DIABLO #3
ЦАРСТВОТО НА МРАКА
(c) 2002 Ричард А. Кнаак
превод: Красимир Вълков
редакция: Ивайло Крумов
(c) 2003 Серпис АД
ПЪРВА ГЛАВА
Ужасяващият писък дойде откъм реката.
Кентрил Дюмон изпсува и закрещя заповеди към останалите. Беше предупредил мъжете си да внимават с водните площи, доколкото е възможно, но във влажните, гъсти джунгли на Кеджистан понякога ставаше трудно да се избегне плетеницата от реки и поточета. Освен това някои от наемниците имаха склонността да забравят заповедите, когато зърнеха прохладната вода само на няколко метра от себе си.
Глупакът, който сега пищеше, беше научил, че прекомерното самочувствие е опасно – уви едва ли щеше да живее достатъчно дълго, за да оцени урока.
Кльощавият, почернял капитан започна да си пробива път през гъстата растителност по посока на жалните вопли. Пред себе си забеляза Горст, своя заместник – гол до кръста гигант, който вършееше през лозите и лианите, сякаш те не представляваха никакво препятствие. Докато повечето наемници, идващи от хладните планински региони на Западните кралства, страдаха тежко от жегата, мургавият Горст се движеше с изключителна бързина. Гигантът приличаше на бягащ лъв заради проскубаната си черна коса, която се ветрееше, докато той тичаше към реката.
Следвайки просеката, оставена от приятеля му, Капитан Дюмон успя да навакса малко време. Продължаващите писъци му припомниха за тримата мъже, които бяха загинали, откакто отрядът навлезе в гъстите джунгли, покриващи тази земя. Единият беше застигнат от ужасяваща смърт, оплетен от орда чудовищни паяци. Тялото му беше натъпкано с толкова отрова, че бе подпухнало и невероятно разкривено. Кентрил беше заповядал да подпалят с факли паяжината и нейните обитатели. Това не успя да спаси клетника, но поне беше своеобразно отмъщение.
Другият нещастен боец така и не беше открит. Просто бе изчезнал, докато прекосяваха едно изключително неприятно тресавище с подвижни пясъци. Капитанът се досети за съдбата на загубения войник, след като самият той затъна до коленете при една грешна стъпка. Тинята беше бърз и ефикасен убиец.
Кентрил тъкмо си припомняше смъртта на третия наемник, когато излезе на открито и се натъкна на почти идентична сцена.
Огромно влечугоподобно създание се беше надвесило над речния бряг и наблюдаваше малките фигурки отдолу, които отчаяно се опитваха да освободят плячката от огромната му паст. Въпреки че челюстите му бяха здраво стиснати около нещастния наемник, чиито писъци бяха привлекли Кентрил и останалите, чудовището някак си успяваше да съска гневно към хората. Едно копие го беше пронизало отстрани, но очевидно раната беше плитка и създанието не изглеждаше никак притеснено от нея.
Някой стреля с лък към главата, вероятно целейки се в очите, но изстрелът се оказа висок и отскочи от люспестата кожа. Водният звяр – такова име използваше техният работодател Куов Цин за подобни същества – разлюля плячката си и даде възможност на Кентрил да види кой е нещастника.
Харго. Разбира се, че беше Харго. Брадатият идиот бе едно от разочарованията на пътуването. Постоянно оплескваше нещо, откакто бяха пристигнали от тази страна на Моретата Близнаци. Но каквито и да бяха недостатъците му, дори и Харго не заслужаваше подобна съдба.
– Пригответе въжетата – изкрещя на мъжете си Кентрил.
Водните създания имаха два закривени рога на главите си и това беше единственото слабо място по змиеподобните им тела.
– Не го оставяйте да се гмурне отново във водата!
Докато другите следваха инструкциите му, Капитан Дюмон ги преброи наум. Общо шестнадесет човека с него и нещастния Харго. Седемнадесет, ако се броеше и Куов Цин.
Къде беше проклетият визджереец! Този човек имаше дразнещия навик да се скита далеч пред отряда и караше войниците да се чудят за какво въобще са наети. Кентрил вече съжаляваше, че е приел задачата, но обещаните съкровища звучаха толкова изкушаващо и примамливо...
Той прогони мислите за пари от главата си. Харго все още имаше някакъв минимален шанс да оживее. Водният звяр лесно можеше да прехапе тялото на две, но явно предпочиташе да завлече плячката си под водата и да я остави да поомекне малко. Така поне беше обяснил проклетият магьосник с дразнещо поучителния си тон.
Мъжете бяха приготвили въжетата и Кентрил им заповяда да заемат места. Неколцина все още дразнеха гигантското влечуго, с надеждата да забавят отстъплението му колкото се може повече.
Горст вече се бе приготвил, предвиждайки идеята на капитана. Гигантът хвърли примката си ловко и закачи въжето около десния рог на звяра.
– Оскал! Опитай се да хвърлиш въже на Харго! Бенджин! Хванете с примка и другия рог! Вие двамата – помогнете на Горст!
Набитият Оскал се приближи и запрати въжето си към отслабващата, окървавена фигура в устата на чудовището. Харго се опита да улови въжето, но то падна на няколко метра от него. Водният звяр изсъска отново и започна да отстъпва, макар усилията на Горст и двамата му другари да го възпираха донякъде.
