Go back to sleep

Автор: Моридин

   Спокойно, казаха. Всичко ще бъде наред. Кармичен резонанс, казаха другите. Вирус. Щяло да се случи рано или късно. Никой не иска да ми каже какво уби Джени.

   Тревата отново се вее. Гадната зелена трева. Мразя, когато се вее. Боли ме главата, тези светещи движения, преливащото зелено. Мразя, мразя, мразя. Навеждам се и откъсвам един стрък, просто така. Наистина я мразя. Увивам го около пръста си, стягам все повече и повече и гледам острия ръб, разкъсващ кожата ми. Джени слага ръка на рамото ми. Милата Джени. Не разбира, нищо не разбира, но не искам да разбира. Болката бавно се просмуква, много бавно, и аз се усмихвам. Усмихвам се на шибания свят и тогава се почва.

   В онзи ден счупвам чиния, защото ръцете ми треперят. Знам, че е от хапчетата, и знам, че не трябваше да го правя. Мамка му, защо пак го направих? Глупак, отвратителен смотан глупак! Крещя, докато удрям главата си в стената. Кръвта пак тече. Хей, виж каква е ярка, по дяволите. Спирам за момент и гледам как капчиците се стичат бавно по бузите ми. Има един момент, когато гледаш бузите си, всичко се размива и виждаш само цветове. Яко. Чувам стъпките зад гърба си. Съжалявам, Дейзи. Да, съжалявам, наистина, не знам какво, добре съм. Май че Тот го измисли това с Дейзи. През 50-те всеки викал на майка си Дейзи. Какво ме интересува, по дяволите? 50-те и всичките им глупости. Но сега всички ние казваме Дейзи. Да, Дейзи. Няма повече, Дейзи. Моля те, не викай, Дейзи. Моля те. Моля те, не викай. Джени е добра, Джени е мила, Джени не чупи чинии. Докога така. Не знам, Дейзи. Искам да спре, ала не мога, вече не. Но няма да ти кажа. А Джени стои там, и раздразнена, и уплашена, с големите си тъжни очи. Обичам те, Джени. Обичам те, мъниче. Вкопчвам се в мисълта, както съм вкопчил ръцете си в ръба на мивката. Не трябва да види, че треперят. Искам да спре да крещи. Бягам, просто бягам. Да, Дейзи...

   Никога не съм харесвал сградата на училището. Адски е грозна, прилича на тъпа сива тухла. Гледам я и я мразя. Отпред виждам Тот и Дейв. И Майк. Гадно копеле, мисля си, и тръгвам да заобикалям. Къде ти. Изродът ме вижда и се ухилва мръсно. Мразя и него, естествено. Но него сигурно всеки го мрази. Няма къде да бягам. Стискам юмруци и тръгвам към Тот и Дейв. Става ми малко безразлично. Усещам лекото затягане. Много леко. Почти неуловимо, но за толкова време много добре съм научил какво означава. Шибана работа! Правя се на неориентиран с последните остатъци от надежда все пак Майк да реши, че днес е хубав ден. Глупости. Двеста кила мускули ведро се насочват към мен. Затварям очи, когато ме дръпва за яката. Стискам здраво. И той стиска. Мамка му, започвам да се задушавам. После вече няма значение, окото ми се подува от удара на тежкия му пестник и болката започва да приижда на талази. Слабо чувам шепота в ухото си, усещам гнусния дъх на пот и трева. Гади ми се, но не съм такъв глупак, че да повърна върху него. После стой и гледай. Трябвало да си плащам, казва Майк. Така били нещата. Взимаш, плащаш. Стига бе. Как не се сетих. Хиля се тъпо, усещам пипалата на болката бавно да обхващат всеки шибан неврон в гадната сива каша. Трябвало да си плащам, иначе нямало повече хапчета. А знам какво става, нали? Не, буцо, не знам. Сигурно не знам. Кретен. Опитвам се да изфъфля нещо, че скоро ще имам пари. Ако оная работа с Пит стане, ще взема достатъчно пари, за да не виждам тая мутра повече през целия си проклет живот. Което май няма да е още дълго. Трудно ми е да му кажа, защото зъбите ми се клатят. Той мило се усмихва. Знаят къде съм, казва. Пак ме залива отровният му дъх. Знаят къде съм. Знаят къде е сестра ми. Искам да го убия, да го наръгам, искам да го ритам, докато главата му заприлича на каша, но не мога. Хванал ме е. Ще те намерим, казва. И ще измислиш как да си платиш.
