди да паднат отново сред прахоляка.
   Усещаше, че повече не може да стои затворен в къщата и реши да се помотае навън. Облече се и излезе. Вятърът веднага го посрещна с обещанието да направи живота му още по-сив, отколкото и без това беше. Слънцето също се скри зад облаците в негова чест и ръждата си отиде от света, заменена от спускащия се мрак. Той заби поглед в плочите на тротоара, пъхна ръце в джобовете на якето си и с погребална бодрост се отправи надолу по улицата. Мислеше да мине през къщата на приятеля си, за да го види какво прави.
   Делото вървяло по план. Нямаше представа по чий точно план върви, но така се изразяваха родителите му в редките моменти, когато се излъжеха да се намират в една стая един с друг или с него. И когато решаха изобщо да го забележат. Отдавна беше разбрал каква огромна грешка е направил, когато се е родил интелигентен и кротък. С подобни родители щеше да му е много по-лесно като пропаднал тийнейджър-наркоман. Или момиче. Но пък мрачните депресии винаги бяха изход от положението. Поне когато още вършеха работа...
   Замислен над тези неща, той едва не се сблъска в момиченцето, преди да го види. Понечи да се извини, след което видя, че то е една от близначките, които го бяха зяпали в училище. Изглеждаше по абсолютно същия начин, както тогава – същата прическа, същите дрехи... и същата любопитна физиономия, изписана на кръглото й личице. Физиономията му се сви от досада.    – Нямаш ли си друга работа, освен да ме зяпаш, момиченце?
   Посрещна го мълчание.
   Вятърът задуха по-силно, а листата наоколо се завихриха за момент.
   – Както искаш – примирено промърмори той и понечи да я подмине.
   Тя стъпи встрани, за да му препречи пътя. Бавно, много бавно, той се наведе надолу, докато лицето му не се изравни с огромните й и немигащи кафяви очи.
   – Махни се. От. Пътя ми. Сега – произнесе бавно и отчетливо, след което отново се опита да я заобиколи.
   Но тя отново застана на пътя му.
   За секунда се изкуши просто да я премести и да продължи, но след това размисли и спокойно се обърна, за да се прибере в къщи. И без това тук му беше още по-досадно и от там, а и приятелят му едва ли щеше да е в състояние да посреща гости.
   Но на пътя му стоеше другото момиченце.
   – Какво, по...
   В този момент усети леко притеснение. Да, на дечицата от началните класове често им се случваше да се захласнат по някой от завършващите, а той имаше известно самочувствие за външния си вид, но училището му се намираше на другия край на града. Възможно ли беше близначките да са му съседи, без да го е знаел? Или го бяха проследили?
   Той поклати ядно глава.
   – Да, де, и таен заговор на извънземни в комплект – промърмори на себе си и ядосано мина покрай момиченцето, препречващо пътя му към къщи, избутвайки го грубо. След няколко метра се обърна... и кръвта му се смрази. Бяха три. И трите абсолютно еднакви.
   Демонстративно забави крачка, за да не показва, че се е стреснал, и продължи към къщи, но когато след малко се обърна отново, те бяха на същото разстояние зад гърба му, сякаш изобщо не се беше преместил. А на лицата им стояха застинали все същите любопитни физиономии.
   Затича се...

***

   – Как така не може да се обади? Не е ли вкъщи?
   – Н-не, не е...
   Беше усетил нещо нередно, още когато майката на приятеля му вдигна телефона. Нещо в гласа й...
   – Но къде е, тогава, нали уж е болен?
   – Той... той почина.
   – Какво?!
   Светът му изведнъж загуби фокус. Най-добрият му приятел, с когото беше израснал в един и същи квартал, с когото беше ходил на училище още от първи клас! Мъртъв? Невъзможно! От очите му потекоха сълзи и ръката, държаща слушалката, затрепери.
   Но през вълните мъка се появи и друго усещане. Страх. С кого, тогава, беше говорил само преди два часа?
   – Кога... се случи?
   – Преди една седмица. Той... той паднал с колелото си от... от една скала и...
   Той тресна слушалката обратно на мястото й. Трепереше целият. Втресе го и му се зави свят. Мъртъв от седмица? Но той беше говорил с него всеки ден в мрежата. Всеки проклет ден!
   Подпря се на стената, задъхан. Дишаше тежко и на пресекулки като астматик. Казваше си, че трябва да се успокои, че трябва да помисли, да...
   Свлече се надолу по стената, докато не седна на пода. От очите му течаха сълзи, които замъгляваха погледа му, а коленете му трепереха толкова силно, че се наложи да ги обгърне с ръце и да ги притисне към гърдите си, за да ги застави да спрат. След това опря чело в тях и дълго плака.
   От мъка, страх и объркване...