– Бенджин! Проклет да си, улови другия рог!
– Каж’му да спре да шава и ще го хвана капитане!
Оскал хвърли своето въже отново и този път Харго успя да го сграбчи и да го завърже около себе си.
Цялата картина напомняше на Кентрил за някаква страховита игра. Той отново се наруга, че беше приел задачата, след което прокле и Куов Цин, който го беше забъркал в това.
Къде по-дяволите беше магьосникът? Защо не беше дотичал с останалите от отряда? Дали пък не беше мъртъв?
Капитанът се съмняваше, че ще има чак такъв късмет. С каквото и да се занимаваше в момента визджереецът, определено нямаше да помогне в тази ситуация. Всичко лежеше на и без това отрудените плещи на Кентрил.
Неколцина от бойците продължаваха да се опитват да наранят чудовището по всякакви начини. За съжаление дебелата кожа на Водния звяр не позволяваше ефективната употреба на мечове и копия, а двамата стрелци трябваше да внимават да не наранят другаря си.
Най-сетне една примка се закачи за левия рог. Капитан Дюмон се почувства обнадежден, но все пак едно беше да уловят чудовището, а съвсем друго – да го извлекат от водата.
– Всички на въжетата! Издърпайте го на брега, там ще е по-тромаво и уязвимо!
Той самият застана зад Бенджин и задърпа с все сила. Водният звяр изсъска високо и въпреки че осъзнаваше опасността, не освободи пленника си. Ако не беше заложен животът на един от хората му, Кентрил щеше да се възхити на подобна настойчивост.
– Дърпай – изкрещя капитанът, а кафявата му риза беше залепнала за тялото от стичащата се пот.
Кожените му ботуши, чудесните му нови кожени ботуши, които си беше купил с парите от последната мисия, затънаха в калната почва. Въпреки усилията на осемте мъже, чудовището едва-едва помръдваше към брега.
И все пак, сантиметър по сантиметър, туловището на звяра започна да се подава на сушата. Наемниците удвоиха усилията си, надявайки се, че скоро ще успеят да освободят другаря си.
Виждайки, че целта е близо, един от стрелците се прицели в звяра.
– Задръж..! – успя да извика Кентрил, преди стрелата да се забие в лявото око.
Влечугоподобното създание се дръпна назад, агонизирайки. Отвори устата си, но не изпусна тежко ранения Харго, въпреки усилията на двамата мъже, които го дърпаха от земята. Макар и без ???крайници, чудовището така се заизвива и задърпа, че повлече опонентите си към тъмните води.
Един от мъжете зад Горст се подхлъзна и събори друг. Бенджин загуби равновесие и за малко не отнесе капитана.
– Дръжте го! Дръжте го! – разкрещя се Кентрил.
На двете въжета, закачени за роговете, сега имаше само петима мъже. Горст, възползвайки се от огромните си мускули, продължаваше да дърпа, въпреки че зад него бе останал само един човек. Накрая дори и неговата удивителна сила се оказа недостатъчна.
Задната половина на гигантското влечуго изчезна под водата.
Капитанът разбра, че са загубили битката. Вече нямаше начин да го издърпат на брега.
Дори и Харго, който яростно се беше вкопчил в живота, осъзна това. Той обърна окървавеното си лице към останалите и се развика с дрезгав глас. Кентрил нямаше намерение да остави този мъж да загине като първия.
– Бенджин, хващай се отново за въжето!
– Късно е капитане. Няма какво да се...
– Казах хващай го!
Боецът се подчини и Кентрил изтича до най-близкия стрелец. Мъжът стоеше неподвижно и наблюдаваше тежката участ на нещастния си другар с отворена уста и пребледняло лице.
– Лъкът ти, дай ми го!
– Капитане?
– Дай ми лъка, проклет да си!
Кентрил изтръгна оръжието от ръцете на объркания мъж. Капитан Дюмон беше тренирал дълго и упорито и все още се смяташе за един от тримата най-добри стрелци в отряда.
Надяваше се да е достатъчно точен за това, което възнамеряваше да извърши.
Без повече колебания, командирът изпъна лъка и се прицели. Харго го съзря и внезапно спря да крещи. Погледът му умоляваше капитана да свършва по-бързо.
Кентрил изпъна тетивата и стреля.
Дървената стрела прониза гърдите на Харго и се заби дълбоко. Мъртвото му тяло се отпусна в челюстите на чудовището.
Действията на капитана изненадаха останалите наемници. Горст задържа дъха си, а останалите въздъхнаха тихо.
В настъпилата тишина оцелелите видяха как чудовището бавно и със съскане се потопи във водата. Ръцете на Харго останаха за малко на повърхността, след което също изчезнаха надолу.
Кентрил пусна лъка на земята и започна да се отдалечава от брега.
Останалите бойци нервно събраха багажа си и го последваха, придържайки се плътно един към друг. След третата смърт се бяха поотпуснали и сега един от тях бе платил за това. Разбира се, Кентрил стоварваше основната вина върху себе си. Той беше командир на отряда и носеше отговорност за мъжете. Досега само веднъж бе принуден да убие някой от подчинените си, за да съкрати страданията му, но това се беше случило на бойното поле в разгара на кървава битка, а не в някаква забутана джунгла. Тогава мъжът лежеше с толкова огромна рана, че Капитан Дюмон бе удивен как е още жив. Не беше никак трудно да даде покой на смъртно ранения войник.