   Още се хиля, когато ме пуска и ме изпраща с един финален ритник в задника. Хиля се, когато залитайки стигам до Тот и Дейв. Като се хиля, не боли. Ами, глупости. Но може би боли по-малко. Може би. Има ли значение. Тот и Дейв гледат. Гледат към мен с ледени очи и не отронват дума. Спирам да се хиля и опитвам да се изправя. Протягам ръка към Дейв, той не ми отвръща. Те знаят, мамка му! Знаят всичко. По дяволите. И те не разбират. Това, което не знаят, не знаят как боли. Как само боли, мамичко! Е, това сигурно не е оправдание. Така би казал дебелият психиатър. Мразя те и теб, копеле гадно. Вие ми се свят. Ръцете ми пак започват да треперят, а двамата ме гледат с отвращение. Обръщат се и тръгват и Дейв подмята нещо през рамо. Вече не чувам от болка, но знам какво казва. Джени не те заслужава, казва. Изтръпвам, после пелената пада пред очите ми, усещам как се наливат с кръв. Знам, че ще припадна, ей сега ще припадна точно пред скапаното училище и ще се давя, ще се давя, давя, давя. А той, Джени не те заслужава. Какво иска, мамка му. Откъде... нещастник! Събирам някакви сили и се хвърлям към гърба му, вече не мисля, крещя му, не пипай сестра ми, кретен, не я пипай! В един момент усещам тялото му под себе си, после пак червен мрак, не знам какво става. Джени! Чувам глас... някой ме държи, сигурно Тот. Какво ти става, човече. Не знам, приятел. Не знам. Откъде да знам какво ми става...

   В онзи ден се катеря бавно нагоре по прашната стълба и се държа за перилата. Крясъците на Дейзи още се носят долу, но аз не чувам. Не искам да чувам. Повдигам крак, спускам го, после другия, съсредоточавам се в това движение, искам всичко друго да изчезне. Искам да не боли. Небеса, как искам да не боли! И хапчетата вече не помагат, трябва ми повече, мамка му, мразя ги! Защо... защо! Усещам как ей сега ще се разрева. Не, обаче, няма. Стискай зъби. Стискай здраво и се движи. Повдигаш, спускаш, повдигаш... Стигам до площадката, дъските скърцат и забиват нажежени пирони в мозъка ми. Нали така пишеха по книгите. И те пък все едно имат представа. Нищо не разбират. После отварям вратата. На тавана винаги е тъмно. А тъмнината помага, и то яко. И е тихо. За тишината ясно. Само дето има и някакъв мъж. В черно. Разтърсвам глава. Какво, по дяволите? Халю? Нещо такова. Всеки знае, че няма черни мъже по таваните. Не, не, помня, всъщност, иначе е... отварям, на улица съм. Слънце. Вървя по тротоара и за момент съм забравил за всичко, мисля си за облаци. Облаци. Примерно. Гледам някакви манекени зад витрините. Пластмасови изроди. Празни очи. Облаци.
   Тогава го виждам. Движи се бавно, нерално някак, не мога да схвана. Нещо ми е трудно да се съсредоточа. Целият черно, и очите също. Черни, целите. Сигурно е с ония лещи, шаренките. Само дето изведнъж не ми е смешно. Спира, спира точно пред мен и ме поглежда. Това, дето казват, как ти приковавали погледа. Вярно е, мамка му! Не мога да си откъсна очите от неговите, взирам се в този мрак, навътре, навътре, навътре, на много дълбоко. После на бледото лице разцъфва усмивка и аз знам, че това е зловеща усмивка, но чувствам някакъв странен покой. Чувствам се на мястото си, у дома, някакво такова странно чувство. Толкова отдавна, мисля си, толкова отдавна не съм изпитвал нещо подобно. Как стигнах дотук? Някога беше толкова лесно. Не, стига съм си дрънкал като депресирано тийнейджърче. Напред, човекът още гледа. Виж, зъбите му са остри. Никога не съм виждал човек с остри зъби. Предполагам, че това би трябвало да ме притеснява, но не знам защо тогава само го гледам. Знам, че няма къде да отиде. Сам е и има черни очи, затова здравей, приятел. У нас има място. Никой няма да знае. Нашата малка тайна и всичките тези глупости, като по филмите. Свири някаква музика. Не мога да си спомня, нещо класическо може би. Оглеждам се да видя откъде, няма нищо. Не е ли много празно? Обяд е май. Пък няма никой, само жегата, и аз си мисля за облаци. Обръщам се, тръгвам обратно и той ме следва. Гледа в гърба ми, гадината, знам го, просто си чувствам плешкитe как се стягат неволно. Обръщам се внезапно – да, гледа. Какво правя и защо? Вървя към къщи. Защото... защото така. Примерно. Много ми е добре, защото не ме боли. Какво друго има значение, все пак.
