Уилям Р. Форсчън

ИЗГУБЕНИЯТ ПОЛК

Превод: Петър Тушков

Редакция: Лилия Анастасова

(c) 2003 Серпис АД

КНИГА ПЪРВА

ГЛАВА ПЪРВА

2 януари 1865 година

Сити Пойнт, Вирджиния (главен център за доставки, поддържащ армията на Севера при обсадата на Питърсбърг и Ричмънд).

Артилерийският тътен ехтеше под разкъсваното от проблясъци нощно небе. Андрю Лорънс Кейн се обърна на седлото и погледна назад, сякаш далечните припламвания бяха песен на сирена, призоваваща го да се върне обратно в клокочещия казан на сражението.

– Това вече не е нашата битката, полковник.

– Странно е, че я напускаме, Ханс – каза тихо Андрю и продължи да гледа към осветявания от избухващите снаряди Питърсбърг.

– Да, нали? Но съм дяволски щастлив, че е така – отсече Ханс. – Вече шест месеца киснем в окопите пред този проклет град. Хубаво е да се поразтъпчем и да видим нещо друго, дори ако се наложи да пътуваме дотам с някое продънено корито.

Ханс извади стиска тютюн за дъвчене, отхапа, после предложи и на полковника.

Андрю се усмихна и отказа, като махна с ръка. От две години насам Ханс му предлагаше тютюн, а той все му отказваше. Престана да се взира в подложения на обстрел град и насочи погледа си към своя старши сержант. Лицето на Ханс беше потъмняло като загрубяло от времето корабно платно – изнурено и отслабнало, обградено от прошарена брада. Покрай очите му се врязваха дълбоки бръчки от годините на дълго взиране през трептящата жега или обширните, покрити със сняг простори на прерията. Белегът от стрела на команчи на бузата му бе спомен от двайсетте години, прекарани на служба в армията. Леко накуцваше – резултат от срещата му със снайперист на бунтовниците при Колд Харбър[1].

Докато гледаше приятеля си, Андрю още веднъж си спомни деня, в който Ханс за пръв път му бе предложил тютюн. Усмихна се, независимо че все още изпитваше известно неудобство от случилото се тогава.

Първото им сражение заедно беше при Антайътам[2]. По онова време Андрю все още бе зелен и уплашен до смърт лейтенант, а старши сержант Ханс Шудер – единственият ветеран в наскоро попълнения състав на Трийсет и пети мейнски полк. В ранната септемврийска утрин на шейсет и втора, петте хиляди мъже от първи корпус бяха минали през четирийсетте акра узряла царевица. По-късно само споменаването на “Нивата” беше достатъчно да възкреси спомените на човек за случилото се, независимо на чия страна се бе сражавал. Цареше тишина. Андрю помнеше дори крясъците на подплашените птици над тях, когато напуснаха полето и навлязоха в гората. Неочаквано ги нападнаха десет хиляди бунтовници. Разнесоха се изстрели, дим и викове.

Докато ротният капитан му крещеше несвързани заповеди, Андрю бе стоял вцепенен, ужасен от онова, което се случваше. В следващия миг капитанът лежеше с разперени ръце в локва от собствената си кръв, обърнал към него невиждащи очи.

Единственото, което можа да направи, бе да се прикрие зад най-близкото дърво, за да избегне следващия куршум. “Проклет да си – крещеше изпадналото му в паника съзнание, – ти си учител по история! Какво, по дяволите, правиш тук?”

А сетне онзи мек, дрезгав глас, който му беше прошепнал:

– Синко, искаш ли малко тютюн?

Старият Ханс стоеше до него и му предлагаше да си вземе. Едва стигаше до рамото му, ала от този момент нататък високият и слаб Андрю мислеше за Ханс като за гигант със сиви, втренчени очи, възправил се над него като кула.

– Лейтенант, полкът е подложен на обстрел и започва да се огъва. Мисля, че е най-добре да поемете командването и да изведете момчетата оттук – каза той, сякаш съветваше леко объркан от правилата на някоя нова и странна игра младеж.

За всичко бяха виновни тези очи. Какво друго можеше да стори, освен от този миг нататък да стъпи на пътеката, която щеше да го превърне във войник?

Същата вечер полковник Естес бе дошъл, за да го произведе в чин капитан за показана безпримерна храброст. Мъжете от ротата го бяха тупали по гърба, наричайки го “смелчага” и “водач”. Знаеше, че преди началото на битката Естес е бил против назначението на очилатия книжен плъх под негово командване. Ала от онази вечер Андрю чувстваше, че е един от тях.

Най-странното беше, че така и не успяваше да си спомни какво е правил. Знаеше само, че през цялото време до него стоеше Ханс, наблюдаваше го и от време на време си позволяваше да му дава съвети.

– Синко, видях те – каза му Ханс същата вечер. – Видях те и веднага разбрах, че от теб ще излезе войник. Ако не те убият, ще се справиш.

За последен път го беше нарекъл “синко”. Оттогава се обръщаше към него с "капитан Андрю Лорънс Кейн" и го произнасяше с истинска гордост, сякаш сам го беше измислил.

След Фредериксбърг[3] го бяха произвели в майор, а Ханс, познавайки всеки един детайл от военния живот, се бе превърнал в негов търпелив настойник. Разказваше му хиляди анекдоти и истории из живота в армията, стараейки се да го превърне в добър офицер.

После дойде Гетисбърг[4].

Следобеда на първия ден стояха под горещото юлско слънце. Мирисът на сено се носеше навсякъде, докато очакваха приближаващата от запад атака.

Приличаше на океан от кафеникаво и сиво. Двайсет хиляди бунтовници помитаха всичко по склона на Макферсън Ридж[5], петдесет оръдия ревяха в хор приветствената си мелодия и известяваха приближаването им.

Именно там Андрю откри странната, тръпнеща възбуда от битката. Сред дългата тънка синя линия от войници разцъфваха червените цветя на смъртта, докато мъжете търпеливо очакваха прииждащата вълна да се разбие в позицията им.

Стрелците на Конфедерацията бързо достигнаха на подходящо разстояние и полкът внезапно се поклати от залпа, който изпита върху себе си. В тази частица от секундата полковник Естес намери смъртта си, а Андрю се оказа начело на Трийсет и пети мейнски.

Линията им почти се разкъса, когато мъжете видяха как полковникът им пада.

Само че този път нямаше нужда Ханс да му шепне. Андрю извади сабята си, излезе пред редиците и застана пред своя полк.

– Адът ще замръзне, преди да превземат този хълм! – изкрещя той.

Удържаха позициите си, разменяйки изстрели с враговете от петдесет крачки разстояние.

През целия горещ следобед устояваха, а двете линии на защитата им се топяха под слънцето и изстрелите. Останалите живи мъже не отстъпваха. Сърцето му щеше да се пръсне от напиращите сълзи, а гордостта почти го ослепяваше, докато обхождаше позицията и крещеше окуражително или спираше, взимаше някой изпуснат мускет и стреляше по врага. Ханс го следваше мълчаливо.

Разбира се, дойде и онзи вцепеняващ миг, когато имаше нужда от утехата на Ханс. Отивайки към левия фланг, за да провери как се справят момчетата от Осемдесети нюйоркски полк, той поспря при първа рота.

По-предната седмица към полка се бе присъединил неговият брат Джони. Андрю искаше да го изпрати да работи в тила, ала гордостта му бе попречила да го направи.

Проклетата му глупава гордост.

Джон, или онова, което беше останало от него, лежеше под старо кленово дърво така, сякаш спеше под сянката му.

Андрю го погледна, а сетне се обърна към Ханс. Лицето на мълчаливия ветеран остана сурово и като че ли му казваше, че сега не му е времето да оплакват нечия смърт. Андрю коленичи, целуна единствения си брат, след което се изправи и се завърна към сражението.

Накрая дивизията се предаде и само за няколко минути армията отстъпи към безопасните хълмове от другата страна на Гетисбърг.

Ала неговият полк остана. Някой трябваше да забави настъплението на бунтовниците и да спечели време за останалите. Андрю реши, че ако се наложи, ще пожертва мъжете и себе си.

Отстъпваха. Даваха залп, оттегляха се на десетина крачки и стреляха отново. Бунтовниците атакуваха и по двата фланга, но не можеха да пробият, преди да падне и последната преграда. Трийсет и пети отказа да се пречупи.

Изтеглиха се към границите на града, завардиха улиците и по този начин спечелиха още време за останалите. Две трети от мъжете му бяха загинали, но ценните петнайсет минути, които можеха да решат изхода от битката, в края на краищата бяха спечелени.

Издигайки сабята си, Андрю започна да крещи команди за изтегляне към Семетри Хил[6], ала в този момент го обгърна заслепяваща огнена светлина. Последното, което си спомняше, бе огромната, благосклонна тъмнина, която взе за смъртта.

Сякаш от много далече долетя глас и това накара Андрю да се отърси от мислите си.

– Каза ли нещо, сержант?

– Само питах дали раната не ви наболява, сър – отвърна Ханс, гледайки го загрижено.

– Не, никак, Ханс, никак даже – ала още докато го казваше, откри, че е потърквал остатъка от лявата си ръка.

За момент Ханс задържа погледа си върху него като загрижена за удареното си дете майка. Промърмори нещо и изплю струя тютюнев сок. Продължиха пътя си в мълчание и скоро превалиха едно ниско възвишение. Пред очите им се ширнаха военните складове и пристанището на Сити Пойнт.

– Ето го параходът, сър. – Старият ветеран посочи към единствения транспортен съд, който бе останал на котва близо до скалите, и изръмжа: – Никога не съм харесвал тези проклетии. През четирийсет и четвърта дойдох с един такъв и още се чудя как останах жив.

В последните думи ясно се долавяше немският му акцент.

Андрю винаги се беше удивлявал на иронията в неговата съдба. Ханс бе дезертьор от пруската армия, ала веднъж напуснал бруталността на една война, веднага бе постъпил в армията на Щатите, за да се бие в друга.

– Трийсет и пети мейнски! – извика един глас от сенките. – Трийсет и пети ли е?

– Тук – сопна се Ханс и те видяха как откъм пристана към тях се заизкачва тежко някакъв дебел мъж.

– Закъсняхте. Изпуснахме проклетия отлив!

Ханс настръхна от тона на мъжа:

– Кой си пък ти, дявол да те вземе?

Мъжът не обърна внимание на въпроса му:

– Къде е това приятелче Кейн?

Андрю протегна ръка и спря Ханс.

– Аз съм този, когото търсиш – каза тихо и излезе с коня си напред към закръгления човек, принуждавайки го да отстъпи. – С кого имам честта да разговарям? – продължи бавно с онзи измамно кротък тон, който Ханс познаваше толкова добре.

– Тобиас Кромуел, капитан на "Оугънкуйт". По дяволите, полковник, трябваше да сте тук вчера сутринта. Флотилията отплава още снощи. Всички са на борда и очакват само вас!

– Забавихме се – отвърна Андрю, опитвайки се да сдържи раздразнението си, – защото бунтовниците бяха решили да ни устроят прощална веселба. Бригадният генерал ни остави в резерва.

– Лошо планирано, казвам аз – отряза го Тобиас. – Качвайте хората си на борда и да изчезваме. Никак, ама никак не ми се нрави това, че параходът ми ще отплава последен оттук. И помнете едно, полковник: на кораба вие и мъжете ви отговаряте пред мен.

Капитанът се обърна и заслиза към кея, крещейки на всеки, който му се изпречи на пътя.

– Проклет да съм – измърмори Ханс.

– Да се надяваме, че няма да бъдеш. – Андрю скочи от седлото и му нареди да се погрижи за качването на войниците на борда.