Докато сега... сега се чувстваше като варварин.
– Кентрил – това беше спокойният глас на Горст. Въпреки масивното си телосложение, гигантът можеше да говори доста меко, когато пожелаеше. – Кентрил, Харго...
– Млъкни, Горст!
– Кентрил...
– Достатъчно!
От всички бойци, които бе командвал през последните десет години, само Горст се осмеляваше да го нарича по име. Не че капитанът го беше предложил; простоватият великан сам беше решил така. Може би затова двамата се бяха сприятелили. Единственият истински приятел измежду всички, които бяха служили при него за пари.
А вече бяха останали само петнадесет човека. По-малко, които да разделят обещаните от визджерееца богатства, но и по-малко, които да се изправят срещу вероятните опасности. Кентрил с удоволствие щеше да наеме повече хора, но за съжаление не беше намерил други желаещи да приемат офертата. Само седемнадесет бойци бяха решили да придружат него и Горст на това тежко пътуване. Парите на Куов Цин бяха стигнали само да се покрият началните разноски.
И като се сети за Цин – къде по-дяволите беше той?
– Цин, проклет да си! – изкрещя притесненият капитан към джунглата. – Ела веднага, освен ако не са те изяли чудовищата.
Никакъв отговор.
Кентрил се оглеждаше за дребния магьосник, провирайки се из гъстата джунгла, но не успя да зърне плешивата му глава.
– Цин! Покажи се веднага или ще накарам мъжете си да изхвърлят скъпоценната ти екипировка в реката. Тогава ще трябва да молиш зверовете да ти помагат в проклетите изчисления.
Откакто бяха започнали пътуването си, визджереецът постоянно ги караше да спират, за да проверява инструментите си и да прави дребни заклинания, всичко това с цел да определя посоката, в която вървяха. Цин явно имаше представа накъде отиват, но за останалите не можеше да се каже същото.
Висок, носов глас се обади от разстояние. Нито капитанът, нито Горст успяха да различат думите, но и двамата познаха, че това е техният работодател.
– Насам – заяви гигантът и посочи напред и леко вдясно от посоката, в която се движеше отряда.
Кентрил разбра, че магьосникът не само е жив, но и съзнателно бе пренебрегнал съдбата на Харго и се разгневи. Ръката му бавно се спусна към дръжката на меча. Това че им плащаше не означаваше, че ще му простят, задето не беше използвал талантите си при спасяването на злощастния наемник.
Да, Кентрил лично щеше да се разправя с него.
– Къде си – подвикна капитана.
– Тук, разбира се – отвърна Цин и се показа иззад гъстата растителност. – Побързайте. Загубихме твърде много време.
Загубили? Капитан Дюмон се ядоса още повече. Загубили време? Като наемник, Кентрил знаеше, че рискува да умре всекидневно, но се гордееше, че цени стойността на човешкия живот. Винаги беше така – за хората със златото и обещанията за несметни богатства, страданията на наемниците бяха без значение.
Той измъкна бавно меча си от ножницата. С всеки изминал ден това пътешествие се превръщаше в провал. Време беше да разтрогнат договора.
– Идеята не е добра – измърмори Горст. – Прибери го, Кентрил.
– Гледай си работата – никой, дори и Горст, нямаше да го разколебае.
– Кентрил...
Капитанът направи няколко крачки напред и застана пред визджерееца. Със своите метър и осемдесет се извисяваше с цяла глава над дребния магьосник.
Легендите винаги описваха маговете като по-висши същества. Високи, закачулени, загърнати в покрити с руни червено-оранжеви наметала, наречени туринаш или “духовни мантии”. Малките сребърни руни по наметалата предпазваха от някои дребни заклинания и до известна степен от демонични сили. Визджерейците носеха туринаш с гордост, като знак за превъзходството си над останалите. Но Куов Цин беше висок около метър и шестдесет и дори наметалото не можеше да му придаде величествен вид. Слабоватата фигура и дългата сива брада напомняха на Кентрил за неговия дядо.
Цин изгледа наемника с презрение. Дребничкият магьосник беше нетърпелив и очевидно не осъзнаваше, че животът му виси на косъм. Разбира се, освен със защитните заклинания, визджереецът разполагаше и с жезъл, в който имаше специално подбрани за подобни ситуации магии.
“Един бърз удар”, помисли си Кентрил. “Един бърз удар и ще приключа завинаги с тази лицемерна жаба...”
– Време е! – отсече работодателят им и размаха жезъла си, пред лицето на капитана. – Какво се мотаете? Знаете, че не разполагам с много време!
“По-малко, отколкото си мислиш, проклетнико!”
– Докато Вие скитахте, аз се опитвах да спася един от хората си от Водните зверове. Помощта Ви щеше да ни е от полза.
– Хм, достатъчно! – Куов Цин погледна обратно към джунглата, сякаш въобще не беше чул думите на капитана. – Елате! Трябва да ви покажа нещо!
Докато визджереецът се завърташе, Капитан Дюмон бавно започна да надига меча си.
Горст положи ръка на рамото на приятеля си:
– Кентрил, да идем и да видим какво иска да ни покаже.