***

   Отвори рязко очи, плувнал в пот. Този път помнеше много ясно всичко. Телефонът, обаждането... Господи, само сън? Само проклет сън? В ума му беше пълна каша. Нямаше представа какво става с него, но може би имаше нужда от помощ.
   Отразената светлина на уличната лампа в тавана премигна жално.
   Той стана от леглото си и пристъпи към прозореца.
   И замръзна на място. Там, долу, точно под стаята му, стоеше мъж, облечен в дълъг кожен шлифер с висока яка, който вятърът развяваше зад гърба му. Беше висок и слаб, с къса и къдрава черна коса, и макар чертите му да не се различаваха в мрака, младежът чувстваше, че очите му се фиксирани право към прозореца. Най-чистият възможен ужас, който някога си беше представял, изпълни цялото му същество и той клекна рязко, за да не го види мъжът, макар да знаеше, че е безсмислено. Беше... усетил. Някак беше почувствал омразата, струяща от човека. Могъщ ураган, състоящ се от едно единствено чувство. Животинска ненавист, която нямаше нищо общо с каквато и да било човешка емоция. Желание да го нарани. Защо? Как беше възможно изобщо да съществува толкова силна омраза?
   Той затисна ушите си с ръце, за да заглуши тази омраза, да я отслаби, и стисна очи. Отвратителното усещане сякаш намаля малко, ураганът утихна и остана само вятърът. Постоя така още малко, в пълния мрак на ума си, в нощната тишина...
   След малко отвори очи. Тъмнината на стаята, нарушавана от смътните светлини от улицата. Сенките. Бюрото, леглото, компютърът. Гардеробът...
   Засмя се тихо. Не от радост. Всичко беше толкова абсурдно, толкова абсолютно ненормално...
   Светлините на преминаваща по улицата кола. Това напомняне, че на този свят има и други хора, че някъде някой все още живее, го успокои донякъде. Бавно се изправи и надникна отново през прозореца.
   Мъжът все така стоеше там. Все така го гледаше и все така от невидимия му поглед струеше омраза.
   Коленете му се разтрепераха и той отново падна на пода. Сви се в ембрионална поза и заплака...

***

   На сутринта се събуди в леглото си. Нямаше представа дали е сънувал или не, не можеше да различи спомените си от кошмарите. Беше му горещо и му се виеше свят. Потеше се и се чувстваше невероятно зле. Сигурно имаше температура.
   Пресегна се към чашата с вода на нощното шкафче, но я пропусна и когато отново понечи да я хване, вместо това я събори на земята.
   – Мамка му! – промърмори, но отново му се беше завил свят и нямаше сили да стане и да се погрижи за водата по пода. Затвори очи с надеждата световъртежът да спре...