“Проклет да съм…” – повтори си полковникът думите на Ханс.

Още от Гетисбърг имаше чувството, че е обречен.

Тогава прекара три месеца в болница – бяха ампутирали ръката му – измъчван от ужасни кошмари, в които съдбата си играеше с него, подмятайки го във вълните на прилив, през който вече не можеше да плува. Нощите бяха изпълнени с виковете на умиращи мъже и със смълчаните лица на мъртвите, наблюдаващи го от сенките на отвъдното.

За три месеца бяха успели да го закърпят. И въпреки страховете и предчувствията пулсът му започваше да се ускорява само при мисълта за завръщане на бойното поле. Раната и медалът за храброст от Конгреса, който Линкълн бе закачил на възглавницата му, можеха да му осигурят спокойно завръщане в Мейн. Вместо това той се върна на фронта, сякаш там го очакваше прегръдката на любовница.

Харесваха му яростта, величието и силата на войната, независимо че едва не бе загинал в нея. Когато чуеше тътена на битката и припукващия трясък на мускетите, сърцето му забиваше лудо и се изпълваше със свирепа радост. По някакъв начин всичко това го увличаше и му позволяваше да забрави предишния си живот и жената, която го бе наранила.

Как би могъл да се завърне към тишината на Болдуин Колидж, след като веднъж беше отпил от кървавия бокал?

И така, Андрю Кейн бе поел командването на Трийсет и пети. Полкът вече беше съвсем различен – хората, които служеха в него, сякаш изпитваха перверзна гордост от касапницата, през която бяха преминали.

Полкът го последва през сраженията в Уилдърнес[7] до изровените окопи пред Питърсбърг. И през цялото това време гласът от кошмарите му бе повтарял, че са обречени. Че битката ще продължи, докато и последният човек не загине. Мъртви до един, благодарение на заповедите му, докато не остане само той с окървавена сабя в ръка.

Дано Господ се смилеше над него – по някакъв начин това му харесваше.

Сега гледаше как през влажните сенки неговите момчета – осемнайсет-двайсетгодишни, ала с очи на старци – минаваха един по един и се качваха на парахода, който щеше да ги отведе към още едно бойно поле някъде надолу по бреговата линия на Северна Каролина. Към бойно поле, където Андрю щеше да бъде принуден да отдаде в жертва на войната още много млади хора като Джони. Хора, които обичаше. Тъмните им усмихнати лица, които вечно се сменяха от нови, но сякаш все същите лица, гледаха към него като към героя от Гетисбърг.

Слезе от коня, застана встрани от пътя и мълчаливо започна да се взира в преминаващите мъже, запътени към парахода и неизвестността.

– Е, Хоторн, ето го параходът.

Винсънт Хоторн вдигна очи и съзря очакващия ги кораб и командирът, застанал встрани от пътя.

– Чудя се колко ли от нас ще затрие проклетникът Кейн този път.

– Я стига, Хинсен, не е толкова лош – отвърна Винсънт.

– Всички офицери са негодници – озъби се Джим Хинсен. – Виж какво стана при Гетисбърг и Уилдърнес, вкара ни направо в центъра на сражението, негодникът му с негодник.

– Млъквай, малко човече такова, проклето скимтящо псе – нареди рязко сержант Бари, приближавайки се към тях. – Вие двамата дори не бяхте там! Зайци. Разглезени сополанковци. Ще казвате “нас” чак когато го заслужите.

– Не съм казал нищо лошо срещу него – внимателно отговори Винсънт.

– И по-добре – отвърна Бари. – Ако бях на твое място, щях да се държа настрана от Хинсен.

Без да каже нищо повече, Бари отмина напред, за да помогне с каквото може на качващите се войници.

– Негодници, всички са негодници – измърмори Хинсен.

Засраменият Винсънт не отговори. Вярно беше, че все още бе заек. Беше се присъединил към полка едва преди месец. Трудно можеше да обясни това на някого. Като квакер[8] присъствието му във войската бе резултат на дълга душевна борба между нежеланието му да убива и необходимостта да помогне да бъде сложен край на робството. Освен всичко друго, беше се наложило да извърши и грях, излъгвайки за възрастта си – бе едва на седемнайсет.

Погледна косо към Хинсен, който продължаваше да ругае тихо. Опита се да не го слуша и смирено благодари на Бог, че най-сетне походът беше свършил и той бе преживял без да припадне от изтощението.

– Не изглеждат особено щастливи.

Полковник Кейн кимна на Емил Вайс, полковият хирург, който бе застанал до него. Погледна червендалестото му лице, обградено от дълга бяла брада. Очите на мъжа обикновено блестяха малко повече от нормалното, благодарение на твърде честата употреба на брендито за медицински нужди.

Андрю подаде юздите на един ординарец, който отведе Меркюри, за да го качи на парахода.

– Щях да се тревожа, ако не се оплакваха – заключи философски. – Обаче се радвам, че Ханс не успя да чуе разговора, който проведоха онези двамата с Бари, защото наистина щяха да си платят.

– Майка Ханс, кудкудякащ около своите пилета-убийци – изкиска се Вайс.

– Имаш ли всичко необходимо за лечебницата? – попита Андрю.

– Никога не е достатъчно – оплака се лекарят. – Дявол да го вземе, синко, никога не достигат бинтове, а и разтворът за дезинфекция явно ще бъде в достатъчни количества само в някой друг живот.

Вайс се беше присъединил към полка малко преди Гетисбърг и Андрю беше благодарен за това. Въпреки мнението на останалите хирурзи и нещата, които говореха по адрес на “лудия еврейски доктор” от Трийсет и пети, Андрю и хората му се кълняха в него – рядко срещано явление в армия, обслужвана в голямата си част от полуобразовани селски фелдшери.

Вайс бе завършил образованието си в Будапеща и непрестанно говореше за някакъв неизвестен лекар на име Симелвайс, който през четирийсетте измислил нещо, наречено антисептик. Андрю често ставаше свидетел на обсъждания между други хирурзи и полковия лекар, в които хирурзите наричаха гнойните рани добър знак, а инфекцията – факт, съпровождащ нараняването. Емил винаги избухваше, наричайки ги средновековни касапи, и твърдеше, че инфекцията с лекота може да бъде избегната, ако инструментите и превръзките се изваряват, а преди операция лекарят измива ръцете си с дезинфекционен разтвор.

Какъвто и подход да прилагаше обаче, ранените от Трийсет и пети оцеляваха два пъти по-често в сравнение с другарите си от останалите полкове.

Андрю отново докосна чуканчето на ръката си, чувствайки, че и той може да се закълне в способностите на Вайс. След Гетисбърг вече дори не си правеше труда да поправя лекаря, когато го наричаше “синко”. Все пак Емил Вайс бе поне два пъти по-възрастен от него. Всъщност той се обръщаше така към всички в полка, включително и към страховития Ханс.

– Всички са на борда, сър – доложи Ханс и се присъедини към двамата офицери, застанали в края на пристана.

– Как са хемороидите, старши сержант? – попита Вайс, сякаш се осведомяваше за особено важно нараняване.

Германецът изплю струя тютюнев сок, която едва не уцели стария хирург.

– Може би нашият полковник тук ще бъде така добър да ви назначи операция. Мога да ви отърва от тях за минутка.

– При цялото ми уважение, сър – измърмори Ханс, – тая няма да я бъде.

За пръв път от дни насам Андрю се засмя, наблюдавайки сконфузения вид на своя другар.

– Е, джентълмени, ще се качваме ли на борда? Мисля, че не трябва да караме нашия любезен капитан да чака повече.

Стараейки се да не мисли за това как ще мине времето, което му предстоеше да прекара на борда на кораба в компанията на неприятния капитан, Андрю закрачи по трапа след последния от хората си. Съществуваше и друг проблем – също като Ханс и той страдаше от морска болест, и само при мисълта за това пътуване изтръпваше.

– Полковник Кейн? – Млад флотски офицер го очакваше на палубата на парахода. – Името ми е Булфинч, сър. Капитан Кромуел и останалите офицери ви очакват в каюткомпанията. Вярвам, че офицерите под ваше командване вече са там, сър.

– Е, джентълмени, да не караме капитана да чака – изрече с равен глас Андрю и те последваха младия мичман към кърмата.

– А, добрият полковник най-сетне благоволи да се присъедини към нас – промърмори Кромуел, когато Булфинч въведе тримата в тясното пространство на офицерската трапезария.

Андрю огледа помещението. Ротните му командири бяха там, но неговият заместник, началникът на щаба, както и останалите щабни офицери отсъстваха.

– Щабният ви състав замина с генерал Тери.

Андрю разпозна оцелелите от леката артилерия на Четирийсет и четвърта нюйоркска дивизия и кимна за поздрав на майор О'Доналд, плещестия им червенокос командир, който вдигна чашата си с вино в отговор.

– Вече са грабнали чашите, естествено – прошепна Вайс.

Репутацията на Четирийсет и четвърта в това отношение беше безупречна. Мобилизираните от района на Файв Пойнт, Ню Йорк се славеха като най-големите пияници и кавгаджии, които войската някога бе виждала. Единственото, което ги спасяваше от презрението на останалите, бе, че въпреки вечните свади помежду им, както и заяждането с всеки, който се помайваше наблизо, бяха дори още по-неумолими към бунтовниците.

– Ще се опитам да бъда кратък, тъй като все още имам задължения заради отложеното ни отплаване – каза Кромуел и се взря обвинително към Андрю, който отвърна спокойно на погледа му, осъзнавайки, че този човек можеше да се превърне в негов враг. – Тук командвам аз, а вие изпълнявате. Мъжете ви не бива да ни се пречкат. Ако възникнат някакви проблеми между вашите войници и моя екипаж, ще се разправям с виновните лично.

– Трийсет и пети винаги сам полага грижи за своите – възрази меко Андрю.

– Точно така, младеж, същото важи и за Четирийсет и четвърта – обади се О'Доналд.

Тобиас огледа и двамата.

– Уставът уточнява, че…

– Познавам устава, капитане – изрече толкова тихо Андрю, че хората в дъното на помещението едва чуха думите му, – но няма да ви дам никакви правомощия над полка си. Признавам правото ви да управлявате парахода. Нямам намерение да се меся във вашите задължения и съответно не желая вие да се месите в моите. Ако възникнат проблеми между моите хора и вашите, ще разгледаме случая заедно и съобразно военния устав.

– Както, между другото, споменах и аз преди малко – каза подигравателно О'Доналд, като заобиколи масата и застана до Андрю.

Тобиас огледа първо единия, а после и другия. Останалите офицери едва сдържаха усмивките си, тъй като знаеха какво ще последва, ако командирите им бъдат предизвикани.

Капитанът понечи да заговори, но замълча.

– Ако възникне проблем – отвърна накрая, – ще бъдете отговорни вие. Смятам да впиша изявленията ви в доклада си.

– Непременно го направете – посъветва го Андрю. – В крайна сметка, длъжни сме да следваме процедурите. Тъкмо това смятам да сторя и аз.

Настъпи тишина, която сякаш продължи с часове.

– Е, значи се разбрахме – каза Тобиас, внезапно станал по-сговорчив. – Преди да отплава, генерал Тери ви остави писмени заповеди, за които, предполагам, вече сте известен.

Андрю кимна в отговор.

– На борда имаме и една сестра от Християнската здравна организация, изпуснала парахода си – докато говореше, капитанът направи презрителна гримаса. – Не обичам жени на борда, смятам го за сигурно нещастие. Настаних я в каютата си и поставих пост пред вратата. Смятам, ще се съгласите, че посещенията при нея са забранени и за екипажа, и за войниците.

