Проблясък

от Таис

Джон Уейн бе бял мъж, наближаващ четиридесетте, леко плешив и винаги гладко обръснат. Обличаше се старомодно – сив похабен от носене костюм, неизменна бяла риза, върху която редуваше две вратовръзки. Ужасяваше с абсолютно несъвместимите бели чорапи, независимо от случая.

Бе женен – отчасти поради нещастно стеклите се за него обстоятелства, отчасти поради амбицията на майка си да живее “нормален живот”. Така пет години преди днешния ден се сдоби с удивително свадлива жена с богоугодното име Мери, мизерен дом, в който се прибираше по неволя, и разглезено хлапе, което не спираше да го влудява.

Откакто се помнеше, работеше като агент в малка застрахователна компания с гръмкото име "Глобъл Иншуърънс Лимитед", едва смогваща да удържи на конкуренцията на мощните корпорации и разчитаща на консервативността на стари клиенти.

Той бе старомоден. Някои биха го нарекли задръстен, досаден и какво ли още не, но поради абсолютната му невзрачност, повечето просто не го забелязваха. Вървеше прегърбен с надеждата да прикрие отпуснатото си шкембе, което издайнически напираше над горното копче на панталона му.

Днес денят бе по-особен. За пръв път не бързаше да стигне до офиса. Дни наред сред колегите се носеха слухове за съкращения и лаконичната покана за разговор, отправена от директора вечерта преди края на работния ден, не вещаеше нищо добро. Опитваше се да убеди сам себе си, че вероятно причината е друга, но някак съмненията не преставаха да го глождят. Бе нервен. Това бе и причината тази сутрин да не хване автобуса, както обичайно правеше, а да тръгне пеш към работата. Вървеше бавно. Опита се да си представи реакцията на Мери, че вече е безработен, но мисълта боязливо му се изплъзна и в пристъп на самосъхранение отлетя от ума му. Наложи си да мисли върху предстоящите задачи, но и това не му се удаде. Огледа се. Вероятно поради ранния час улицата бе необичайно безлюдна. Продавачът на вестници подреждаше току-що доставената стока на будката на отсрещния тротоар. Светофарът самотно сменяше светлините на пустото кръстовище. Времето бе в унисон с настроението му – небето бе металносиво, натежало от ниско стелещите се облаци. Въздухът бе труден за дишане и зареден с електричество. Джон усети как космите по ръцете му настръхнаха за момент и видя в далечината да проблясва светкавица. "Задава се буря. Трябваше да взема автобуса." Мисълта се приплъзна по периферията на съзнанието му и заглъхна сред тътена на последвалата гръмотевица. Огледа се. Странно – светкавицата изглеждаше доста отдалечена, когато я забеляза. По-добре бе да побърза и той ускори крачка.

Ослепителна светлина го заслепи и го накара да залитне.

– Добре ли сте, сър?

Бе паднал на земята и продавачът на вестници тревожно се взираше в него. Стана и смутено отърси дрехите си.

– Да, всъщност да, добре съм, наистина... Просто тази светкавица... Ама че късмет – той се засмя смутено. Вестникарят продължаваше да го гледа неразбиращо – Благодаря, ще се оправя и сам.

Момчето повдигна рамене и се върна към заниманието си. Джон едва сега забеляза, че времето е необичайно ясно – слънцето блестеше приветливо на безоблачното небе. За момент остана загледан невярващо. Тръсна глава. Напрежението вече си казваше думата. Погледна часовника си – закъсняваше, трябваше да побърза.

*****

Плъзгащите врати се отвориха безшумно при приближаването му. Прекрачи прага, кимна на мъжът от охраната – не го познаваше, но малко учтивост никога не вредеше – и се отправи към асансьорите в дъното на салона.

– Господине? – младата жена от рецепцията се опитваше да привлече вниманието му – Пропускът, моля.

– Разбира се, извинете – смотолеви набързо и затършува във вътрешния джоб на сакото си – Заповядайте.

Жената погледна ламинираната карта, записа данните и часа и мълчаливо му я подаде. Той се отправи към дошлия асансьор и натисна петия етаж. Отново го обзе тревога. Все пак срещата можеше да се окаже безобидна. Вървеше по коридора, обзет от мислите си, без да обръща внимание на хората около себе си. Стигна до кабинета си и отвори вратата.