Гигантът внимателно пристъпи напред, прикривайки незащитения гръб на Цин, и го последва. Кентрил тръгна неохотно след тях.
Можеше да изчака още малко.
Куов Цин и Горст изчезнаха в гъстата растителност. Дюмон започна да си пробива път след тях, като с удоволствие си представяше как всяка отсечена клонка или лиана е врата на магьосника.
След което джунглата свърши внезапно. За първи път от две седмици той зърна обширен пейзаж, осветен от залязващото слънце. Кентрил погледна назъбената планинска верига, която се простираше по протежението на Кеджистан и продължаваше на изток, отвъд хоризонта.
А наблизо, точно в подножието на най-южния връх, се намираха руините на някога могъщ град. Все още се виждаха участъци от солидната, каменна крепостна стена. Тук там стърчаха и сгради, устояли на неумолимия ход на времето. Една от тях, вероятно дворецът на древния крал, се извисяваше на върха на хълм, откъдето някога господарят бе наблюдавал цялото си владение.
Руините бяха обрасли с растителност, а вятърът и водата бяха свършили останалата работа. Парчета от северната стена бяха рухнали и сринали част от сградите. По-нататък се забелязваше и внушително свлачище.
Кентрил се съмняваше, че нещо се е запазило непокътнато след толкова време.
– Това вероятно ще смекчи гнева Ви, Капитане – отбеляза Куов Цин, без да откъсва поглед от гледката.
– Какво имаш предвид?
Кентрил беше отпуснал меча си, наблюдавайки руините с безпокойство. Имаше чувството, че се е озовал на място, което дори и духовете избягваха.
– Това не е ли...
– Светлината сред/на Светлините? Най-святото владение в историята на света, намиращо се в подножието на Нимир? Да, капитане. Ето го пред нас и ако изчисленията ми са верни, пристигнали сме точно навреме.
Няколко въздишки се разнесоха зад Кентрил. Останалите от отряда се бяха появили тъкмо навреме, за да чуят думите на магьосника. Всички знаеха легендите за владението, наричано от древните Светлината сред/на Светлините. Място, известно като единственото кралство от което силите на Ада се боели. Всички бяха чували историите, дори и в отдалечените Западни Кралства.
Тук бе имало град, посветен на тези, които почитали светлината. Град, управляван от величествени и благородни владетели, а душите на жителите му отивали направо в Рая.
Тук се издигало толкова свято кралство, че, според историите, накрая жителите му пренебрегнали простосмъртните ограничения и се възвисили при ангелите.
– Виждаш гледка, която си заслужава загубата на няколко човека, капитане – прошепна визджереецът, протягайки кокалестата си ръка към руините. – Вие сте едни от малкото късметлии, които имат възможност да зърнат чудесата на легендарния, изгубен град Урех!
ВТОРА ГЛАВА
Тя имаше красива кожа, дълга червеникаво-кестенява коса, спускаща се по перфектно заоблените й рамене и очи с цвят на изумруди. Ако не бяха източните черти на лицето й, нямаше да се различава въобще от жените в родината му.
Тя беше всичко, за което всеки суров и опитен авантюрист като Кентрил можеше да мечтае.
За жалост беше мъртва от няколко столетия.
Кентрил огледа крадешком спътниците си докато премяташе древната брошка през пръстите си. Те продължаваха да претърсват пустите руини, в пълно неведение за находката му. Дотук издирването на съкровища се бе оказало пълен провал и капитанът се тревожеше. Петнадесет здрави мъже, ровещи из останките на един от най-прочутите градове и за три дни бяха събрали само една торба с ръждясали и изпочупени предмети със съмнителна стойност. Фината брошка беше най-добрата находка досега, но дори и тя щеше да заплати само част от тежкото пътуване до този отдавна мъртъв град.
Виждайки, че никой не го наблюдава, Кентрил реши, че си е заслужил поне този предмет и внимателно го прибра в кесията си. Не почуства никакви угризения – и без това като водач му се полагаше допълнителен дял от плячката.
– Кентрил?
Капитанът се завъртя и погледна човека, който се бе промъкнал зад него. Неясно как, Горст винаги успяваше да се придвижи тихо, въпреки че на външен вид наподобяваше вол.
Кентрил прокара ръка през косата си и се престори, че не е извършил нищо нередно.
– Горст! Мислех си, че помагаш на нашия работодател с неговите инструменти и изчисления. Какво те води насам?
– Магьосникът... иска да те види, Кентрил.
Горст се усмихваше. Войнът се удивляваше на магиите като дете и тъй като визджереецът засега не бе показал кой знае какви умения, наемникът се задоволяваше да се върти около загадъчните устройства и предмети, които Куов Цин носеше със себе си.
– Кажи му, че ще дойда след малко.
– Той иска да те види веднага – отвърна мургавият великан с тон, сякаш се чудеше как нормален човек би отказал да изпълни желанието на един визджереец. Горст явно вярваше, че предстои някакъв невероятен магически спектакъл и всяко размотаване на приятеля му само удължава чакането.
Кентрил знаеше, че е безполезно да протака, пък и също имаше причина да говори с Цин.
– Добре, да вървим да видим какво иска магьосникът.
Двамата бяха направили едва няколко крачки, когато Горст се завъртя и помоли:
– Може ли да го видя, Кентрил?