– Сигурен съм, че всички присъстващи ще съблюдават необходимото поведение – отвърна остро Андрю. – Както съм сигурен и в почтеността на хората си.

Тобиас се втренчи студено в него:

– Тогава отплаваме след час. Ако времето се запази все така добро, ще се спуснем по река Джеймс и ще прекосим залива Чесапийк още тази нощ. До срещата в Бюфорт, Северна Каролина, ще ни бъдат необходими още двайсет и четири часа, а оттам продължаваме към военната база във форт Фишър. Както ви е известно, мъжете от Двайсет и четвърти корпус са тренирани за морски операции, така че те ще се погрижат за стоварването ви на брега. Оттам нататък преставате да бъдете моя грижа.

– Сигурен съм, че всички тук с нетърпение го очакват – обади се О'Доналд.

– Убеден съм, че е така – отговори с леденостуден тон Тобиас.

Без повече приказки капитанът се обърна и напусна каюткомпанията, следван от хората си.

– Е, момчета – изсмя се О'Доналд, когато вратата се затвори след тях, – бих казал, че е време да обърнем още по едно.

Хората му, както и част от офицерите на Кейн, се събраха с одобрителни викове около червенокосия артилерист.

Андрю се оттегли в ъгъла, свали гумираното си наметало и се изтегна на тясната кушетка. Заспа бързо, независимо от шума.

Проблесна ослепителна експлозия, сетне втора и трета. Странно, макар да виждаше белите кълба на избухващите снаряди, Андрю не ги чуваше.

Облаците дим се търкаляха край него, забулвайки всичко като прииждаща от морето мъгла. После се появи сянка, която постепенно нарасна.

– Джони! – извика той и се затича напред.

– Андрю, страх ме е!

Най-сетне го видя ясно. Очите на брат му бяха разширени от ужас, ръцете му се протягаха напред, сякаш бе малко момче, търсещо закрила.

Андрю не можеше да отговори. Посегна и взе ръцете му, след което двамата се отправиха в посоката, от която бе дошъл Джон. Чувстваше треперенето на брат си. Странно, но го държеше с лявата си ръка.

Серният дим се разпръсна и той видя изпълнено с трупове окървавено поле, което се простираше до самия хоризонт – всичко беше покрито с кафяви и сини униформи на мъртъвци, докъдето поглед стигаше.

– Андрю, страх ме е – прошепна отново брат му.

– Знам, момче, знам.

– Искам да си отида вкъщи при мама – сега и гласът му беше като на малко момче.

Можеше да усети собственото си треперене. Полето някак излезе от фокус, когато заобиколи брат си и сложи ръце на раменете му.

Бутна напред момчето.

Джони се плъзна по окървавеното поле, сякаш се пързаляше по заледен наклон. Отчаяно направи опит да се задържи на крака.

– Андрю!

Синята униформа започна да се отлепя от тялото му, а плътта под нея се разтапяше като снегове под юлско слънце.

Когато след малко го погледна, от брат му беше останал само скелет и – милостиви Боже! – той все още имаше очи.

– Андрю, искам да си отида вкъщи! – изкрещя скелетът, след което се препъна и падна. Костите му се разпръснаха и се смесиха с хилядите подути тела, които изведнъж се обърнаха и взряха в него десетките си хиляди очи.

– Джони!

– Всичко е наред, всичко е наред.

– Джони, за Бога, Джони! – Андрю се изправи рязко, отвори очи и видя, че се намира в каюткомпанията. – Джон – прошепна той, докато две нежни ръце го разтърсваха.

– Всичко е наред, полковник.

Полковник. Някой беше с него. Жена. Веднага щом го осъзна, Андрю възвърна железния си контрол и се изправи, а ръцете го пуснаха.

– Просто лош сън, това е всичко – прошепна тя.

Обърна се и погледна към нея. Зелените й очи го следяха загрижено. Изглеждаше горе-долу на неговата възраст, около трийсетте, имаше бледа кожа и високи скули. Косата й бе опъната под бонето на медицинска сестра от Здравната организация. На челото й бе паднал червеникаворус кичур.

Тя се изправи до него. Стигаше до рамото му.

– Разхождах се по палубата и ми се стори, че чух някой да вика. Дойдох и ви открих – прошепна тя почти извинително.

– Не е било необходимо – отвърна тихо Андрю.

Тя успокоително потупа ръката му.

– Не се притеснявайте, полковник. Медицинска сестра съм от самото начало на войната. Разбирам ви.

За момент настъпи неловка тишина.

Андрю се огледа и откри, че в помещението са само двамата.

– Къде са всички останали?

– О, хората излязоха от тук преди няколко часа. Чух лекарят ви да казва на останалите да ви оставят сам, защото се нуждаете от сън. Има още час до съмване.

Андрю разтърка очи и се опита да приглади куртката си.

– Най-добре да се захващам за работа – каза сковано. – Не трябваше да заспивам, без да проверя дали всичко е наред с хората ми. Както и да е, време е за сутрешна проверка.

– Оставете мъжете си да поспят, полковник Кейн. От месеци не са излизали от окопите.

Андрю я погледна отново и се усмихна. Беше направила коментара си достатъчно внимателно, ала в думите й се долавяше и лека повелителна нотка. Прииска му се да отвърне нещо язвително, ала усмивката й го обезоръжи напълно.

– Добре, но само заради вас, госпожице...

– Катлийн О'Райли. – Тя му подаде ръка. – Вече знам, че имам честта да разговарям с полковник Андрю Кейн от Трийсет и пети.

Андрю пое ръката й несръчно.

– Е, след като се представихме един на друг – продължи тя, – какво ще кажете да се разходим по палубата? Сигурна съм, че ако старата ми наставница бе тук, щеше да намери оставането ми в стаята с вас без придружител за неуместно.

– Госпожице О'Райли, мисля, че и сама се справяте чудесно.

– До голяма степен, полковник – изрече тя остро.

След като й помогна с шала и взе наметалото си, Андрю тръгна пръв към главната палуба. Небето бе тъмно и заплашително. Пръскаше дъжд. По палубата се виждаше тънък слой лед. Андрю пое дълбоко дъх. Хладният въздух проясни главата му.

– Всъщност дори е приятно – каза тихо той. – Напомня ми за дома в Брънзуик, Мейн.

Тя се облегна мълчаливо на перилата и се загледа към тъмните брегове на реката.

– Прекрасна зимна утрин. Спомням си една подобна... тогава се връщах от църква с годеника си.

Обзет от любопитство, Андрю също се облегна на перилата до нея.

– Приятен спомен, предполагам.

– Това е минало – промълви тя и наведе глава.

– Искате ли да поговорим за това?

– Не повече, отколкото вие искате да говорите за Джон.

В тона й нямаше укор. Само безкрайна тъга.

Няколко минути двамата наблюдаваха носещите се покрай тях брегове.

– Джейсън бе убит при Фърст Бул Рън[9] – каза тя накрая.

– Съжалявам.

– Да, и аз – отвърна тя с равен тон. – Така станах медицинска сестра, а не съпруга. Ами вашият Джон?

– По-малкият ми брат. – Той замълча за миг и после изрече една-единствена дума: – Гетисбърг.

– Значи и двамата сме изпитали своята мъка от тази война – прошепна тя. – Имате ли други братя?

– Не.

– Е, поне няма да изпитате болката още веднъж. Повярвайте ми, полковник, не искам никога повече да понеса загубата на някого, когото обичам. – Тя погледна към него и в първите лъчи на зората Андрю успя да забележи напрегнатото й лице. – Трябва да тръгвам, полковник. Имам задължения. Желая ви приятен ден, сър.

– И аз на вас – отвърна тихо Андрю и й подаде ръка.

Тя кимна сдържано и едва я докосна, след което се обърна и се отдалечи към кърмата.

Останал сам, младият мъж продължи да стои облегнат на перилата и да наблюдава бялата пяна по килватера на парахода, движещ се бавно по реката, докато се промъкваха покрай маркировката между двата бряга.

Дъждът се усили, забивайки ледените си игли в кожата му. Беше прекарал по-голямата част от живота си по бреговете на Мейн. Някакво хладно вътрешно чувство му нашепваше, че истинската буря ще ги връхлети от юг още преди да е изминал денят. Можеше само да се надява, че твърдоглавият им капитан ще прояви достатъчно разум и ще изчака отминаването й в Норфолк.

ГЛАВА ВТОРА

6 януари 1865 година

Четиристотин мили югозападно от Бермудските острови

Андрю Кейн осъзна, че за пръв път от три дни насам не страда от морска болест. За момент се почуди дали причината не се крие в простия факт, че в стомаха му вече няма нищо, или във вцепеняващия ужас от онова, което се случваше.

Капитан Кромуел бе настоял, че приближаващата буря няма да попречи на графика му, нареждайки параходът да прекоси залива Чесапийк и да навлезе в Атлантика въпреки трийсетте възела, с които вятърът блъскаше безмилостно оголените мачти.

Увиснал на парапета близо до кормчийската рубка, Андрю наблюдаваше усилията на капитана да управлява парахода.

– Идва още една! – чу се вик откъм наблюдателницата на кърмата.

Тобиас погледна с разширени от ужас очи и изкрещя:

– Милостиви Боже!

Андрю проследи посоката, в която се взираше капитанът. Към тях се носеше планина от вода. Вълната се издигаше на трийсет или повече стъпки над палубата.

– Няколко румба надясно! – изрева Кромуел.

Като хипнотизиран полковникът проследи как вълната връхлетя, накланяйки целия кораб под ужасяващ ъгъл. Беше сигурен, че след сблъсъка с нея ще потънат.

Водата ги заля и той отчаяно увисна на въжето, което го придържаше към бизана[10]. Корабът се разтресе страховито, обръщайки се напряко на вятъра. Когато гребенът на вълната най-после се стовари отгоре им, Андрю зърна как и двамата кормчии паднаха, а рулят започна да се върти неконтролируемо над тях. Капитан Кромуел и неколцина моряци се вкопчиха в него, отчаяно опитвайки да обърнат морския съд отново по вятъра.

– Идва още една!

Андрю се обърна и погледна към поредната вълна.

– Дърпайте, проклети да сте, дърпайте! – ревеше капитанът.

Макар и бавно, параходът започна да се подчинява, ала Андрю знаеше, че няма да успеят да я избегнат. Откри, че се моли – за пръв път от години насам. Явно в края на краищата в приказките за проклятие, надвиснало над полка, имаше нещо вярно, независимо че щяха да срещнат гибелта си в морето, а не на бойното поле.

Вълната вече беше над тях. Сетне се стовари отгоре им.

Имаше чувството, че въжето около кръста му ще го пререже на две. За момент бе почти сигурен, че параходът се е преобърнал. Дробовете му горяха. Все пак си наложи да сдържи още малко дъха си, съпротивлявайки се на неустоимото желание да се нагълта с вода.

Вълната отмина и главата му най-после се подаде на повърхността. Полковникът си пое въздух задъхано. Бяха се преобърнали. Параходът лежеше на левия си борд. Увиснал безпомощно на края на въжето, той се огледа и изруга капитана, който щеше да погуби всички заради глупавата си гордост.

– Дявол да те вземе! – изкрещя. – Дявол да те вземе, всички ни ще убиеш!

Тобиас погледна към него с разширени от ужас очи, без да може да отвърне. Внезапно погледът му се отмести и капитанът извика и посочи нещо. Андрю се обърна и видя как ги връхлита още една вълна – два пъти по-голяма от предишната – последният удар, който щеше да реши участта им.