– Не мислите ли, че първо трябваше да почукате? – млад мъж с пъпчиво лице е малки очички зад дебелите стъкла на очила раздразнено го наблюдаваше. Стъписа се и се огледа – това определено не бе неговият кабинет. Смотолеви някакво извинение и побърза да излезе от стаята. И все пак... това БИ ТРЯБВАЛО ДА БЪДЕ неговият кабинет. На вратата под познатия до болка номер стоеше табелка с чуждо име – Дейвид Уондер. Не бе възможно да са така бързи – дори да бяха назначили някого вече на неговото място, трябваше да го предупредят, да има време да изнесе личните си вещи, а и стаята... Нещата не бяха неговите, не бяха и където очакваше да бъдат. Спасителна мисъл проблесна в съзнанието му.

– Прощавайте, кой е етажът, на който се намираме?

– Пети – получи незабавно отговор от преминаващ покрай него мъж. Идеята се стопи толкова бързо, колкото се бе появила. Бе объркан. Отново мислено видя пред себе си пъпчивото лице и нерешително почука.

– Извинете, много се извинявам, но това е моят кабинет.

Младежът неразбиращо го наблюдаваше без да отвърне.

– Разбирате ли... Аз от петнадесет години работя за "Глобъл Иншуърънс Лимитед" и работя тук, в тази стая – опита се да обясни, макар сам да осъзнаваше абсурдността на думите си. Младежът продължаваше да мълчи. – Имам среща с господин Никълъс тази сутрин и предполагам, че недоразумението ще се изясни.

Мъжът не откъсваше поглед от него, наведе се към бюрото, натисна копчето на домофона и спокойно изрече:

– Сара, бихте ли изпратили охраната в стая 503.

Джон Уейн крачеше нервно из стаята:

– Не, не, вие не разбирате... Това наистина не е необходимо... Не е подходящо и за пред клиентите...

Вратата се отвори и в стаята влезе едър мъж в униформа и табелка със снимка на ревера, носейки знака на охраната на сградата.

– Станало е недоразумение...

– Изведете господинът от сградата, моля – тонът на младежа не търпеше възражение. Едрият мъж кимна и се обърна към Джон:

– Господине, нека не си причиняваме излишни проблеми.

– Но аз работя тук. Ето... – зарови припряно из джоба си и показа служебната си карта на охраната. Мъжът изглеждаше разколебан. Пъпчивият скочи иззад бюрото, взе картата и внимателно я заразглежда. Искрено любопитство се изписа на лицето му. Отиде до бюрото си отново и повика секретарката.

– Може би все пак господин Никълъс ще изясни ситуацията – погледна нетърпеливо часовника си, а после умолително към младежа – Вече закъснявам за срещата при него.

– При господин Никълъс?

– Да, да, при директора Руфъс Никълъс.

Видя как недоумение се изписа на лицата на присъстващите.

– Директорът на "Глобъл Иншуърънс Лимитед" се казва Джеймс Кристофър – внимателно произнесе пъпчивият младеж.

Джон безмълвен приседна на дивана.

*****

– Господине?

Джон уморено повдигна глава. Секретарката, чието име вече знаеше, че е Сара, угрижено му подаде картата:

– Направихме проверка и в компютъра, и в картоните на служителите на компанията, но никога не сме имали служител с име Джон Уейн. Съжалявам.

– А картата? – с някаква надежда попита той.

– Не можем да обясним как е станало. Вече е анулирана.