– Да видиш кое?
– Предметът, който откри.
Кентрил беше готов да отрече, че е намерил нещо, но знаеше, че Горст го познава прекалено добре. С лека гримаса той извади брошката и внимателно я задържа в дланта са, така че само другарят му да види какво е намерил.
– Красива е – ухили се широко Горст.
– Виж... – започна Кентрил.
Но масивният боец вече бе поел напред, оставяйки капитана да се чувства глупаво, задето бе изхитрувал. Никога не можеше да каже със сигурност какво точно си мисли Горст, но явно засега въпросът с брошката бе приключен. Очевидно предстоящите занимания на магьосника представляваха далеч по-голям интерес, отколкото ликът на отдавна умрялата жена.
Завариха Цин да бърника своите алхимични уреди и инструменти. Отвреме-навреме магьосникът записваше нещо на един пергамент, разтворен върху бюрото, което наемниците му бяха сглобили. Вече цял ден се взираше внимателно през някаква леща към връх Нимир и постоянно се консултираше с един опърпан свитък. Когато наближиха, Кентрил го дочу да си хихика весело, докато преглеждаше бележките си. Визджереецът посегна за някакво устройство, което приличаше на секстант, но имаше някои промени, очевидно направени от магьосника. В момента, когато хвана уреда, Куов Цин забеляза приближаващата двойка.
– Ах, Дюмон! Тъкмо навреме. Успяхте ли да увенчаете труда си с повече находки от вчера?
– Не... засега намираме само вехтории.
Кентрил реши да не споменава за брошката. При лошия късмет, който преследваше капитана напоследък, Цин като нищо щеше да открие някакво приложение на артефакта и да го конфискува.
– Няма значение. Оставих отряда ви да се рови наоколо, за да не ми се пречка, докато извърша финалните приготовления. Разбира се, ако бяхте открили нещо, щеше да ви е от полза, но в дългосрочен план нямам никакви притеснения за нашия успех.
Магьосникът може и да нямаше притеснения, но наемниците със сигурност щяха да възроптаят. Обещанията на Кентрил бяха основани върху думите на визджерееца и евентуалният провал щеше да се стовари върху неговата глава дори по-тежко, отколкото върху тази на Цин.
– Чуй ме, магьоснико – измърмори той. – Ти ни плати достатъчно, за да стигнем дотук, но първоначално ни беше обещал доста повече. Аз лично бих си тръгнал на момента и ще съм щастлив, ако успея да се измъкна невредим от това място, но останалите имат по-големи очаквания. Каза, че ще открием съкровище, при това доста голямо, а засега...
– Да, да. Нали ви обясних и преди. Трябва да изчакаме подходящото време. Смятам, че то ще настъпи съвсем скоро.
Кентрил погледна към Горст, но великанът само сви рамене. Капитан Дюмон отново се обърна към дребния магьосник и изръмжа:
– От самото начало ми разправяш дивотии, визджереецо и те стават все по-големи с всеки изминал ден. Защо не ни обясниш, на мен и Горст, какво точно си намислил. Да се изясним веднъж за винаги.
– Само ще си загубя времето – отвърна магьосникът, но виждайки, че Кентрил продължава да се мръщи, въздъхна раздразнено: – Много добре, но след това ще ме оставите на мира. Знаете от легендите колко благочестиви са били жителите на града, така че няма да ги преразказвам. Ще премина направо към времето на големите неприятности. Това устройва ли ви?
Кентрил се подпря на един каменен блок, някога представлявал част от крепостната стена, скръсти ръце и кимна:
– Давай оттам.
Куов Цин прекъсна работата си и захвана историята, която Капитан Дюмон бе чувал стотици пъти, но все още не разбираше напълно.
– Всичко започнало по време, известно на тези от нас, които са запознати с несекващата битка между светлината и мрака, като Войната на греховете.
Колкото и да беше закоравял през годините, Кентрил потръпваше всеки път, щом дребния визджереец споменеше тези думи. Докато не беше срещнал Цин, той никога не бе чувал тези легенди, но историите за митичната война, за която говореше работодателя му, изпълваше главата на наемника с образи. Образи на жестоки демони, стремящи се да покварят света на простосмъртните и да го предадат на Ада.
Войната на греховете не била като останалите войни, защото в нея участвали Раят и Адът. Въпреки че архангелите и демоните се противопоставяли като две армии, повечето от битките се водели на заден план, далеч от очите на смъртните. Предполагаемата война продължила стотици години. Та какво били годините за безсмъртните същества?! Кралства се издигали и падали. Злодеи като Бартук Кървавия военачалник се качвали на власт и били сваляни, а войната продължавала.
Още от началото на конфликта величественият Урех се превърнал в основен театър на бойните действия.
– Всички знаели за величието на Урех в онези дни – продължи плешивият магьосник. – Извор на светлина, източник на добри сили във време на неприятности. Това обаче привлякло вниманието не само на архангелите, но и на владетелите на Ада, самите Първични злини.
Първичните злини... Независимо къде бе роден човек, в джунглите на Кеджистан или в студените скалисти Западни кралства, всеки знаеше за тях. Тримата братя, които управляваха Ада. Мефисто, Господарят на омразата и на немъртвите. Бейл, Господарят на разрухата, носител на хаоса.