Само че имаше и нещо друго. Пред вълната се виждаше водовъртеж от ослепителна светлина, почти течен, искрящ, нажежен до бяло облак. Приличаше на спираловидна вихрушка, която ту се свиваше, ту избухваше отново. Облакът се сви, а после пулсацията удвои размерите му.

– Какво, в името на небесата... – прошепна Андрю, изпълнен с благоговение пред онова, което виждаше. Сега светлината бе толкова ярка, че той се принуди да вдигна ръка, за да прикрие очите си.

Внезапно настана неземно спокойствие, сякаш пътуваха в абсолютен вакуум.

Вълната продължаваше да връхлита, ала изведнъж, за негово изумление и ужас, просто изчезна. Там, където допреди миг се бяха намирали милиони тонове вода, сега зееше дупка, изпълнена от странен пулсиращ блясък.

Светлината неочаквано се сви и за последен път се разшири, този път обхващайки целия параход. Палубата изчезна под краката му и не остана нищо, освен усещането за падане към ядрото на сиянието, сякаш някой ги бе запратил надолу от най-високия връх.

Не съществуваха нито вятър, нито звуци – само безкрайното пропадане и пулсацията на светлината навсякъде около тях. Докато губеше съзнание, той се зачуди дали това не е смъртта.

Събуди го блясъкът на слънцето. Андрю седна и се огледа, пъшкайки от болките в натъртеното си тяло.

Мъртви ли бяха? Това ли беше отвъдното? Или някак си бяха успели да оцелеят? С мъка се изправи на крака и от напрежението в мускулите си стигна до заключението, че може би са останали живи.

Но как? Сън ли беше онази светлина? Просто халюцинация? Всичко, което си спомняше, бе безкрайното падане и пулсиращия блясък. Замисли се. По едно време бе дошъл на себе си, ала единственото, което беше видял, бе как продължаваха да падат в абсолютното мълчание на оформената като фуния, въртяща се спираловидно и все така притегляща всичко надолу светлина.

Беше твърде невероятно. Вълната навярно го бе повалила в несвяст, а проклетият им капитан така или иначе бе намерил начин да ги спаси.

На палубата цареше пълна бъркотия. И трите мачти бяха пречупени. От носа до кърмата бяха разпилени такелаж, платна и рангоут[11]. На много места се забелязваха човешки останки. Трябваше час по-скоро да събере мъжете, за да разчистят и да установят броя на загиналите.

Но къде в крайна сметка се намираха? Той се огледа. Бяха заседнали на не повече от петдесетина метра от брега. Песъчливият плаж бързо отстъпваше място на храсти и ниски дървета, а зад тях се виждаше поредица от полегати хълмове.

Действайки непохватно с единствената си ръка, Андрю успя да развърже въжето около кръста си.

Беше горещо като през лятото, можеше да усети стичащата се по гърба му пот, задържаща се от все още мократа вълна на вкоравената от сол униформена куртка.

Вратът му започваше да изгаря. Разтривайки го, той вдигна глава и видя преполовилото пътя си матовочервено слънце. Не изглежда съвсем правилно, помисли си той. Беше неестествено голямо. Пък и по това време на годината не трябваше да е толкова горещо.

Може би се намираха някъде край Южна Каролина? Спомни си, че там хълмовете не бяха толкова близо до морето. Навярно грешеше, но за всеки случай, докато не успееха да се уверят със сигурност, бе длъжен да приеме, че се намират в бунтовнически води.

– Добре ли сте, полковник?

Главата на Ханс се подаваше от един отворен люк и Андрю със смущение осъзна, че за пръв път, откакто го познаваше, ветеранът изглеждаше объркан.

– Всичко е наред, Ханс. Ами ти?

– Проклет да съм, ако знам, сър. – Той се изкачи и стъпи на палубата. – Мислех, че вече потъваме, но после видях светлината. За момент си помислих: “Ханс, старче, ето ти я светлината на рая, глупавите ангели са допуснали грешка.” Следващото, което си спомням, е как се събудих жив.

– Как е положението долу? – попита Андрю.

– Шестстотин мъже си бълват червата. Не е много приятно, сър. Едно-две от момчета ги уби клатушкането, имаме много хора със счупени ръце и крака и всички сме понатъртени. Повечето се съвзеха вече.

– Добре. Слез долу и ги изкарай на палубата. Имаме работа за вършене.

– Слушам, сър. – Германецът изчезна обратно по стълбата надолу.

– Е, май най-накрая решихте да станете.

Полковникът изсумтя. Знаеше, че не бива да мисли подобни неща, но откри, че тайно в себе си се беше надявал капитан Кромуел да е бил отнесен през борда.

– Къде, по дяволите, сме попаднали? – попита, обръщайки се към капитана, който се разхождаше безцелно по палубата недалеч от него.

– Южна Каролина, предполагам. Ще измеря ъгъла на слънцето и скоро ще разберем.

– Как сме се озовали тук? – попита Андрю, без да може да скрие изумлението си.

Тобиас се поколеба за миг.

– Късмет и попътен вятър, това е всичко – отвърна той, ала младият мъж долови съмнението му.

– А странната светлина?

– Огньове на Свети Елм[12], но сухоземен плъх като вас едва ли е чувал за тях.

– Капитан Тобиас, и двамата знаем, че тази светлина нямаше нищо общо с огньовете на Свети Елм. Смея да твърдя, че и вие също не можете да обясните произхода й.

Капитанът го изгледа продължително, опитвайки се да запази достойнство, след което се завъртя и измърмори някакво проклятие.

– Имаме пробойна. Отивам долу да проверя щетите. Трябва възможно най-бързо да изправим парахода и очаквам от хората ви да помогнат с каквото могат.

Без да дочака отговор, Тобиас се отдалечи към най-близкия люк и изчезна надолу.

Няколко минути по-късно палубата се изпълни със залитащи мъже. Повечето изглеждаха така, сякаш едва се крепяха на краката си. Веднага щом се събраха, командирите им направиха опит да ги разпределят и да образуват някакъв строй. Андрю забеляза Катлийн, която тъкмо излизаше от каютата на капитана, и забърза към нея.

– Добре ли сте, госпожице О'Райли?

Тя го погледна и се усмихна слабо.

– Докато съм жива, повече няма да стъпя на борда на кораб. – Двамата се засмяха.

– Старши сержант Шудер ми доложи, че е имало жертви. Бих оценил жеста, ако се присъедините към доктор Вайс и се заемете да му помагате.

Той продължи да се взира в нея загрижено.

– Полковник, сър!

Андрю се озърна към редника, който сочеше към брега. Опита се да си припомни името му. Беше едва възмъжало хлапе. Рижите коси, луничавият нос и бодрото изражение му придаваха невинен, детински вид. Чудно как беше успял да се запише толкова млад в армията. Естествено, наборните комисии се интересуваха единствено от това да съберат повече доброволци. Най-после името изплува в съзнанието му.

– Какво има, Хоторн?

Винсънт го изгледа гордо, доволен, че полковникът знае как се казва. Това беше още нещо, научено от Ханс: винаги помни имената им, независимо че твърде често подобно знание ще ти донесе единствено болка.

Момчето продължаваше да го гледа.

– Продължавай, синко. Какво има?

– О, да, сър. Погледнете ей-там, близо до онзи дол между дюните, на стотина метра нагоре по плажа. Прилича на кавалерист.

Андрю засенчи с ръка очи и погледна към мястото, което сочеше момчето.

Доста едър кон. Най-вероятно клайдсдейл[13].

– Странна работа, полковник. Сякаш носи харпун. Или копие.

Андрю се огледа за капитана, надявайки се да заеме далекогледа му, но той все още не се беше показал.

– Синко, знаеш ли къде е каютата ми?

– Мисля, че да, сър.

– Добре. Изтичай бързо дотам. В нея има сандък. Името ми е написано върху него. Вътре ще откриеш бинокъла и сабята ми. Донеси ми и двете, момко.

– Слушам, сър!

Очевидно впечатлен от отговорността, която му бяха възложили, Винсънт скочи от парапета и затича нататък.

Андрю се приведе и се опита да огледа по-добре самотния ездач.

– Стой, където си, дявол да те вземе – прошепна той. – Просто не мърдай.

– Какво има, полковник?

Андрю се обърна и видя приближаващия Пат О'Доналд. Той му посочи полускрития кавалерист.

– Добре ли са мъжете ви след бурята? – позволи си да попита Андрю, докато чакаше завръщането на Винсънт.

– Проблемът не е толкова до хората, колкото до конете – заяви тъжно О'Доналд. – Взели сме на борда достатъчно, за да обслужват две оръдия заедно с боеприпасите. Останалите заминаха с друг кораб. Но сега повечето или са мъртви, или ще се наложи да ги застреляме. Проверих и вашия кон, сър. Според мен е добре.

– Полевият ви бинокъл, сър – задъхано извика Хоторн, приближавайки се към Андрю.

Андрю го вдигна пред очите си и фокусира образа.

– Проклет да съм – каза тихо.

Ако това беше кавалерията на бунтовниците, със сигурност в последно време го бяха закъсали. Брадата на мъжа се спускаше почти до кръста, раменете му бяха покрити от дълга, разрошена коса и – най-странното от всичко – на главата си носеше железен коничен шлем. Копчетата от едната страна на мръсната му бяла туника с висока яка бяха закопчани догоре. Краката му бяха увити в парцали, пристегнати с ивици кожа. Хоторн беше прав – мъжът наистина държеше копие.

При подстъпите на Питърсбърг често бе виждал дезертьори, но те поне все още носеха пушките си и бяха облечени в униформи, макар и жалки и изпокъсани.

Андрю подаде бинокъла на О'Доналд, който започна да се смее.

– Справедливи Боже! Значи това била прехвалената бунтовническа кавалерия.

Ездачът сякаш най-сетне осъзна, че го наблюдават, обърна коня си, смушка го в хълбоците и скоро изчезна от погледа.

– Деца и старци в окопите, а сега и кавалеристи, въоръжени с копия и яздещи впрегатен добитък. Няма ли да се откажат най-после тези пияници? – все още смеейки се, О'Доналд върна бинокъла на полковника.

– Изглеждаше комично, майоре, но не е изключено да си имаме неприятности.

– И как по-точно?

– Онези ниски хълмове там. Който и да беше този човек, най-вероятно е отишъл да доведе подкрепления. Достатъчно е да имат едно-единствено артилерийско отделение наблизо, за да ни разпердушинят.

О'Доналд замълча, след което се обърна и огледа палубата:

– Наклонът е прекалено голям. Няма да успеем да отвърнем на огъня.

– Точно така – отвърна Андрю. – Най-добре ще е веднага да свалим хората си на брега и да се окопаем. Размърдайте вашите артилеристи и изкарайте няколко оръдия. Мисля, че ще можете да ги превозите със спасителната лодка. – После се обърна към Винсънт: – А ти, синко, най-добре ми помогни с тази сабя.

– Полковник, капитанът каза, че трябва да се явите на парахода, сър.

– Дявол да го вземе, сега пък какво има? – Андрю Кейн се озърна към вестоносеца и разпозна Булфинч, младият мичман, който ги бе посрещнал на борда първата вечер.

– Съжалявам, сър, капитанът не ми каза защо – отвърна смирено младежът.

– Добре. Дай ми само минутка.

Андрю бързо огледа позициите им. Поне едно нещо можеше да се твърди за мъжете от неговия полк – шестте месеца обсада пред Питърсбърг ги бяха научили да копаят. В тъмната глинеста почва вече започваше да се оформя триъгълната форма на укрепление с периметър поне сто метра. Височината на двете стени откъм сушата отдавна бе надхвърлила два метра. Хората на О'Доналд току-що бяха приключили с разполагането на първото оръдие на върха на триъгълника и в момента насочваха вниманието си по фланговете. Вече спускаха в лодката и втория дванайсетпаундов наполеон[14].