Кимна по инерция и Сара се отдалечи с бързи крачки по коридора. Опита се да осмисли положението, но някак мислите му бягаха. Бе го обзела апатия и някаква празнота. Трябваше да го приеме. Опита отново – той не бе служител на "Глобъл Иншуърънс Лимитед". Дотук добре – така или иначе го очакваше и дълбоко в себе си се бе примирил с тази мисъл. Той никога не е бил служител на "Глобъл Иншуърънс Лимитед". Блокаж. Умът му не успяваше да смели подобна възможност. Руфъс Никълъс не бе директор на "Глобъл Иншуърънс Лимитед" и никога не бе бил. Това го развесели особено много. Той се разтресе от тих кикот. Надменният Руфъс така и не успя да го уволни тази сутрин. Задавяше се от смях. Тънка ивичка пот се стичаше отстрани на лицето му. За момент му хрумна нещо. У дома... Какво ли го чакаше у дома? Как щеше да каже на Мери, че е без работа? Как щеше да й обясни, че всъщност той никога не бе работил това, което бе работил? Отново мисълта му блокира от абсурда. Дали не бе сгрешил сградата? Може би в тази посока, наблизо имаше още една компания с име "Глобъл Иншуърънс Лимитед"? Това му прозвуча също толкова абсурдно. Усети, че губи почва под краката си. Трябваше да има нещо, което да бе такова, каквото го помнеше. Стана и решително се насочи към изхода. Чувстваше това място студено и чуждо.

*****

Къщата изглеждаше същата. Стоеше вече половин час и я наблюдаваше предпазливо от отсрещният ъгъл на улицата. Колебаеше се. Мери вероятно бе на пазар, а детето – в забавачницата. Все пак нямаше по-подходящ момент да се прибере. Приближи входната врата. Странно – беше отключено. Влезе плахо.

– Скъпа? Мери? Ти ли си тук?

Огледа се. Всичко му бе някак познато и въпреки това – различно. Влезе в гостната. Защо бе върнала старите мебели?

– Джон, ти ли си?

Гласът идваше иззад облегалката на креслото, но не това бе причината за паниката, която го обзе.

– Мамо?

– Затвори вратата най-сетне. Това течение ще ме умори – една несресана глава, стискаща здраво догаряща цигара измежду тънки устни се подаде иззад облегалката – Какво стоиш като истукан – затвори вратата! Глух ли си или пак си пиян?

Джон не можеше да откъсне очи от майка си.

– Жива ли си? Или аз съм мъртъв вече?

– Стига говори глупости, ами затвори вратата, че и да не си, ще станеш мъртъв...

Джон послушно изпълни нареждането. Движеше се като хипнотизиран. Бавно се върна в стаята и седна на дивана срещу майка си.

– Къде е Мери? Детето?

– Какви ги говориш? Каква Мери? Знаеш, че не пускам деца около къщата – само неприятности и врява...

Джон се опита да обясни какво има предвид, а майка му само го поглеждаше преценяващо сред кълба дим. Когато завърши с това, че тя би трябвало да е мъртва от поне три години – самият той не си спомняше от колко точно – тя прихна в хрипливо подобие на смях.

– Ще ти се! Обаче съм жива, а ти намери ли отнякъде пари? – закашля се и изтръска падналата върху полата й пепел от димящата цигара – Мери, казваш... Спомням си, че имаше някаква Мери преди време... Но ти май се записа в армията... Помня ли... беше толкова отдавна...

Джон стоеше загледан в дребната фигурка и се опитваше да се събуди. Мери я нямаше ... Никога не бе я имало... Майка му – жива... Мери... Проклетата Мери... Нямаше нужда да се притеснява, че е без работа – Мери я нямаше! Нямаше го и хлапето... Майка му... Животът му...

Истеричен смях го разтресе. Клекна в ъгъла на стаята, а кикотът постепенно премина в смразяващо кръвта скимтене.

*****

Слънцето срамежливо се показваше иззад хълмовете в далечината и надничаше в прозореца.

– Добре ли спа?

– Мери?

– Закуската ти е готова.

– Остави я на масата.

Жената внимателно остави подноса на масата и погледна към мъжа до прозореца.

– Е, аз трябва да тръгвам.

Мъжът не отговори. Жената остана загледана за миг в него, после се обърна и излезе от стаята. Продължи по коридора, в дъното на който чакаше младо момиче със сламено руса коса.

– Как е той?

– Все така… Бе тежка смяна. Приятна работа.

Свали бялата си престилка и я окачи в гардеробчето с номер 2 до входната врата. Взе дамската си чанта и излезе. За миг спря, заслепена от първите слънчеви лъчи. Заслиза по стъпълата, подмина малката непретенциозна табела, качи се в паркирания пред сградата автомобил и потегли.

Слънчевите лъчи заиграха в клоните на дърветата и образуваната пролука освети надписа върху табелата:

"Психиатрична клиника Св. Лука".