   Изтривам си обувките отпред и натискам дръжката. Май няма никой. И тук е тихо. Само телевизорът бучи нещо в другата стая. Прозорецът в дневната е отворен и тих вятър поклаща гадната избеляла завеса. Винаги се чудя, защо просто не купим нова. Но никой не ме пита. Наистина е яко тихо, замислям се, малко като нагласено изглежда. Ухилвам се тъпо на себе си и тръгвам към стълбището. На стената има някаква картина, портрет, и се стряскам, защото изведнъж осъзнавам, че не си я спомням. Неприятно чувство, между другото. После все пак си я спомням и поглеждам към човека отзад. Спрял е на крачка зад мен и още се усмихва. Очите му, черна нощ, обръщат се към картината. Изведнъж забелязвам, че си приличат. Доста евтино. Сега се чудя, така ли става всъщност. Не съм сигурен, но едно знам, тогава ръцете ми пак започват да треперят. Изведнъж ми става студено и ми хрумва, че водя непознат изрод вкъщи. Ама да де. Разбира се. Успокоявам се и продължавам нагоре, кимайки на черния. Той поема след мен, пак гледа напред. Знам го, докато вървя нагоре. Изведнъж го знам, гледа напред, вижда гърба ми, ръцете ми, вкопчени в перилата. Тръсвам малко глава, гледам напред, виждам вратата. Вратата, и я отварям. Изскърцва гадно. Разбира се, какво пък очаквам и аз. Тишината изведнъж някак не е същата, осъзнавам, докато той пак спира след мен. Влизам вътре, влиза и той. Ето, казвам му. Тъмно е, но е доста широко, казвам. Той ме гледа. По някакъв начин май е доволен. Е какво пък. Доброто ми дело за деня. За момент ми става весело. Съвсем като по филмите. Ха-ха. Хо-хо. Да, но всъщност той има остри зъби. Обръщам се и отварям вратата, за да изляза, а той стои там и гледа, с тези черни очи в мен, и бледото му лице, и нищо не помръдва, само гледа. Става ми нещо гадничко. Изнизвам се бързо и затварям.
   И така става, всъщност, защото всеки знае, че няма черни мъже на тавана. Сега има. Слизам надолу по стълбите. Телевизорът още бучи. Ха-ха. Хо-хо.

   В неделя имаме гости. Всяка неделя, някакви хора, жалки, смешни, някакви неуспели бизнесмени, или адвокати, и аз не знам. Не, има и симпатяги. Малко. Днес твърдо не. Някакъв пастор и братовчедка му, потресаващо съсухрена женица. Започвам да се чудя откъде Дейзи познава всички тези хора. Баща ми обикновено мълчи, лулата в устата, и гледа замислено. Кима. Той знае, че са кретени, но не се занимава. Не знам защо, но това ме дразни. Почти никога не говори, просто приема всичко и кима. Дейзи наваксва. Говори, говори, говори. Не ми пука.