Докато гледаше огромния корпус на морския съд, Андрю още веднъж се изуми при мисълта за вълната, която ги бе изтласкала толкова близо до брега. Дори без задълбочени познания по мореплаване му беше направило впечатление още нещо – бяха тук от цял ден, ала не бе забелязал прилив.

Оставаше и въпросът за слънцето. Мокрият му ръчен часовник беше безполезен, ала по някакъв странен начин му се струваше, че денят е твърде кратък. Освен това, според корабния компас линията на брега се спускаше от изток на запад. Това също предизвикваше недоумение – никой не можеше да си спомни за такава брегова ивица южно от Ню Йорк.

– Наглеждай момчетата, Ханс – извика Андрю и като последва мичмана, нагази в тропически топлите води на океана.

Двамата моряци в лодката му подадоха ръце, за да му помогнат да се качи. След по-малко от пет минути беше на борда на "Оугънкуйт".

С удоволствие отбеляза, че по лицето на Тобиас се е изписала тревога.

– Какво има, капитане? – попита спокойно.

– Полковник, можете ли да се изкачите по такелажа? – Той посочи към висящите от главната мачта ванти и полуразрушената наблюдателница на трийсет стъпки над главите им.

– Водете ме.

Беше нещо, за което никога по-рано не би си позволил да се тревожи, ала откакто беше изгубил ръката си, намираше подобни авантюри по-скоро за плашещи – независимо че никога не би го признал на мъжа пред себе си.

Капитанът се закатери бързо пред него и скоро достигнаха платформата.

– Един от хората ми ги забеляза. Помислих си, че трябва да ги видите и вие.

Вдигнал бинокъла си, Андрю се загледа към хоризонта.

През една пролука в хълмовете се забелязваше море от хора, пъплещи към тях.

– Сигурно са хиляди – прошепна Тобиас.

В началото на колоната имаше група от няколкостотин ездачи, следвани от недисциплинирана орда, която се пръсна във всички посоки веднага щом премина през тесния пролом.

– Далекогледът ми има по-голямо увеличение от вашия бинокъл – предложи му Тобиас.

Отне му само миг, за да се закрепи по-добре и да фокусира неудобния далекоглед. Погледна началото на колоната и възкликна от изумление.

Тази армия беше твърде странна. Най-отпред яздеха половин дузина мъже, понесли четвъртити знамена. Първото знаме изобразяваше червени кръстосани мечове на бял фон и напомняше слабо за флага на Конфедерацията; върху следващото бяха нарисувани конник и двуостра брадва над него. Останалите приличаха на стилизирани икони – портрети на мъже, в които Андрю откри далечен византийски стил.

На външен вид ездачите бяха като човека, когото бяха забелязали на плажа. Всички бяха въоръжени с копия. Някои носеха щитовете си окачени на рамо и повечето бяха с островърхи шлемове, украсени тук-там с развяващи се ленти. Част от конниците сякаш бяха облечени в груби брони. Тежковъоръжените войни яздеха около внушителен брадат мъж в позлатена ризница, намиращ се точно под знамето с двуострата брадва.

Андрю отмести далекогледа и го фокусира върху тълпата на пехотата. Приличаше на съвсем автентична средновековна сбирщина от селяни, въоръжени с копия, мечове, сопи и вили.

Полковникът завъртя очи към Тобиас, а той отвърна безмълвно на погледа му.

– Капитане – прошепна Андрю. – Къде, за Бога, сме попаднали?

– Не зная... – призна Тобиас.

– Дявол да го вземе, човече, най-добре го разберете, понеже е сигурно, че не сме в Южна Каролина!

Започна да се спуска предпазливо надолу и скоро се озова на палубата. Капитанът го последва.

– Повикайте доктор Вайс! – извика Андрю, насочвайки се към парапета.

– Какво смятате да предприемете, полковник? – попита капитан Кромуел.

Той се обърна към него, но откри, че не може да произнесе дори една дума.

– Можете ли да ни изведете в открито море? – попита накрая.

– Къде е приливът? – отвърна Тобиас, като се приближи. – Ако бяхме заседнали по време на отлив, щяхме да имаме някаква възможност, само че къде е проклетият прилив? Освен това долу в трюма разполагаме с дупка, достатъчно голяма, за да минете с кон през нея.

– Ще ви се наложи да измислите нещо! Сигурен съм, че не трябва да оставаме тук.

– Където и да е това тук – вметна Вайс язвително, присъединявайки се към тях.

Двамата се качиха в спасителната лодка и поеха към брега.

Андрю скочи във водата още преди да акостират. Лекарят полагаше героични усилия да не изостава.

– Какво има, полковник?

– Искам да видите онова, което приближава. Кажете ми дали ви напомня за нещо.

Странното подозрение му се налагаше само, но се опита да не мисли за него – изглеждаше прекалено абсурдно. Андрю забърза напред и се втурна в укреплението.

– Ханс! Свирете сбор! Бързо!– изрева той.

Над лагера се разнесоха ударите на барабан и чистият звук на тръбата. По гърба на полковника полазиха тръпки. Внезапно паниката изчезна. Сякаш беше започнал да вижда всичко по нов и кристално ясен начин.

Настана суматоха. Мъжете тичаха и навличаха куртките си в движение, грабвайки мускети и амуниции. Като следваше действията на пехотата, О'Доналд започна да издава команди. Хората му бързо избутаха двете оръдия по местата им и на свой ред се строиха с Трийсет и пети.

За няколко секунди бе изпълнен целият ритуал, повтарян стотици пъти досега: редиците се оформиха и пушките се спуснаха при нозе, образувайки идеална линия. Една по една ротите замръзваха в стойка “мирно”, а командирите им се изпъваха в очакване на заповеди.

Над полето се спусна тишина и всички чуха далечния, познат на всеки ветеран грохот на приближаваща армия.

Андрю огледа редицата на петстотинте мъже от полка си. Зад тях се бяха строили хората на О'Доналд – осемдесет на брой. Откри, че досега бе било прекалено лесно да обяснява на войниците онова, срещу което се изправяха. Заповедите от горе винаги обрисуваха ситуацията достатъчно ясно: къде са бунтовниците, дали ще атакуват или ще се отбраняват. Обикновено завършваше с няколко думи за честта на полка и гордостта да произхождаш от Мейн, след което пристъпваха към действие.

Само че сега беше различно. В името на небесата, какво можеше да им каже? Опита се да събере мислите си. Мъжете започнаха да се споглеждат с неудобство, докато слушаха тропота на приближаващата войска.

Този път над Андрю нямаше генерал и по фланговете им не бяха разположени други полкове. Беше сам, също както и при Гетисбърг. И решенията зависеха само от него.

– Развейте знамената! – извика той.

Редицата се раздвижи, когато знаменосците наведоха навитите знамена. Мъжете до тях свалиха бързо калъфите. Синият флаг на Мейн се изпъна и заплющя. Секунди по-късно се издигна и надупченият от куршуми национален флаг – по дължината на червено-белите ивици със златни конци бяха избродирани имената на всички битки, през които полкът бе преминал с чест.

Мъжете започнаха да се споглеждат, някои с нетърпение, а други пребледнели от притеснение. Развяването на знамената обикновено означаваше, че атаката ще бъде фронтална.

– Вижте тези знамена, момчета! – извика Андрю и очите на всички се насочиха към разветите флагове. За неговия полк – за всеки полк – знамената бяха символ на чест и гордост.

– Има неща, които не мога да обясня – продължи той. – Ще видите неща, които няма да разберете и на които няма да можете да повярвате. Всичко, което искам от вас, е да се подчинявате на заповедите ми. Доверете ми се, както сте го правили във всяка една битка досега. Следвайте нарежданията ми и ще оцелеем.

Той замълча. Осъзнаваше, че не държи типичната за такива случаи реч. Усещаше объркването им, но нямаше време за повече обяснения.

– Роти от трета до шеста да се разгърнат на източната стена. От осма до единайсета – на западната. Първа и втора остават в резерва и защитават знамената. Заемете позиции! Майор О'Доналд – при мен!

Строят се разкъса и мъжете се затичаха към местата си.

– Какво има, полковник? – каза Пат, приближавайки се към Андрю.

– Вижте, майоре, не мога съвсем точно да обясня ставащото – самият аз не разбирам напълно. Просто ще трябва да изчакаме. Да отидем при оръдията, оттам ще можем да наблюдаваме най-добре.

Двамата командири закрачиха през лагера, опитвайки се да изглеждат спокойни. Скоро се озоваха при батареята. Бронзовите оръдия бяха разположени по местата си.

– Приближават – каза Пат. – Господи, сякаш са хиляди!

– Ето ги! – разнесе се развълнуваният вик на някакъв редник.

Един самотен конник, носещ знамето с кръстосаните мечове, превали върха на хълма на осемстотин метра пред тях. Миг по-късно хълмът почерня от хилядите пехотинци. Наляво от тях се появи и колоната на ездачите.

– Най-скапаната бунтовническа пехота, която някога съм виждал – подсвирна О'Доналд. – Пълен хаос, сигурно са от местното опълчение. – Той се обърна към хората си: – Заредете снаряд. Възпламенител на четири секунди!

– Изчакайте – каза тихо Андрю.

О'Доналд се обърна към него:

– Скъпи полковнико, вижте сега... момчетата ми си знаят работата.

– Пат – заяви Андрю, – аз съм старшият офицер тук. Довери се на преценката ми. Ще се убедиш сам, когато започнат да приближават.

Той се опита да се усмихне, за да не заприлича на командир, който налага решенията си на всяка цена. Артилеристът го изгледа за момент и нареди на хората си да изчакат.

– Полковник, ако това са опълченци, можем да разкъсаме атаката им още преди да са ни доближили на изстрел с пушка.

– Не мисля, че разполагат с пушки.

– Какво?!

– Само гледайте.

Множеството продължаваше да настъпва. Постепенно започнаха да се открояват отделни фигури.

– Какви са тези хора? – ахна Пат.

– Проклет да съм, ако знам – отвърна Андрю.

Откъм редиците вляво и вдясно се надигна шумно мърморене от объркването, което внезапно бяха изпитали мъжете.

– Ти си учителят по история – каза доктор Вайс, изкачвайки се на рубежа при тях. – Така че би ли ми обяснил какви са тези хора, за да запазя разсъдъка си.

– Надявах се, че ти ще знаеш – отговори Андрю. – Не е възможно бурята да ни е отнесла чак до Арабия, пък и тези ми приличат повече на европейци. Със сигурност не са хора от Изтока.

– Е, поне онова, което държат в ръцете си, изглежда като взето направо от Средновековието. Дявол да го вземе, вижте тези оръжия и броните им! Сигурен съм, че в днешно време могат да се видят само в музеите!

– Знам, докторе – каза полугласно Андрю. – Знам.

Срещу какво бяха изправени? Нищо не разбираше. Имаше усещането, че пред тях стои армия, дошла направо от XI век!

– Вижте на билото на онова възвишение! Да не би да ме лъжат очите? – възкликна Пат О'Доналд.

Върху хълма заемаха позиция няколко конски впряга. Полковникът избухна в нервен смях.

– Това е тяхната артилерия, майоре. Катапулти! Имат си катапулти.

Тримата офицери се спогледаха втрещено.

– Които и да са тези приятелчета, явно подхождат към работата съвсем сериозно.

– Прав е, полковник. Това едва ли е делегацията по посрещането ни.

