Сивота

Автор: Дарк

   …Младежът бавно вървеше по широкия тротоар. Замислен в нещо. Нещо, което досега не се бе прокрадвало в съзнанието му. Нещо, което и той сам не можеше да разбере. Спря за миг и се огледа отново, за да се увери във видяното. Град. Улици. Хора. Сякаш всичко би трябвало да бъде нормално. Но не бе. Нещо не бе наред. Той беше сигурен. Толкова сигурен, колкото досега не беше бил сигурен в нищо друго през своя живот. Усещаше го с цялото си същество. Днес нещо не бе наред. Но какво? Нямаше представа. Но го усещаше. Чувстваше го.
   Спъна се в нещо. Погледна го и се сепна. Беше човек. Възрастен мъж със сплъстена бяла брада и окъсани дрехи. Отпуснал се на тротоара, сякаш заспал. Младежът отстъпи назад изненадан. Промърмори нещо за извинение. А старецът рязко вдигна глава и го погледна в очите. С поглед, изпълнен с лудост. И се засмя. Пронизително и пищящо, карайки младежа да отскочи още назад, после замърмори с дразнещия си, дрезгав глас:
   – Усещаш го, нали? Днес се събуди съвсем нормално и всичко сякаш беше както обикновено. Но после… После нещо се промени! Нали? Може би някой те е разочаровал жестоко? Може би нещо, което си чакал цял живот, се е провалило? Болка, разочарование, няма значение. Важен е резултатът. Ти си се променил и сега вече нищо не е същото… Нали? – И отново се разсмя дразнещо. Младежът бавно се доближи, гледайки с изненада просяка.
   – Ти?! Откъде знаеш?!
   – Аз знам много неща…
   – Кой си ти?!
   – Това няма значение…
   Пауза. Миг замисляне.
   – Какво не е наред?
   – А? – Изненада и сарказъм се преплетоха в това единствено възклицание – Той все пак се сети да зададе правилния въпрос. Огледай се! Виж света! Не така, както си го виждал досега, просто го погледни и си помисли какво виждаш!
   Младежът се извърна и за кой ли път днес огледа заобикалящия го свят. Хората, колите, градът – всичко в едно неделимо цяло. Напълно обикновена гледка. Сякаш нещо прокънтя в главата му “Не така, глупако. Не така. Затвори очи”. И той послуша Гласа. “Сега забрави всичко, което си виждал, изчисти съзнанието си и погледни отново”.
   Той отвори очи. Видя. И разбра. Сивотата. Видя хората такива, каквито бяха. Сиви. Забързани нанякъде, угрижени, отпуснати. Безволеви. Сякаш хиляди кукли на конци. Без мисъл. Без сила. Без желание. Без чувства. Без вяра. Без надежда. Без искра. Живеещи живота си сякаш по навик. По инерция. Без страсти. Без борба. Без опит да променят нещо. Просто продължавайки напред, в очакване на мястото, докъдето ще ги отведе пътят, по който са поели. Огледа се и видя света. Този смешен театър, където хората си играеха на живот. Нелепи сгради, автобуси, пътища. Изкривени, грозни, студени. Подходящ декор на цялата гротескна картина. Отстъпи назад, ужасен от видяното.
   – Но как? Как не съм го видял досега? Как съм могъл да живея така? Без да гледам? Без да виждам? Без да осъзнавам? Та то винаги е било пред мен!
   – А дали си искал да го видиш? Да видиш мрака? Тишината? Самотата? Защото ти вече си сам, приятелю мой. Толкова сам, колкото никога не си си представял, че можеш да бъдеш. Никога повече не ще можеш да се доближиш до някоя от тези… кукли и да й се отдадеш изцяло. Никога няма да можеш да им се довериш. Никога няма да можеш да ги уважаваш, няма да можеш да ги обичаш. Защото те са Сиви. А ти си бил Сив и знаеш какво значи това. Спомняш си. Нали? Покварата. Егоизма. Болката. Яростта. Завистта. Всичко това, което значи сивотата. Отчаяние. Слабост. Озлобление. Защото сега го виждаш. Нали, приятелю мой? Обръщаш се назад и виждаш сивотата, която те е обгръщала. Виждаш грозотата си. Виждаш греховете си. Виждаш себе си. Такъв, какъвто никога не си искал да се видиш. Но се виждаш. Не можеш да избягаш от спомените си. И сега, когато най-сетне си прозрял, когато можеш да видиш света в цялата му грозота и гадост, сигурно се презираш. Може би дори се мразиш. Мразиш това, което си бил вчера. Човекът, който не се е интересувал от другите, който е гледал как те страдат и не е правел нищо, за да облекчи страданията им, знаейки, че това е грешно, но и лесно. Човекът, забивал нож след нож във всеки подходящ гръб. Човекът без вяра, без сила. Сивият. И така трябва. Трябва да се мразиш. Защото само така ще успееш да се промениш. Само така можеш да надвиеш сивотата. Като я мразиш във всичките й проявления. Дори в тези, които всъщност си ти. Помни това, което си бил, и го мрази, за да не станеш пак такъв. Никога.