Диабло.
Може би най-ужасяващият. Кошмарът, който стряскаше не само децата, но и нагледалите се на ужас опитни ветерани.
Диабло насочил взора си към Урех и бил най-обиден от славното му съществуване. Редът можел да се издигне от хаоса, предизвикан от Бейл. Омразата на Мефисто можела да бъде победена от силните мъже. Но да не се боиш от самия ужас – това Диабло не можел да търпи.
– Облаците над Урех ставали все по-тъмни с всяка изминала година. Ужасяващи същества, повечето от които идващи от други светове, преследвали тези, които пътували от и към града. Зловещи магии се промъквали откъдето могат, рядко отблъсквани от магьосниците на кралството. След всяка победа на народа на Урех, Диабло ставал по-решителен. Той щял да срази дивния град и да направи жителите му роби на Ада. Всички щели да разберат, че сред земите на простосмъртните няма сила, която да спре най-ужасяващата от Първичните злини.
Куов Цин продължи да разказва със захласнато изражение на съсухреното си лице:
– Стигнало се до времето, когато никой не се осмелявал да пътува към града, а малцина успявали да го напуснат. Тогава неговият владетел, справедливият и добър Юрис Кан, събрал най-добрите магьосници и свещеници и им заповядал да потърсят начин да спасят народа си веднъж завинаги. Легендите твърдят, че Юрис Кан получил видение. Явил му се един архангел и обяснил, че силите на Светлината виждат изпитанията, на които са подложени най-верните им последователи и са решили да им предоставят убежище, ала хората първо трябвало да го достигнат. Той предложил на народа на Урех убежище в самия Рай.
Горст изсумтя, изразявайки страхопочитанието си към тези думи. Кентрил запази спокойствие, но и на него му бе трудно да си представи мащабността на подобно предложение. Архангелът щял да отвори вратите на Рая за жителите на Урех, а вътре дори обединените сили на трите Първични злини не можели да проникнат. Единственото, което се искало от простосмъртните, било да се доберат до там.
– Ето и ние сме тук, а ти все още търсиш начин да се добереш до нас – намеси се капитанът с нотка на сарказъм.
– Нали поиска да чуеш историята, Дюмон. Ще я изслушаш ли, или не? Имам и по-важна работа от това да те забавлявам.
– Продължавай, магьоснико. Ще се постарая да не те прекъсвам.
Цин подсмръкна пренебрежително и продължи:
– Архангелът се появил още два пъти в сънищата на Юрис Кан. Всеки път носел същото предложение, както и указания, как то да се осъществи. Воден от виденията си, Лорд Кан наредил на магьосниците и свещениците да удвоят усилията си. Архангелът бил намекнал какво е необходимо да се направи, но дори и той се подчинявал на правила и не можел да разкрие всичко на простосмъртните. Обнадеждени от тази подкрепа, жителите на Урех насочили всичките си усилия към осъществяването на задачата. Те добре разбирали какво им било предложено и осъзнавали каква съдба ще ги споходи, ако се провалят. Малкото, което знаем за този период, идва от Грегъс Мази, единственият жител на Урех, който бил открит по-късно. Той бил един от магьосниците, които се занимавали с великото заклинание. Повечето учени смятат, че в последния момент той се разколебал и когато другите успели да отворят портал към Рая – така и не се разбрало как – Мази не бил взет с тях.
– Не изглежда много честно.
– От него знаем – продължи Куов Цин, напълно игнорирайки Кентрил, – че огромна червена светлина обсипала Урех, покривайки всичко, дори и заобикалящите го крепостни стени. Грегъс, все още разтърсен от това, че го изоставили, наблюдавал как втори град се издигнал над първия. Точно ефирно копие на Урех. Пред широко отворените очи на онеправдания магьосник голям призрачен покров се спуснал и обвил града. От мястото, където стоял, Грегъс Мази виждал светлината на факлите и призрачните фигури по крепостната стена. Сякаш душата на Урех се извисила и напуснала смъртните селения. Той погледнал около себе си и видял опустелите сгради, които веднага започнали да се рушат, сякаш животът бил изсмукан от тях. И когато магьосникът отново погледнал нагоре, видял блестящият град да става все по-нематериален. Пурпурната аура избухнала, ярка като слънце. Мази прикрил за секунда очите си и в този момент величествената гледка на плаващия в небето Урех избледняла... Грегъс Мази бил отчаян. Намерили го последователите на Ратма, некромантите, живеещи в дълбоката джунгла. Те се грижили за него, докато напълно възвърне разсъдъка си. След като се оправил, той ги напуснал, отправяйки се на мисия. Искал на всяка цена да се присъедини към семейството и приятелите си. Магьосникът обикалял целия свят, търсейки какво му е нужно, тъй като, макар и участник в предишното заклинание, не бил напълно запознат с всичко.
– Давай направо, Цин. Кажи каква е причината ние да сме тук.
– Кретен – намръщи се магьосникът, но продължи: – Дванадесет години след възнасянето на Урех, Грегъс Мази се завърнал по родните си места. По време на пътешествията си той оставял свитъци и книги, описващи проучванията му, повечето от които аз събрах. Дванадесет години по-късно, Мази дошъл при тези руини и... просто изчезнал.
Кентрил потърка мустаците си. Имаше съвсем реална идея какво се е случило с магьосника.