Андрю кимна едва-едва, докато наблюдаваше приближаващата армия. В придвижването й не се забелязваше никакъв ред. От групата на конниците се отделиха няколко ездачи и препуснаха в галоп през полето пред сбирщината селяни. До позиции на полка вече долитаха виковете им, когато намиращата се на около триста метра разстояние вражеска армия спря.

Лекият ветрец довя до тях звуците на църковно песнопение.

От каруцата с високи колела, която следваше кавалерията им, слязоха няколко мъже, облечени в дълги, обшити със злато и сребро свободно падащи дрехи. Всеки от тях носеше димящ съд, закачен на дълги вериги. Клатейки съдовете, те тръгнаха пред редиците на мъжете, които като един паднаха на колене и взеха да се кръстят.

– Благославят се – прошепна Пат и също се прекръсти. Артилеристите наоколо последваха примера му.

О'Доналд вдигна бинокъла си и огледа вражеските редици.

– Странно, като че ли го правят наопаки... – промърмори той, след което заяви: – Сър, най-добре да измислим какво да правим. Най-вече, защото съм дяволски сигурен, че веднага щом приключат с благословиите, тези дрипльовци ще ни нападнат.

– Добре тогава – каза Андрю спокойно. – Заредете и насочете оръдията под максимален ъгъл.

– Защо? По този начин ще пропуснем дори възвишението.

– Правете каквото ви казвам. Все пак, в случай че греша, бъдете готови за истинска стрелба.

Без да изчака отговора, полковник Кейн се обърна и закрачи към центъра на лагера:

– Трийсет и пети, наложи щиковете!

Наоколо се разнесе добре познатият звук – прелюдия към всяка битка – на петстотинте тракащи байонета, извадени от ножниците и поставени по пушките.

– Роти от трета до единайсета, напълни и зареди!

Няколкостотин шомпола бяха измъкнати. Мъжете заразкъсваха фишеците със зъби и започнаха да пълнят мускетите с барут и куршуми.

– Роти първа и втора, заредете халосни заряди и заемете позиция зад артилерията!

Мъжете хвърляха нервни погледи към командира си, чудейки се какво ли е намислил.

– Трета до единайсета, ще стреляте само по моя заповед! Искам всички пушки на рамо. Лично ще екзекутирам всеки, който насочи оръжие преди моята команда!

Полкът стоеше смълчано и почти сковано пред странното зрелище, което се разиграваше пред очите им.

Андрю се обърна към двойната редица на ротите, придвижили се зад оръдията.

– Не мисля, че онези хора си дават сметка срещу кого са изправени – изрече с равен глас. – Ако успеем да ги сплашим, без да се стига до кръвопролитие, може би после ще можем да преговаряме. Ще оставим това решение на тях. Когато дам заповед, искам да се целете високо и да пуснете един дружен залп. След това ще видим какво ще правим.

– Един от тях се приближава, сър – предупреди Ханс, вече застанал до Андрю, както правеше винаги, когато започваше битка.

Един самотен конник, понесъл знамето с кръстосаните мечове, препускаше в галоп към тяхната линия.

– Ханс, освободи ударника на карабината си и го дръж под око.

Полковник Кейн изкачи оръдейния рубеж и мина от другата страна. Конникът вече бе по-близо. Сякаш идваше направо от някой роман на сър Уолтър Скот[15], помисли си той – рицар в броня, пристигащ да предяви претенциите си. С тази разлика, че мъжът, който приближаваше, приличаше повече на скитник, отколкото на рицар. Доспехите му представляваха десетина тежки метални пластини, прикрепени към кожена туника. На кръста му бе препасан меч, а тежкото кавалерийско копие, което носеше, проблясваше злонамерено на червените лъчи на слънцето.

Андрю си позволи да погледне слънцето още веднъж. И в него имаше нещо нередно. Сякаш бе прекалено голямо. Отново насочи вниманието си към ездача, който тъкмо дърпаше юздите на коня си.

Мъжът се изправи на стремената и огледа лагера зад гърба на Андрю. После извика към него:

– К какому боляру въй подчиняетес?[16] (На кой болярин служите?)

Андрю поклати глава объркано.

– Немедлено мне отвечайте! Боляри Ивор и Борос требуют вашей немедленой сдачи! (Отговорете ми веднага! Болярите Ивор и Борос настояват да се предадете веднага!)

Андрю вдигна дясната си ръка:

– Аз съм полковник Кейн от Трийсет и пети доброволчески мейнски на армията на Съединените американски щати.

Ездачът дръпна юздите на коня си, принуждавайки животното да отстъпи няколко крачки.

– Въй язъйчник, въй не говорите по нашему язъйку. Здавайтес! (Вие сте неверници и не говорите нашия език. Предайте се!)

В тона на мъжа Андрю долови и нотка страх. Имаше нещо наистина странно познато в езика, на който говореше войнът, както и в униформата му. Ала не успяваше да извика никакви спомени в съзнанието си – всичко му се струваше отдалечено и неясно.

Внезапно осъзна, че разпознава поне една дума от речта на мъжа. Налагаше се по някакъв начин да установи контакт с него.

– О'Доналд, ела тук!

Войнът забеляза идването на високия като кула рижав ирландец и дръпна коня си още няколко крачки назад.

– Каза, че си ги видял да се кръстят?

– Точно така, полковник.

– Тогава стори същото.

По лицето на майора се изписа тържествена концентрация. Той вдигна дясната си ръка и направи знака на католическата вяра.

– Въй над нами насмехайтес! (Вие ни се присмивате!) – изрева конникът. Той се наведе напред и плю на земята. После обърна коня си и препусна обратно в галоп.

– Мисля, че е най-добре да се прибираме вътре – извика О'Доналд, сграбчи полковника за рамото и го завлече зад защитната линия.

– Допусна грешка – Вайс се опитваше да надвика рева на войската пред тях.

– Каква?

– Ще ти кажа по-късно. – Лекарят поклати глава и се насочи към болничната палатка.

Андрю понечи да го изругае, но сега нямаше време за това. Внезапно осъзна каква грешка е допуснал и тихо се прокле.

– Приближават, полковник – извика Ханс.

Той се обърна.

Хилядното множество на пехотата се беше втурнало към тях, докато кавалерията галопираше в широк обход откъм плажа.

– По мой знак знак, Пат! – извика Андрю. – Роти първа и втора, готови!

Стоте пушки се насочиха към небето в готовност.

Андрю погледна към армията пред тях. Бяха на по-малко от двеста метра. Само още няколко секунди и...

– Огън!

Изригнаха пламъци и дим, оглушителният залп отекна из цялото поле.

Атаката се забави и почти бе преустановена.

– Сега, Пат! Да им изкараме ангелите!

О'Доналд изблъска топчията, грабна въжето и сам го дръпна.

Оръдието подскочи назад, изригвайки огнен език и бял дим. Трясъкът разтърси полето.

Гъстият пушек увисна над тях. Чуха се радостните възгласи на войниците, заели позиции по отбранителната линия.

Селяните започнаха да отстъпват нагоре по склона на възвишенията. В паниката си много от тях просто захвърляха вилите, сопите и копията си. Пълен и съвършен разгром!

Полковникът се усмихна широко и погледна към О'Доналд.

– Казах ти, че ще се получи!

– Тъй вярно, заслужаваше си да се види – отвърна той през смях.

Андрю тръгна по линията на отбраната, отправяйки похвали към мъжете, че бяха удържали позицията и не са се поддали на желанието да открият огън. Най-важното беше, че победиха, без да пролеят кръв.

– Е, сега можем да оставим на тях да решават – изрече философски полковник Кейн, връщайки се обратно при батареята.

– Мисля, че те вече са го направили – отбеляза студено Ханс. Той посочи към левия им фланг. Трите катапулта бяха избутани по-напред. Когато достигнаха хребета на възвишението, селяните най-сетне престанаха да отстъпват и зачакаха, отдалечени на около осемстотин метра.

Андрю проследи как натегнаха рамото на единия катапулт. Сетне го освободиха и пукотът на дървото огласи полето. Няколко секунди по-късно и другите две съоръжения дадоха по един изстрел. Огромните камъни се извисиха нагоре, преобръщайки се бавно и сякаш застинаха неподвижно в небето.

Скоро се видя накъде бяха насочени изстрелите на катапултите.

Трите снаряда прехвърлиха връхната точка на полета си и се стовариха край "Оугънкуйт".

Дявол да ги вземе, искаха да разбият парахода им!

– Добре, О'Доналд – каза Андрю. – Изглежда няма да им се размине само със сплашване. Изкарайте артилерията им извън строя.

– Точно това исках да чуя! – извика Пат. – Заредете снаряди!

Топчиите ентусиазирано се хванаха на работа. Първо сложиха зарядите и гюлетата, след това завъртяха оръдията наляво.

Майорът пристъпи последователно и зад двете, навеждайки се, за да прецени прицела по-добре, като междувременно даваше заповеди да ги наведат или да ги издигнат, да ги изместят вляво или вдясно.

– По моя команда! – изрева той. – Номер едно, огън!

Оръдието буквално подскочи във въздуха. Откатът го запрати на няколко крачки назад.

– Номер две, огън!

Изстрелите поразиха целите си. Единият улучи първия катапулт, разцепи го по средата и го преобърна. Вторият катапулт внезапно се срути, избухвайки в облак от трески и омотани въжета.

Последва тишина, пронизвана единствено от нечии писъци. Изгубили напълно кураж, селяните моментално бяха обърнати в паническо бягство и скоро изчезнаха зад билото на хълма.

– Е, това е – обяви гордо О'Доналд, потупвайки горещото дуло на едното оръдие.

– Не ми се вярва – отвърна мрачно Андрю, след което се обърна и се отдалечи.

Кои, за Бога, бяха тези хора? Макар и с неохота, трябваше да признае, че е разпознал една дума от речта на парламентьора и тя го изпълваше с ужасно подозрение.

Мъжът беше казал “боляр”.

Спомни си и грешката на О'Доналд, която бе посочил Емил. Явно според тези хора едрият ирландец се беше прекръстил наопаки. Възможно ли бе по някакъв начин да са се оказали в средновековна Русия?

Той се обърна и погледна назад. Къде бяха попаднали? И кои бяха тези хора?

– Патриарх Раснар, не питах за религиозната интерпретация на въпроса. Искам отговори, а не доктрина! Има ли ставащото нещо общо с Първата хроника? Да не би през светлия тунел да са дошли още хора?

Боляринът Ивор изсумтя и стана, сритвайки въглените на огъня така, че към небето се издигна дъжд от искри. Обърна се и се отдалечи.

– Това е въпрос на религия и няма нищо общо с Хрониките – извика Раснар и избродираните му със злато и сребро одежди се развяха, когато последва болярина.

Ивор се обърна към него. Как само мразеше този човек! В продължение на четиринайсет години, откакто баща му беше умрял, се бореше за власт с този "свети мъж". Бащата на Ивор бе успял да лиши църквата от временната й власт, но положението си оставаше несигурно. Законът на стоманата често срещаше съпротивата и умелата манипулация на патриарха, който разчиташе главно на страха от духовно унищожение и отлъчване. И все пак и двамата се нуждаеха от един от друг, за да контролират селяните. Стомана и страх, които да ги държат в подчинение, когато от запад за пореден път се спуснеше ужасната заплаха.

Знаеше, че наобиколилите ги рицари и земевладелци следят внимателно сблъсъка помежду им. Балансът на властта между болярите и църквата не търпеше загуби. Даже и по точки.

– По какъв друг начин можеш да го обясниш? – прошепна мрачно Раснар. – Не е същото. Ние сме дошли от благословените земи, а те се появиха с оръжията на Дабог. Сам помириса пушека. Беше мирисът на огньовете, които измъчват падналите. Изпратени са от Дабог злия, за да ни унищожат. Освен ако ние не ги унищожим преди това.