   Аз съм с Джени в другата стая, играем пак онази игра със самолетчетата. Който направи повече точки, печели. Крайно е глупава, но хлапето я харесва. Хванала е съсредоточено джойстика и очите й следят напрегнато екрана. За момент се взирам в един кичур черна коса покрай ухото й, всичко друго изчезва. Черна, виеща се, лека къдрица. Черна, като змия, провесила се по лицето й, усукваща се. Черна, черна. Черна. Какви глупости си мисля, по дяволите. Обръщам поглед към екрана. Джени води, времето приключва, към мен се носи един тлъст дирижабъл. Уцелвам го и печеля. Хващам здраво джойстика и точно тогава, точно тази секунда, знам, че се почва. Капка пот, от онези студените – стича се под мишницата ми. Съсредоточавам се, но ръцете ми започват да треперят. Защо, по дяволите, не съм пил нищо сега! Не е честно, мисля си, искам да плача. Искам да плача и някой да ме прегръща, а вместо това гледам голям тлъст дирижабъл. Натискам бутона, всичко замръзва и гледам как трите пиксела летят към дирижабъла. Някога беше голяма работа, тая игра. Спомням си, точно сега си спомням, с Тот бяхме тук и огънят поразяваше злите кораби. Глупости, обаче, пълни глупости. Три пиксела летят към петнайсет пиксела. И не улучват. Мамка му! Усещам първата вълна на болката, толкова измамно слабо, а Джени се ухилва. Победих те, вика, победих те, победих те. И се смее. Смея се и аз, защо се смея. Глупаво детенце, казвам, аз те пуснах. Лъжа и ме е яд. Исках да уцеля гадния дирижабъл. Исках да го разкъсам, исках огънят да оближе сякаш закачливо метала, исках разтопените капки да се плъзнат по облата повърхност и водородът вътре да се нагрее и да избухне, да експлоадира, да разбие всичко на малки парченца. Исках да руша. Исках да не боли. Но не улучи. И сега лъжа Джени. А тя ме гледа, цупи се и казва, не е вярно. Не е вярно, и после пак се засмива и повтаря. Победих те, победих те, смее се, победих те. Колко е сладка. Колко е сладка...
   Потупвам я и тръгвам нагоре. Тя разбира, въздъхва, слага ръка на рамото ми. И плаче, мамка му, плаче за мен! Милата Джени. Моята добричка малка Джени. Толкова си послушна. Толкова си сладка. Огън. Потрепервам. Погалвам я по главичката и я изпращам към всекидневната, а съсухрената женица движи съсухрените си челюсти и Дейзи я държи за ръката. Пасторът бърше пот. Баща ми пуши лулата. Запечатва се така в ума ми, секундна сцена, докато вървя към спалнята. После лягам и се опитвам да заспя. Много бързо. Трябва да е много бързо. Зная. Леко разливам водата, ръцете ми още треперят. Успявам...
   Събуждам се през нощта, студено ми е. Картини хаотично летят през главата ми. Цветове, в които искам да се взра. Къде ти, всичко се стопява за секунди, изчезва като морска пяна и ставам в леглото. Изведнъж съм много, много самотен. Тези странни чувства, започвам да се притеснявам. Има моменти, като този, когато се замислям. Замислям се дали не трябва да спра с онези гадости. Дали няма друг начин. Но вече знам. Няма. Само се дразня, затова не мисля. А дори и това не е начин. Ето кое е най-шибаното, дори това не е начин. Но сега не боли и не смея да се съсредоточавам върху мисълта. Някога имах нормален живот, по дяволите. Хубаво, казвам, ама сега нямаш. Млъкни. Спи. Върви да спиш.
   Провесвам крака и обувам чехлите. Някакъв джаз-рок. Какъв джаз-рок? Откъде да знам. Изправям се и отварям вратата, после знам пътя. Стълбите скърцат, но джазът ги заглушава. Не, стига, няма никакъв джаз. Почвам яко да халюцинирам. Не съм чувал да има обратни проблясъци в тая гадост. Нали така им викаха. Да. Майната му. Отварям вратата и за момент, просто за момент, ми минава мисълта, че държа някакъв изрод на тавана си. Не, наистина нещо ми става. Какви са тези глупости? Почти се ядосвам. Ще си помисля, че полудявам, братче. И все пак не. Всичко си е нормално, държа изрод на тавана си. Тръсвам глава и отварям широко. Мъжът е черен и ме гледа с черния си поглед и точно тогава чувствам как душата ми гори с черен пламък. Мъжете са двама, единият е малко по-нисък, косатa му е пригледно вчесана, не е буйна като на другия. Здравей, мисля си, добре дошъл. Мълчат, гледат. Не, чакай, все пак е един, онзи, старият. Обърквам се и поклащам глава. Вторият мъж се усмихва. Острите му зъби, черните очи. Слага ръка на рамото ми. Точно така, сега знам, че всичко е наред. Благодаря, казвам. Мъжът ме поглежда, поглажда буйната си коса, но не мърда, само се взира, не казва нищо. Обръщам се, затварям след себе си. Оставям го сам...