– Изяло го е животно или е претърпял друг инцидент.
– Вероятно и аз щях да реша така, скъпи ми капитане. Но още в началото на моите проучвания се натъкнах на това...
Куов Цин се протегна към голямата торба, в която пазеше най-ценните си бележки, и извади старинен свитък. Подаде го на Кентрил да го огледа.
Капитан Дюмон разгъна свитъка много внимателно. Пергаментът изглеждаше крехък, а надписите по него бяха избледнели, но с малко усилие можеше да се разчетат.
– Това е писано от жител на Уестмарч.
– Да... наемнически капитан, който пътувал с Грегъс Мази. Стори ми се доста иронично, когато вие откликнахте на офертата ми за това пътешествие. Смятам, че съдбата е пожелала ние двамата да вървим по следите на моя предшественик и този мъж.
“Този мъж” всъщност бе някой си Хъмбърт Уесъл, опитен ветеран, за щастие притежаващ доволно четлив почерк. На пръв поглед Кентрил не видя нищо интересно.
– В долния край – насочи го Цин.
Стройният наемник зачете древния свитък, който очевидно бе написан няколко години след събитията, за които разказваше.
"На седмия ден, някъде около свечеряване, господарят Мази отново навлезе сред руините. Бях му казал, че това начинание едва ли ще свърши добре, но той ме увери, че този път е сигурен. Сянката щяла да се появи под необходимия ъгъл.
Господарят ни обеща много злато, както и още нещо, което обаче никой не прие. Да попадна в Рая... дори и сега, на стари години, пак не бих приел.
Сянката наистина се появи, ръката на Нимир, протягаща се към руините на Урех. Ние гледахме, убедени че отново нищо няма да се случи.
Колко глупави сме били да не повярваме.
Спомням си сянката. Спомням си блестящата светлина. Видях как в руините отново се появи живот. Видях как заблещукаха лампите в къщите! Кълна, се че чух гласовете на хората, въпреки че не можех да ги забележа!
“Идвам...” – бяха последните думи на господаря Мази, но не мисля, че бяха предназначени за нас. Спомням си ги, помня и как видяхме блясъка на обещаното злато, но нито един мъж не посмя да последва господаря Мази.
Ние се разположихме на лагер наблизо. Цяла нощ чувахме гласовете и ни се струваше, че те ни зоват, но никой не се осмели да премине. Казах на останалите, че утре, когато господарят се завърне и се уверим, че всичко е наред, ще влезем и ще си получим дължимото. Нищо нямаше да ни стане, ако изчакаме една нощ.
А на сутринта отново бяха останали само руините. Никакви светлини. Никакви гласове.
Нито следа от господаря Мази."
Капитан Дюмон обърна свитъка наобратно, търсейки продължението.
– Това е всичко. Останалата част след този пасаж не ме засягаше.
– Няколко реда, надраскани от един стар войник. Това ли ни доведе тук? – На Кентрил му идваше да запрати пергамента в лицето на грозноватия магьосник.
– Кретен – повтори Куов Цин. – Виждаш само думите, а не можеш да прочетеш между редовете. Не вярваш ли на един от своите? Няма значение. Важното е, че Грегъс Мази е намерил път към стария Урех, този, който бил загубил дванадесет години по-рано. Ние можем да направим същото!
Кентрил си припомни изречението за обещаното злато. Същото злато, което бе подлъгало и него да се забърка в това. Спомни си и как Уесъл и мъжете му били твърде уплашени, за да се доберат до него, когато получили такава възможност.
– Нямам желание да ходя в Рая. Поне не още.
Дребният магьосник кимна:
– Нито пък аз. Грегъс Мази е имал възвишена цел, а аз търся по-земни награди. След възвисяването си, жителите на Урех едва ли са имали нужда от предметите, които са събирали приживе. Скъпоценности, книги със заклинания, талисмани – тези вещи вероятно са захвърлени.
– Защо тогава не намерихме нищо?
– Отговорите са в ръкописа на Хъмбърт Уесъл! За да успеят да се възвисят, Юрис Кан и магьосниците му трябвало да направят невиждано заклинание. Трябвало да отворят проход между този свят и Рая. За да осъществят това, те създали място, което се намирало между двата свята. Точно в тази сянка Мази успял да намери Урех.
Капитан Дюмон трескаво се опитваше да осмисли думите на магьосника. Обещаното злато не се намираше в тези руини, а в някакъв призрачен град от виденията на предишния наемнически капитан.
Той погледна към големия каменен блок, останка от някогашния Урех.
– Дори такова място да съществува, как ще успеем да го достигнем. Ти каза, че това не е част от нашия свят, а се намира между него и... и ...
– И Рая, да – довърши визджереецът. Той обърна поглед към устройствата си. – На Грегъс Мази са му били нужни десетина години, но на мен ми отне само три, след като тръгнах по неговия път. Знам точно кога ще се случи.
– Ще се случи отново?
Цин сви очи и изгледа Кентрил скептично.
– Разбира се! Ти въобще слушаш ли какво ти говоря?
– Но...
– Казах ти повече от достатъчно, капитане. Време е да се завърна към работата си. Гледайте да не ме безпокоите повече, освен ако не е крайно наложително. Разбрахте ли ме?