Ивор можеше да чуе мърморенето на рицарите си. Все още бяха ужасени от случилото се. Знаеше, че Раснар също го усеща и разчита на ефекта от този ужас. Ако сега отстъпеше, без да намери задоволителен отговор, свещениците на патриарха бързо щяха да използват слабостта му в своя полза и да обърнат рицарите срещу болярите с обвинения за случилото се.

Един от шпионите му бе докладвал, че неколцина свещеници вече разпространяват мълвата, че дяволите в синьо са изпратени да накажат управниците, задето са отнели правото на църквата да взема важни решения и да събира данъци.

– Какво предлагаш? – прошепна Ивор, за да не го чуят другите.

– Да бъдат прочетени подходящите молитви и въздадени необходимите благословии, след което, когато Перм изгрее и утрото настъпи, да изпратиш хората си в атака.

– Ще бъдат изклани. И освен това защо да го правя точно аз?

– Църквата няма такива правомощия. Спомняш ли си? Точно вие, болярите, й отнехте това законно право – отвърна остро Раснар. – Веднъж унищожени – продължи, – дяволските им машинарии трябва да бъдат дадени на църквата за пазене.

Ивор презрително изсумтя.

– А, това ли било. И какво по-точно предлагаш да бъде направено с тези машинарии, които току-що открито нарече нечестиви?

– Ще бъдат унищожени, разбира се! – отвърна свещеникът с престорена набожност.

Боляринът отметна глава и изрева така, че рицарите да го чуят:

– Чухте ли това? Църквата ще вземе машинариите и ще ги унищожи. Естествено, трябва да ви повярвам, нали, Ваше Светейшество?

Раснар не отговори. Само мрачно се взираше в омразния си съперник.

– Само че забравяш нещо – прошепна, като постави ръка на рамото на Ивор и го отведе още по-нататък в тъмното.

– И то е, Ваше Светейшество? – попита боляринът все така захилен.

– Тугарите.

Ивор се обърна към свещеника.

– Какво за тугарите? – Дори той трудно успяваше да прикрие страха си.

– Опитвам се да те спася от теб самия и от замислите ти за надмощие – прошепна Раснар. – Видях лицето ти, когато гръмотевичните оръжия стреляха по нас. Боеше се, но умът ти вече работеше. Сигурен съм, че в мечтите ти тези оръжия играят важна роля срещу Борос от Новрод и Иван от Вазима. Искаш да ги получиш, за да ги използваш в налудничавите си планове за контрол над цяла Рус.

Ивор мълчаливо изслуша думите на свещеника, които обезпокоително точно повтаряха собствените му мисли.

– Може и да успееш – прошепна патриархът, – ала какво можеш да сториш срещу тугарите? Какво ще кажат те, когато дойдат и видят стореното от теб? Последния път, когато един от болярите обедини Рус без тяхно разрешение, те разкъсаха тялото му и го хвърлиха в ямата. Пък и какво биха помислили, когато разберат, че разполагаш с тези машинарии?

– Ще ги въздам на Кар Карт като израз на лоялността ми – отвърна нервно Ивор.

Сега бе моментът Раснар да се усмихне и да поклати глава. Имаше слабо аскетично лице, обградено с буйна черна брада, която идеално подхождаше на черните му очи.

– Тугарите са постановили болярите и църквата да управляват заедно – каза той. – Лично аз няма да позволя да сложиш ръка върху машинариите и ще те предам на Кар Карт като метежник, кроящ планове срещу управлението им. Надявам се, че това ще те спре и ще спаси моята църква.

– Негоднико! – изсъска Ивор. – Машинариите няма да попаднат в ръцете ти! И няма да ги използваш срещу мен!

– Помисли добре – продължи Раснар, като не обърна внимание на обидата. – Ако не се справим с тези демони, тугарите ще ги открият и ще обвинят нас.

– За какво? – попита неспокойно боляринът.

– Ако тези дяволи са още тук, когато тугарите пристигнат, може да опитат да се опълчат и на тях. И двамата знаем върху кого ще падне вината тогава.

Очите на Ивор се бяха разширили от страх.

Свещеникът видя, че е напипал слабото му място:

– Убий ги сега, господарю, и дай оръжията им на съхранение в църквата.

– Идването на тугарите тепърва предстои. Остават още няколко зими дотогава – каза боляринът, който обичаше тактиката на протакането.

– Не е ли казано, че ушите им са навсякъде? – възрази Раснар, после се усмихна и помирително сложи ръка върху рамото на болярина.

Ивор, известен още като Слабите очи, примижа към лагера на странниците. Огньовете горяха от другата страна на полето. Кои бяха тези хора? В края на краищата с демони ли си имаха работа? Можеха ли да заплашат статуквото между неговите хора и тугарите?

“Но каква сила притежават само! – помисли си той. – С нея мога да обединя цяла Рус под знамената си, а после мога да сваля Раснар и да поставя на мястото му марионетка. Тугарите със сигурност не биха възразили срещу това. Освен това те са на разстояние четири зими, а новродците – на един ден път на изток.”

Ако успееше да разбие странниците, със сигурност щеше да последва борба за машинариите им и с крясъците си от църковния амвон Раснар щеше да всее страх в сърцата на всички. Ако ги оставеше живи, също щеше да има проблеми, но поне можеше да ги използва. Може би дори щеше да успее да насъска новодошлите срещу църквата по такъв начин, че да изглежда, сякаш всичко е дело на демоните, които са се изплъзнали от контрол. А когато му дойдеше времето, просто щеше да се освободи от тях. Колкото до тугарите – мисълта за тях беше толкова ужасяваща, че боляринът реши да не се занимава с този въпрос засега.

Ивор погледна Раснар и се усмихна широко. Отмести ръката на свещеника от рамото си и се насочи към лагерния огън, където го очакваха оръженосците му. “Проклети глупаци”, помисли си той. Въпреки онова, на което бяха станали свидетели днес, явно все още имаха желание да воюват.

Трябваше да действа бързо. Беше сигурен, че слуховете за странната поява на демоните вече са стигнали до Новрод. Не трябваше да остава извън града си точно сега.

Когато се върна край огъня, Ивор седна на походния си стол и нареди:

– Изпратете да повикат онзи проклетник, барда.

Грабна дървена халба, наведе се и си наля един черпак вкисната бира от малката бъчва до себе си. Пресуши чашата и тъкмо си наливаше още една, когато вдигна очи и видя селянина, когото бе изпратил да повикат.

– Къде, в името на Кесус, беше досега? – изрева той.

Пълничкият селянин го погледна с разширени очи.

– Композирах нова балада във ваша чест, господарю – отвърна нервно той.

– Каленка, дяволски добре знам, че се криеше. Не те видях сред домашните си, докато се придвижвахме насам. Давам ти огризките от масата си и очаквам поне малко лоялност в замяна – изкрещя боляринът.

– Господарю, нуждаех се от по-добра гледна точка, за да опиша действията ви по-късно в Хрониките.

Ивор го погледна с неприязън.

Проклети селяни, приличаха си до един. Лъжлива, непоносима измет, винаги готова да издигне недоволен глас или да побегне точно когато не трябва. И естествено, склонна да обвинява висшестоящите за всичките си нещастия. Понякога си мислеше, че ще бъде най-добре, ако той или тугарите избият цялата тази пасмина, за да се отърве от непоносимата й смрад.

– Явно си способен да намериш извинение за всичко – каза студено. – Затова реших все пак да извлека някаква полза от теб, вместо да продължавам да търпя да крадеш от масата ми в замяна на нескопосаното ти стихоплетство.

– Както наредите, господарю. – Каленка се поклони ниско и докосна земята с дясната си ръка.

– Отиваш в лагера на сините.

Каленка погледна ужасено болярина и се опита да възрази:

– Но, господарю, аз изпълнявам балади и водя хрониката ви, а не съм войн.

– Ето защо избрах именно теб – отговори подигравателно Ивор с тон, който ясно даваше да се разбере, че всяко по-нататъшно възражение може да доведе до неприятни последици.

Огледа хората си и Раснар.

– Няма защо да бързаме – каза безизразно. – Нека първо разузнаем кои са тези хора. Може би така ще успеем да научим тайните им и да ги използваме срещу тях.

Раснар се обърна и се отдалечи. Ивор го проследи с очи. Може би щеше да има известни затруднения с патриарха. Ако нещата се влошеха още повече, щеше да се наложи да го покани в двореца на една много специална вечеря. В тази връзка се замисли и реши за известно време да приема хляба на светото причастие от някой друг свещеник.

Отново насочи вниманието си към Каленка, който все още стоеше, втренчил гадните си селски очи в него.

– Махай се от погледа ми – изрева Ивор. – Заминавай за лагера им веднага! Кажи им, че са в земите ми и че настоявам за обяснение. Когато започнеш да разбираш езика им, искам техният водач да ми се представи. Искам сведения! Да не си посмял да се връщаш, преди да можеш да ми кажеш всичко, което да ме заинтересува! Утре се връщам в града, но оставям тук моят полубрат Микаил – докато говореше, посочи към един подобен на мечка мъж, застанал от другата страна на огъня. – Махай се от очите ми и се хващай за работа, воняща измет такава!

Каленка започна да отстъпва, уплашен от яростта на господаря си, като се кланяше отново и отново. Когато се намери извън светлината на огъня, той се изправи и се огледа.

– Ето, че мишокът скача в устата на лисицата – промърмори. – А вълкът стои встрани и гледа танца на бъдещата си вечеря.

Обърна очи към лагера на сините войни. Не можеше просто така да се отправи към тях в тъмнината. Ако бяха демони, едва ли щеше да е от значение, но ако бяха хора, вероятно биха си помислили, че се промъква, за да шпионира.

Взе факлата на един от пазачите край лагера на Ивор и тръгна през широкото поле, надявайки се, че мъждивата й светлина ще го предпази от всякакви подозрения.

Откъм лагера на сините войни внезапно долетяха викове. Може би се готвеха да атакуват. Нямаше изход. Знаеше, че вероятно някой от хората на Ивор го следва в мрака и ще пусне стрела в гърба му при първия опит да избяга. Вълкът определено стоеше отзад, така че не му оставаше нищо друго, освен да се насочи към лисицата.

"Но дори мишката може да говори така – помисли си той, - че да накара вълкът и лисицата да забравят за нея и да виждат само себе си."

Въпреки че полагаше огромни усилия, Винсънт Хоторн не успяваше да спре треперенето си. Хинсен също не му помагаше особено в това отношение. Отраснал в изолираната квакерска общност, младежът никога не беше срещал човек като него.

Доскоро светът му се бе ограничавал единствено до земеделската работа, църковните служби и училището “Оук Груув” във Весълбъро. Даже пътешествията до Уотървил бяха нещо, което обикновено предприемаше само придружаван от баща си или майка си. Те твърдяха, че градът е изпълнено с грях място и там трябва да се ходи само когато е абсолютно наложително. Животът по никакъв начин не бе успял да го подготви за първия му ден в армията.

Беше чул поне дузина нови думи, комбинирани по начини, каквито дотогава дори не си беше представял. За пръв път беше присъствал на игра на карти, залагане на зарове и употреба на алкохолни напитки. За свой ужас тук се беше запознал и със същества, които войниците наричаха курви[17] – по името на известния генерал Хукър, за когото се разправяха какви ли не пикантни истории.

Ругатните на Хинсен вече не му правеха впечатление, но сега човекът до него отчаяно се молеше, а това по някакъв начин му действаше много по-изнервящо.

Все пак можеше да го разбере. Погледна натам, където според изчисленията му беше изток, и отново докосна Библията във вътрешния си джоб.