   В онзи ден отварям вратата. Те са там и аз си мисля, Джени заслужава подарък. Трима са. Буйната коса, ниският и един пич с набола брада. Не си спомням, но знам, някак. Или тогава не знам, но сега вече знам. Остри зъби, разбира се. Черни очи. Ухилвам се. Джени заслужава подарък. Сега седят на земята, в тригълник, на равни разстояния. Краката в лотос, ръцете на коленете. Става ми още по-смешно. Зъбите им се оголват. Гледат към мен, напред. Джени заслужава подарък, мисля си. Добрата мила Джени. Обичам те, мъниче. Обичам те. Мъжът стои прав, черните очи ме гледат втренчено. Ръцете ми още треперят, когато слизам по стълбата. Погледите им сигурно са впити в гърба ми. Пак ми става студено. Всеки път е различно и все по-лошо. Искам, толкова искам да спра. Джени. Влизам в кухнята. Странно, Дейзи я няма, сигурно е излязла на пазар. Всички тези гадни домашни традиции, ама как ги мразя. Подарък, подарък, подарък. Ами да, разбира се.
   Толкова е съвършен, мисля си, докато лъскам метала. Толкова красив. Толкова изящен, толкова прекрасен. Мисля си, красотата е това, което мислим за красиво, но някои неща са си просто красиви, мамка му. Съвършен е. Идеалният подарък. Погалвам го с пръсти и по тях потича кръв. Отново е ярка, блести, като него. Надигам пръст към устните си. Колко драматично, обаче. Мега. Стига съм се правил на идиот пред себе си. Искам да дам на Джени подаръка.
   В дневната, на пода, карти, разпръснати в някакъв смешен пасианс. Винаги са ме дразнели, но истината е, че и аз редя отвреме-навреме. Ами да минава времето, все пак. Спирам се на вратата, виждам Джени. Моята малка Джени. Тя премества поредната карта, после вдига глава и поглежда към мен. Усмихва се широко, пита добре ли съм. Усмихвам се и аз. Добре съм, казвам. Много по-добре. Подаръкът е изненада, зад гърба ми. Джени ми показва картите, сочи нещо. Имам подарък за теб, Джени. Виж, не е ли хубав? Харесва ти, нали? Вземи го, Джени. Вземи го, мъниче. Ето, вземи го! Вземи го, вземи го, вземи го! Вземи го, ето. Обичам те, Джени. Толкова си добра. Хубав е, нали? Много хубав. Много, много хубав. Вземи.
   Джени се усмихва. Подава ми нещо червено, като някаква безформена топка, от онези, пълни с ориз. Колкото юмрук е. Сигурно сама го е направила, милата. Няма нужда, Джени. Не, казва, искам да го вземеш. И аз се усмихвам. Сега ми е топло. Много ми е топло. Благодаря ти, Джени. Толкова си добра, толкова те обичам. Притискам те до себе си, и ти си топла. Обичам те! Поглеждам в ръката си, не разбирам какво ми е подарила, но е червено и пулсира, бавно пулсира. Вглеждам се в него – виж, и то е съвършено. Също толкова красиво. Толкова, толкова красиво. Харесва ми. Целувам я по бузата, тя пак се усмихва и слага ръка на рамото ми.
   Да. Знам. Поглеждам за последно към нея и се обръщам към стълбите. Повдигаш, спускаш, повдигаш... Дъските скърцат и си мисля, докога ще скърцат? Защо винаги скърцат? Подаръкът на Джени пулсира в ръката ми и ми става все по-топло. Тогава отварям вратата. Мъжът ме гледа. Мисля си, ставаш досаден, приятел. После са тримата на пода и забравям за погледа. Сигурно. Вече не знам. Помня, навеждам се и тогава ме удря това странно чувство. Много странно чувство, изчезва почти веднага, но знам какво да направя. Подаръкът на Джени. Червен, пулсиращ, слагам го на пода между тях. Цветът му е ярък, сякаш попива в пода, дъските се оцветяват в червено. Красиво, красиво, красиво. Какво ми става днес? Нищо не е красиво, по дяволите. Но не, не, това е. Наистина е красиво. Изящно, червено, живо... толкова живо! После една черна ръка го покрива, и още една, и още. Мога да се закълна, че ако имаше някаква истина в тая работа с избухващата тъмнина, ето тогава наистина избухва. За един миг – пълен мрак. После отварят очи и поглеждат към мен. Червени очи. Много червени. Зъбите им са остри. Един миг, пълен мрак. После още един. Изстивам.