***

   Слезе от автобуса и потрепери. Нощният мрак се бореше със светлината на уличните лампи, подпомаган от студа и вятъра. В самотата на крайните квартали, еднаквите двуетажни къщи се бяха сгушили една до друга в отчаян опит да споделят топлина, която не съществуваше. Поне в съзнанието му. Вече не.
   Вятърът разхвърляше събраните от чистачите купчини листа. Самотен вестник прелетя през улицата.
   Беше минало известно време. Колко точно, той не знаеше. Беше успял да се убеди донякъде, че всичко е било сън, може би някакъв невероятно жив кошмар, но после, когато беше оздравял и беше отишъл отново на училище, там го чакаше некрологът на приятеля му. Оттогава насам живееше в постоянна мъгла. Рядко съзнаваше буден ли е или сънува, правеше всичко автоматично и без мисъл. Ходеше на училище. Понякога там го чакаха момиченцата, друг път ги нямаше. Понякога бяха само две, друг път повече. Понякога се събуждаше с писъци, друг път не. Веднъж го чакаше и човекът с шлифера. Ураганът от омраза и ярост отново се беше разбушувал около него, но той просто се обърна и побягна.
   Oттогава май само бягаше. По един или друг начин...
   Името на приятеля му все така се появяваше в мрежата вечер, но той не смееше да заговори този фантом. Страхуваше се, че ще му отговори.
   Изведнъж чу оглушителен шум и в мрака на улицата изгря оранжево слънце. Обърна се рязко назад и видя зад гърба си една от еднаквите къщи, обхваната в пламъци. Огънят бушуваше яростно, пълзеше към съседните сгради. Все още несигурен дали това е реалност или поредният сън, той се приближи към пожара.
   Вятърът беснееше около него и раздухваше пламъците.
   Малко по малко около къщата се събраха още хора. Някои викаха, други просто наблюдаваха, но никой не правеше нищо. В този момент той видя как от прозореца на втория етаж на горящата къща се подаде малка ръчичка и чу тънък детски писък. Това изведнъж го върна обратно в реалността. Почувства се буден за пръв път от дни насам. Огледа се трескаво около себе си, но никой не правеше нищо, макар и няколко души да сочеха уплашено към прозореца и пищящото вътре дете.
   И тогава той осъзна, че няма кой друг. Че независимо от това, което си мислеше, че е реалният живот, в точно този момент просто няма кой друг. Свали несигурно чантата си и я остави на земята до себе си. Що за глупости! Такива неща има само по филмите! Потрепери силно въпреки горещината на пламъците, и след това просто се затича към къщата. Стори му се, че някой вика след него, но беше възможно и да не са го видели. А и не му пукаше. Страхливци. Само краката му да не трепереха толкова силно...
   Вътрешността на къщата представляваше огнен ад. Обхваната беше по-голяма част от стените и мебелите, но пламъците още не бяха достигнали стълбите към горния етаж. Той се затича с всички сили нагоре по тях и зави зад ъгъла...
   Там го чакаше мъжът с шлифера.
   Той се подхлъзна и падна на земята, а мъжът с шлифера се надвеси над него. Сега ясно виждаше лицето му – безизразно, обикновено, незабележимо. Макар да го виждаше ясно, то просто не оставяше никакъв отпечатък в съзнанието му. Само очите – светлокафяви, свирепи. Жестоки...
   Опита се да се дръпне назад, дращейки с лакти и стъпала, за да излази извън обсега на мъжа с шлифера. Задушаваше се. Oт пламъците. От ужаса. Изкаше да крещи, да вие от ужас.
   Не можеше да издаде звук.
   Отново чу писъка на детето в стаята точно зад гърба му. Със сетни сили на волята си се изправи и се затича към вратата. Отвори я рязко...
   ... и насреща му застана едно от момиченцата. Спокойно и спретнато, гледащо го с този отвратителен заинтересован поглед в мъртвите си очи. Стаята се гърчеше в огъня – стените, пода и тавана – но той вече не чувстваше горещината. Свлече се на колене. Извърна глава назад и видя мъжа с шлифера да идва изотзад.
   – Защо? – успя да промълви само.
   Момиченцето изкриви глава настрани и му се изплези.
   Няма "защо". Няма...
   Пламъците го обгърнаха.
   Мрак.