Кентрил стисна зъби:
– Ти ме повика, визджереецо.
– Така ли? А, вярно. Трябваше да ти кажа, че е утре вечер.
Кльощавият капитан все повече се чудеше дали с магьосника говорят на един и същ език.
– Кое е утре вечер?
– Това, за което говорихме досега, глупако. Сянката ще се появи утре вечер, един час преди залеза. – Цин погледна отново бележките си. – Час и четвърт, за по-сигурно.
– Час и четвърт... – промърмори объркано капитанът.
– Именно. А сега изчезвай.
Плешивият визджереец отново се върна към работата си. Докато го наблюдаваше, Кентрил осъзна, че той вече напълно е забравил за двамата наемници. Единственото важно нещо за Куов Цин в момента бе легендарният, загубен Урех.
Кентрил се отдръпна от заетия магьосник. Вече разбираше, че е следвал един луд човек. От предишните разговори капитанът смяташе, че златото е скрито на някое тайно място, което може да се разкрие само от определена позиция на сенките през деня. Така и не беше разбрал, че визджереецът всъщност преследва някакъв призрачен свят.
“Дойдохме тук, за да търсим фантоми.”
И все пак, ако Цин беше прав? Ако легендите за града бяха истина? В рая не се нуждаеха от злато. Вероятно всичкото беше захвърлено и чакаше някой да го прибере.
Хъмбърт Уесъл бе получил тази възможност, но никой от мъжете му не бе рискувал да навлезе в това кралство на сенките.
Кентрил бръкна в кесията си и напипа брошката, която бе намерил. За такава жена с радост би проникнал в Урех, а дори и да не излезеше нищо, щеше да е доволен да намери още няколко бижута.
Все пак собствениците им вече не се нуждаеха от тях.
* * *
Заил наблюдаваше с тревога наемниците от върха на полуразрушената стражева кула. Погледнати оттук, мъжете приличаха на мравки. Те надничаха във всеки процеп, поглеждаха под всеки камък и въпреки че дотук нямаха голям успех, продължаваха да търсят.
Заил беше бледокож и имаше изражение на лицето, което повече би подхождало на писар в корабостроителница, отколкото на опитен некромант. Той наблюдаваше новопристигналите още откакто се бяха появили. Тяхното идване не бе предсказано в бележките му, но нямаше съмнение, че присъствието им тук в такъв съдбоносен момент не бе съвпадение.
Последователите на Ратма винаги се отнасяха предпазливо към Урех, усещайки деликатния баланс между различните светове. Заил знаеше легендите, както и каква част от тях бяха истински. Урех винаги го привличаше, за неудоволствие на неговите наставници. Те смятаха, че той е увлечен от идеята за мощните заклинания и властта, която би придобил, ако успееше да ги усвои. Все пак магьосниците на Урех бяха размили границите между живота и смъртта дотам, докъде мнозина некроманти не смееха и да мечтаят. Всъщност, ако се вярваше на легендите, жителите на Урех направо бяха заобиколили смъртта – нещо, което директно противоречеше на ученията на Ратма.
Въпреки това целта на Заил не бяха тайните на тези магьосници. Не, бледият некромант, който наблюдаваше с присвити очи наемниците, желаеше нещо напълно различно.
Той искаше да се свърже директно с архангелите и със силата, която беше над тях.
– Като плъхове, които се хранят с боклуци – прозвуча насмешлив глас зад него.
Без да се обръща към говорещия, некромантът отвърна:
– На мен повече ми приличат на мравки.
– Плъхове. Такива са те. Аз знам по-добре. Нали те изгризаха ръцете и краката ми. Тази сбирщина изглежда точно по същия начин.
– Не трябваше да са появяват точно сега. Въобще не биваше да идват тук. Такова би трябвало да е общото усещане.
Спътникът на Заил се засмя зловещо:
– Никога не съм бил особено чувствителен.
– Не си имал избор. Докоснеш ли се веднъж до Урех, после винаги се опитваш да се завърнеш. – Закачуленият некромант се взря отвъд наемниците, проучвайки мястото, откъдето току що се бе появил предполагаемият им лидер. – С тях има магьосник. Все още не съм го зърнал, но го усещам.
– Мирише отвратително, нали? Иска ми се да имах нос все още.
– Усещам силата му... и знам, че и той усеща моята, макар все още да не е сигурен откъде идва. – Заил се отдръпна назад и се изправи. Нямаше опасност наемниците да го видят, тъй като се намираха доста по-ниско. – Не бива да позволим нито той, нито платените му слуги да се намесват.
– Как смяташ да им попречим?
Облеченият в черно некромант не отговори. Вместо това отиде до вещите си, които бе оставил наблизо. Кинжал от слонова кост, две почти разтопени свещи, малка стъкленица, съдържаща гъста пурпурна течност и човешки череп без долна челюст, разположен в центъра.
– По-внимателно – измърмори черепът. – Доста сме високо. Не искам да повторя падането, което ме уби.
– Тихо, Хъмбърт.
Заил прибра зловещия артефакт в торбата си и затегна връвта. След като приключи задачата си, той отново погледна надолу към наемниците, обмисляйки съдбата им.
Не трябваше да им позволява да останат до утре вечер, по един или друг начин. Това щеше да бъде както в негов, така и в техен интерес.