   Той стоеше. Там, на тротоара. Не бе усетил кога беше започнало да вали. Имаше ли всъщност дъждът някакво особено значение на фона на нещата, които сега за пръв път чувстваше? Не! Нищо нямаше значение сега. Само Болката. Самообвиненията. Угризенията. Омразата. И Огънят, разгорял се ярко, така, както никога преди не бе горял. Огънят на Борбата. На Силата. На Волята. На Желанието и на Увереността. Огънят, който различаваше Хората от Сивите. И Човекът видя света. Разбра го. И го презря. Заговори тихо:
   – А не може ли да се направи нещо? Нещо, което да ги промени – той махна с ръка наоколо – така, както ти промени мен?
   Усмивка озари лицето на стареца. Застина там за миг, огрявайки сбръчканото му лице като последния лъч на слънцето, миг преди да залезе, и само след миг угасна.
   – Значи наистина си Прозрял. Все едно. Аз не те промених. Ти беше този, който направи избора си. Сам. Ако ти не беше готов за Истината, тогава аз никога нямаше да мога да ти помогна и да те насоча. Всъщност ти надали въобще щеше да ми обърнеш някакво внимание. Щеше просто да ме сриташ и да продължиш по пътя си – точно както хората правят обикновено.
   – Но няма ли някакъв начин? Нещо, което да промени всичко? Да ги накара отново да Повярват? Да се събудят от своя сън. Да се надигнат и да започнат да живеят!
   Старецът се подсмихна леко и заговори отново. Но този път гласът му бе някак дълбок, сякаш далечен. Нищо общо с дразнещия дрезгав шепот, с който бе говорил досега. От тона му се носеше някаква странна тъга и меланхолия:
   – Някога, много отдавна, имало един младеж – точно като теб. В началото той бил Сив. Обикновен човек. Ходел на училище, обикалял с приятели, въобще – живеел нормалния живот. И както се е случило с всички нас, един ден нещо се объркало. Нещо в иначе прекрасния му Сив свят се сринало. Всичко, което той ценял, всичко което имал, загубил за ден. И останал сам. Обезверен и наранен. И бавно започнал сам да осъзнава нещата. Да опознава хората около себе си. Видял Сивотата. И се ужасил. Намразил я. Опитвал се да направи нещо. Да говори, да убеждава. Но никой не го слушал. Никой не обръщал внимание на мъдростта в думите му, на наученото с цената на много болка. Огорчен, той тръгнал по улиците на големия град, без цел, без посока. Просто искал да остане със себе си. С болката и самотата си. Да потърси още веднъж Силата и Волята си и да се опита да намери смисъл да продължи борбата си… И тогава срещнал един скитник. Скитникът го погледнал и го запитал “Защо си тъжен? Защо си обезверен? Защо си толкова уморен?”. И Човекът му разказал. За света, за сивотата, за мечтата си да съживи вярата и силата, да даде на хората нова надежда. А скитникът само кимал в знак на съгласие. И когато разказът свършил, той казал така: “Искаш да накараш хората отново да бъдат хора? Да живеят истински живот, а не куклен театър? Да се борят, да избират и да вярват? Няма нищо по-лесно от това.”. И извадил една дървена свирка. “Щом надуеш тази свирка”, казал той, “Сивотата ще умре. Всички ще видят света така, както го виждаш ти – студен и безчувствен. Но нищо повече. Не мога да им вдъхна Надежда, нито Сила”. Младежът грабнал свирката и я поднесъл към устните си, но после спрял и се замисли. Дълго стоял така, с вълшебната свирка на устата си, а скитникът само го гледал, без да промълви нищо. Накрая младежът бавно свалил свирката от устата си и я върнал на непознатия. “Не мога да направя това” казал тихо, “Дори да убия сивотата, това няма да върне вярата. Те няма да се променят. Ще останат същите, дори да виждат нещата такива, каквито са. Ще отблъснат реалността, ще се залъгват, че нищо не се е случило, и скоро отново ще се потопят в Сивотата. Дори по-дълбоко и по-силно. От страх да не би истинският им вид да прозре отново и другите да ги видят такива, каквито са. Защото те са свикнали със Сивотата. Тя е лесна. Тя е приятна и удобна. И е трудно човек да разбере колко е грешна“. Спрял за миг и изрекъл това, което се страхувал да каже: “Затова досега не успях. Те знаят, че не това е техният живот, но харесват това, което правят. Защото нямат силата да го променят. Никой не може да захвърли сивотата, освен ако не я победи тук, в сърцето си”. А странникът се усмихнал загадъчно и казал само “Виждам, че вече започваш да разбираш” и сякаш се стопил във въздуха…
   Младежът стоеше на тротоара. Дъждът го обгръщаше като непрогледна стена. Образът на стареца сякаш се бе размил през дъждовните струи. Или може би дъждът нямаше нищо общо…
   – Кой си ти?
   – Просто един скитник
   Само миг по-късно от тайнствения скитник нямаше и следа. Човекът, който за един ден вече бе престанал да е момче, поклати тъжно глава и закрачи бавно в дъжда. Към самотата…