На небето се виждаха две луни.

Щом се бе спуснал мракът, звездите се бяха показаха и това беше достатъчно неприятно, тъй като нищо там горе не си бе на мястото. Млечният път се беше превърнал в поразителна блестяща линия, оформяща кръг, който изпълваше небето с такъв блясък, че направо можеше да чете Библията си на светлината.

Когато звездите се бяха показали, сержант Бари бе направил предположението, че най-вероятно се намират южно от екватора. Винсънт беше чул неколцина бивши моряци от втора рота да се изсмиват при тези думи, но така или иначе си бе наложил да повярва на сержанта.

Сетне се бе показала луната. Само дето беше малка, дори прекалено малка, и всъщност въобще не изглеждаше както трябва. Няколко секунди по-късно вляво от нея се бе появила още една и в момента наоколо цареше хаос.

Някои бяха паднали на колене и се молеха на висок глас. Други, които Винсънт познаваше като смели ветерани, плачеха за дома, викайки имената на любимите си хора, а тук и там се извисяваха гласове, призоваващи полковник Кейн да ги поведе обратно към къщи.

Той погледна към заседналия параход и макар да не харесваше особено капитана, все пак почувства известно облекчение, че Тобиас Кромуел е все още на борда, далеч от надигащите се възгласи да бъде намерен и линчуван.

Осъзнаваше, че са безсилни. Ако Кейн знаеше отговора, щеше да е сред тях, за да им го каже, ала той стоеше сред останалите офицери, вдигнали глави към двете бързо движещи се по небето луни-близнаци.

– Не се страхувай от ужасите на нощта – прошепна Винсънт и докосна Библията си. Обърна се към кръга от огньове около лагера.

Стреснато освободи петлето на пушката си и я насочи напред. Към него се приближаваше светлина. В цялото объркване явно никой не бе успял да я забележи.

– Сержант! – гласът му се загуби в бъркотията. – Сержант! – Младежът отчаяно се огледа за помощ.

Светлината вече бе съвсем близо. Успя да различи самотния мъж с факлата, който беше на около двайсетина метра пред него.

– Сержант Бари! – извика Винсънт.

Никакъв отговор. Трябваше да предприеме нещо. Предполагаше се, че е на пост. Бари неведнъж му бе крещял да стои точно на мястото, на което са го поставили. Не можеше да изтича до някой от офицерите – щяха да помислят, че се опитва да побегне.

Трябваше да предприеме нещо.

Той си пое дъх и пълзешком изкатери насипа на укреплението. Насочи пушката си към самотната фигура и тръгна през полето.

Можеше ли да застреля човек? Тази мисъл го терзаеше още от началото на войната. Най-големият грях бе да убиваш, възрастните винаги му го бяха казвали. Ала дори още по-голям грях според него беше да поробваш събратята си. Ето защо в края на краищата реши да избяга и да се присъедини към войската, надявайки се, че в кипежа на битката никога няма да му се наложи да се изправи и да стреля срещу бунтовник.

Доколкото обаче можеше да предположи, тези хора не бяха бунтовници. Ами сега? Докато се приближаваше, реши, че доколкото зависи от него, няма да стреля, но при все това продължи да държи пушката насочена и в готовност.

Постепенно силуетът придоби очертания. Беше нисък и пълен мъж. Носеше обикновена риза, която се спускаше до коленете му. Имаше дълга черна брада.

Винсънт спря, насочвайки щика си към огромния корем на непознатия.

– Кой е там? Приятел или враг!? – извика с изтънял глас.

Мъжът се усмихна широко и разпери ръце.

– Хайде, казвай кой си – почти прошепна младежът.

Мъжът докосна бавно гърдите си с дясната си ръка:

– Каленка.

Винсънт свали малко щика. Как можеше да намушка този човек? Та той му се усмихваше.

– Кой, по дяволите, е там?

– Аз съм, сержанте.

– Дявол да го вземе, войнико, кой аз?

– Редник Хоторн. Спипах един от онези.

– Мамка му, редник, доведи го тук!

– Чу го – рече внимателно Винсънт. – Налага се да дойдеш с мен.

Като направи движение с пушката си, младежът показа на непознатия, че трябва да тръгне пред него.

– Каленка?

– Предполагам, че това е името му – отвърна Емил Вайс.

Андрю кимна и седна на стола си. Беше изтощен, но се постара да не се разсейва. В полка вече нямаше никаква дисциплина. Можеше да чуе ревящия заповеди Шудер, ала все пак виковете и врявата продължаваха. По дяволите, самият той бе ужасен. Имаше само едно обяснение за ставащото, ала умът му просто отказваше да го приеме.

По някакъв начин бяха напуснали Земята. До какво друго заключение би могъл да стигне човек след всичко това? Обаче всеки път, щом мислите му се насочеха към това, всичко се разпадаше и започваше да изпитва желание да се свие на топка и да заспи, а когато се събуди, да се окаже, че е умрял по време на бурята, или се е оказал отново в света, който познава и разбира.

Изстрелът наруши мислите му. Лагерът се смълча.

– Е, добре, необразовани, хленчещи, мързеливи негодници! – изрева за пореден път Шудер. – Току-що си изпросихте ареста! Всичките до един! Само като се сетя, че ви смятах за мъже! Плачете като хлапета, дето не са им дали да видят слона! Дръжте се като възрастни или ще пробия отдушник в главата на следващия, който се разциври, кълна се в господа!

Андрю затаи дъх. Ханс беше човекът, от когото се страхуваха най-много в полка. Можеше само да се надява, че страхът от него ще се окаже по-силен от надигащата се паника.

Чу се мърморене.

– Чух те, Фредрикс, мамино синче такова, крадлив страхопъзльо!

Нещо изплющя и някой извика от болка така, че Андрю трепна неволно. Предполагаше, че останалите офицери гледат благоразумно в друга посока.

– Добре, негодници, явно започваме да се разбираме. Обратно по постовете!

Няколко секунди по-късно отворът на палатката се отметна, вътре влезе старши сержантът и отдаде чест:

– Редът е възстановен, сър.

– Чух, Ханс – отвърна полковникът, внезапно осъзнавайки, че с действията си Шудер е помогнал и на самия него да дойде на себе си. – Чудесно. – Той отново насочи вниманието си към мъжа, когото бе довел сержант Бари:

– Името ти е Каленка, така ли?

Мъжът кимна и се потупа по гърдите. Все така усмихнат, той пристъпи напред и докосна Андрю. Полковникът реши, че непознатият иска да научи неговото име и отвърна:

– Кейн.

Мъжът го погледна и се захили:

– Кин.

– Достатъчно близо – засмя се Андрю. – Докторе, какво мислите?

– Прекалено съм обезпокоен – отговори Вайс. – Преди няколко години имах случай да посетя Лодз[18]. Бях на гости на чичо ми и неговото семейство.

– Това е в Русия, нали? – попита Ханс.

Каленка се обърна към сержанта:

– Рус!

Емил кимна с готовност:

– Да, Рус!

Непознатият му се усмихна широко:

– Да, Рус. – И като разпери широко ръце, той се завъртя. – Суздал, Рус.

– Да, да. – Емил се изправи, бръкна в раницата си, извади от там бутилка, отпуши я и му я подаде. – Водка – каза той.

Каленка се усмихна широко още веднъж, взе внимателно бутилката и се загледа в нея. Вайс веднага разбра, пое бутилката и отпи здрава глътка от нея. Върна му я усмихнат. Селянинът последва примера му и на свой ред отпи. На лицето му се изписа учудване. Лекарят си прибра бутилката и обясни:

– Джин, всъщност няма нищо общо с вашата скоросмъртница.

– Скъпи майоре, трябва да призная, че и аз съм премръзнал – обади се с надежда О'Доналд.

– Всички имаме нужда да пийнем по едно – каза Андрю. Емил погледна опечалено шишето и го подаде на артилериста.

– Джин – повтори широко ухилен Каленка.

Емил спаси бутилката от ръцете на О'Доналд и я върна на Каленка.

– Не ме карайте да обяснявам. – Както казах, преди години посетих Лодз и съм виждал хиляди селяни, облечени почти по същия начин като този. Андрю, убеден съм, че този мъж говори руски или нещо дяволски сходно с този език.

– А ти можеш ли да го говориш? – попита с надежда полковникът.

– Научих няколко думи, това е всичко. Колкото да се разбирам с гоимите[19], които живееха там.

– С кои?

Емил поклати глава:

– Няма значение. – Погледна към Каленка, чиито очи вече бяха започнали да се замъгляват. – Кал, джин.

– Да, да, джин.

– Е, полковник, мисля, че е време да започваме урока по английски.

Кал се усмихна. Това беше най-качествения алкохол, който бе опитвал някога. За пръв път в живота си отправи благодарност към Ивор Слабите очи. Може би в края на краищата лисиците пред него не бяха чак толкова лоши.

---

[1] Битката при Колд Харбър, Вирджиния (31 май – 12 юни 1864 г.) изправя за пръв път един срещу друг двамата генерали – Юлисис Грант (Съединени щати) и Робърт Лий (Конфедерация) – Бел. пр.

[2] Битката при Антайътам, близо до Шарпсбърг, Мериленд (16–18 септември 1862 г.), известна като най-кръвопролитния ден в цялата американска Гражданска война – Бел. пр.

[3] Военни действия, развили се в по-голямата си част през периода 11–15 декември 1862 г., когато генерал Лий удържа решителна победа – Бел. пр.

[4] Битката при Гетисбърг (1–3 юли 1863 г.), разиграла се между армиите на генерал Робърт Лий и генерал Джордж Мийд – Бел. пр.

[5] McPherson Ridge (англ.) – възвишение северозападно от Гетисбърг – Бел. пр.

[6] Cemetery Hill (англ.) – възвишение южно от Гетисбърг – Бел. пр.

[7] Wilderness (англ.) – Пустошта (5–7 май 1864 г.), серия от сражения южно от Чанселърсвил и Фредериксбърг, водени в участъка на Брок Роуд, Вирджиния – Бел. пр.

[8] Quaker (англ.) – член на протестантска секта, създадена през XVII в. в Англия и Америка – Бел. пр.

[9] First Bull Run (англ.) – първата битка между силите на Севера и Юга при Манасас, Вирджиния (21 юли 1861 г.) – Бел. пр.

[10] Бизан (мор.) – задна мачта – Бел. пр.

[11] Рангоут (мор.) – всички греди на плавателен съд, които служат за закрепване на корабните въжета, платна, за поставяне на сигнални светлини и други – Бел. пр.

[12] Огньове на Свети Елм – светещи електрически разряди, образуващи се по краищата на щръкнали във въздуха предмети; често се наблюдават по време на буря по върховете на корабните мачти и по крилата на самолетите; появата на феномена се счита за предзнаменование за лошо време – Бел. ред.

[13] Clydesdale (англ.) – шотландска порода тежкотоварни коне. – Бел. пр.

[14] Наполеон – вид оръдие, на въоръжение по време на Гражданската война в Съединените щати, изстрелващо дванайсетпаундови (около шесткилограмови) гюлета – Бел. пр.

[15] Сър Уолтър Скот (1771–1832 г.) – шотландски писател, известен с историческите си романи (“Кенилуърт”, “Куентин Дъруърд”, “Айвънхоу”) – Бел. пр.

[16] Тук и по-нататък преводът следва латинската транскрипцията на оригинала. – Бел. пр.

[17] Hookers (амер.) – Бел. пр.

[18] Град в днешна Северна Полша – Бел. пр.

[19] Goy (мн. ч. – goyim) – еврейско название за неевреин (християнин). – Бел. пр.