***

   Катедрала. Безкрайна. Огромна. Детски смях.
   Вятърът носеше смеха, носеше самотата...
   Луташе се из коридорите. Покрити с готически скулптури, огромни арки, извисяващи се към безкрайния таван... Катедрала, лабиринт, главоблъсканица. Понякога тичаше, друг път пълзеше. Момиченцата бяха навсякъде. Тичаха из коридорите и се смееха. Еднакви. Усмихнати. Жестоки.
   Стотици.
   Имаше и едно момченце, едно единствено. Облечено в пижама, с къса, русолява коса, полепнала по потното му чело. С бели, покрити от перде слепи очи. Тъжно. То страдаше. Бягаше. Страхуваше се.
   Като него.
   Но той не можеше да намери изход, страхуваше се да намери изход. Беше разбрал, че за него има само един възможен. И там го чакаше мъжът с шлифера. Затова не смееше да тича. Може би сляпото момченце можеше да му помогне. А може би не. Момиченцата се смееха...
   Срещал беше момчето и преди. Но то винаги бягаше. Сега помнеше всеки сън. Всеки кошмар се появяваше в ума му, ярък и блестящ като звезда. Черен като катран. Момченцето... Но то се страхуваше. Беше само, беше сляпо. А момиченцата бяха толкова много и винаги го гонеха, търсеха го...
   Не смееше да го търси, защото знаеше, че момиченцата вървят с него, че той ги носи в себе си. А накрая го чакаше мъжът с шлифера. Но той не искаше... Толкова много омраза...
   Момиченцата бяха пред него. Коридорът свършваше с тях и започваше с тях. Нямаше разклонения. Той падна на колене и заби пръсти в лицето си, деряйки и плачейки. Защо? Искаше да махне всичко това от себе си, да не може да го усеща, да не го вижда, да не го чувства.    Но всъщност...
   Отвори очи и видя пред себе си момченцето. То също плачеше. Момиченцата стояха отзад и се усмихваха. Толкова жестоки, толкова демонични... Толкова...
   Отново погледна момченцето. Беше толкова... толкова... грозно. Раздърпано, мръсно. Тези очи го отвращаваха. Слепи като на къртица.
   Отново погледна към момиченцата. Бяха толкова спретнати. Толкова... близки.
   И тогава се пречупи.
   Засмя се. Момченцето се сепна и го изгледа изплашено с невиждащия си поглед. Това само го разсмя още по-силно. Изправи се и го погледна. Слабо, беззащитно, нещастно, самотно...
   Обърна поглед и да, те бяха там. Много, десетки, стотици. Заедно. Силни. Красиви. Отново погледна към момченцето и смехът му отново прокънтя из коридорите на катедралата.
   Вятърът понесе звука и смехът прокънтя още по-силно.
   За момент той потрепери. Несигурност. После отново погледна момченцето. То го чакаше, чакаше да види какво... Глупости! Нищо не можеше да види, то беше просто сляп плужек! Наведе се към него и го стисна за раменете. Детето сякаш се успокои за момент, но после той стисна по-силно. То падна на колене, но той продължи да натиска. Започна да извива детското телце назад, а момченцето пищеше и се опитваше да се освободи. Драпаше жално със слабите си ръчички по дланите, стиснали раменете му. Плачеше... И колкото по-силно той натискаше назад, толкова по-силна беше собствената му болка. Накрая главата на детето беше почти достигнала пода, макар че коленете му все така бяха опряни в земята. Гръбнакът му се пречупи и то спря да се бори. Завинаги.
   Вятърът се надигна, по-силен отпреди.
   В момента, в който умря детето, нещо в младежа също се пречупи. Той се усмихна отново, затвори очи и се засмя още по-силно отпреди. Смях, който да отнесе със себе си всичко живо, всичко човешко, и да покаже цялата лудост на света. Да я получи цялата, само за него, а с нея и омразата. Разпери ръце настрани и отметна глава назад. Негова. Цялата.    Завинаги.
   Отвори очи и видя пред себе си мъжа с шлифера. Странно, косата му беше русолява. И омразата сякаш я нямаше. Усмихна се жестоко. Какво беше омразата на мъжа в сравнение с неговата собствена. Погледна към ръката си и видя там нож с извито острие.
   Отметна непокорен кичур къдрава черна коса и скочи напред.

***

   Хората се бяха струпали около мястото, където беше бушувал пожарът. От къщата беше останало твърде малко и все пак следа от детето, което беше извикало от прозореца, така и не намериха. Единственото тяло, което извадиха, беше на младежа, който беше влязъл в къщата, за да го спаси. Обгорелият труп беше сгърчен в странна поза, сякаш във финалните си секунди се беше опитал да извади очите си. А в гърдите му имаше забит нож.
   Сред тълпата имаше и едно момиченце. Облечено в спретната рокличка, то имаше тъмнокестенява коса, сплетена на плитка, и кръгло, миловидно детско личице. Усмихваше се.
   А вятърът утихна...