   Ставам, препъвам се, бягам надолу. Пак скърцат, но на кого му пука, по дяволите! Сърцето ми бие учестено. Хвърлям се към вратата на дневната. Пасиансът е разпръснат на земята, тя лежи на пода. Пребледняла е, трябва да й е лошо. Джени! Спускам се бързо, много бързо към нея, искам да тичам по-бързо, мамка му! Джени, не изглеждаш добре, мило, как си? Прилоша ли ти? Кажи, какво стана? Кажи, ще ти помогна, ела да те прегърна. Кажи, Джени, кажи! Милвам я нежно, шептя, трескаво шептя. А очите ми се спират на кичур коса. Черна коса, къдрица, усукваща се около ухото й. И нишките червено, вплетени в нея. Бляскаво червено, мокро, много мокро и топло червено. Господи, Джени! Ти кървиш! Кажи ми, Джени! Какво стана, кажи ми, кажи нещо, моля те, Джени! Моля те, моля те, моля те, Джени... Кажи ми... Моля те. Започвам да хлипам. Задавям се, разтърсвам тялото й и кръвта плисва по ръцете ми. Господи! Моля те, Джени! Виждам картата, в някакъв проблясък виждам проклетата карта и на картинката черната коса, зъби, толкова остри зъби и червени очи.
   Кръвта бавно се стича по бузата й, капка по капка, в малка вадичка на пода. Всичко е толкова червено, така блести. Трескаво бърша, искам да е чиста, искам да е пак тук. Крещя и плача, отново се задавям. Крещя, през цялото време крещя, докато поставям Джени на пода и приглаждам кичурите й. Крещя, докато не ми остава глас, бърша кръвта, искам да я махна, да няма кръв, искам да няма рани. Крещя, докато оправям рокличката и я милвам по ръката. Гръдният кош разпорен, прорезите в корема, по лицето, това толкова красиво малко личице. О, Джени...
   Когато вече не мога да крещя, бавно се изправям, бавно тръгвам назад, бавно вдигам глава. Стълбите скърцат. Кръвта от ръцете ми цапа парапета. Повдигаш, спускаш... Влизам, гледам напред. Защо, питам. Защо е мъртва! По дяволите, кажи ми защо! Май все пак още мога да крещя. Защо, мамка ти! Какво я уби, кажи ми, проклет да си! И той говори, нежен, разбиращ глас. Кармичен резонанс, казва. Така е писано. Щяло е да се случи така или иначе. Дали сега, или после. Съдба, казва. Какви глупости дрънкаш, изрод такъв! Не разбирам, нищичко не разбирам, Господи, искам само да знам какво уби Джени! Вирус, казва мъжът. Опасен вирус, много опасен. Кармичен резонанс. Глупости. Нали я видях. Никой вирус не може да ти направи това. Никой вирус, да знаеш! Кажи ми! Моля те, кажи ми, моля те. Вирус, казва мъжът. Ела, казва, ела при мен. Поплачи. Така е било писано. Сяда на пода и аз се приближавам, залитайки. Гледам го, дълго го гледам. Много дълго. Искам Джени. Моля ви, искам Джени. Толкова си мъничка, Джени, толкова си добра. Защо? Падам на колене, после се предавам. Главата ми е в скута му, виждам буйната черна коса и черната ръка, която бавно ме милва. Той пее. Пее ми приспивна песен. Спи, пее. Заспивай. И пак ми е топло. Джени... Джени... Джени... Заспивай, пее мъжът с тихия си глас. Спи сега. Тихо е, и тъмно. Много тъмно. Поглеждам нагоре, виждам червеното сияние. Спи. Заспивай. Сълзите текат от очите ми, не искат да спрат, никога няма да спрат. И плача, още плача, когато се почва...

   Кармичен резонанс, казаха. Вирус. Щяло да се случи рано или късно. Спокойно, казаха другите. Всичко ще бъде наред. Мамка му, защо никой не иска да ми каже какво уби Джени!