Този Евъргрийн ще е за Реймънд Фийст и сагата, с която навремето е придобил широката си известност, а именно "Сага за Войната на Разлома". Трябва да ви призная, че при подготвянето на броя възникна малък спор доколко Сагата всъщност може да бъде наречена класика. Тя наистина не е много стара, жанрът почти не се е променил от излизането й насам, а и – все пак – е просто една симпатична тухларска поредица. Да... но. Ако сте забелязали, по-голямата част от екипа отдавна сме се обърнали към по-нестандартните поредици в търсене на нещо ново. Не че тухличките някога са били особено лошо, но... с порастването примерно започваш да се интересуваш от нещо повече. Нека това бъде нещо като носталгичен пристъп. Поредицата наистина е крайъгълен камък за този тип литература. Но, както неведнъж е споменавал авторът на бившата й основна конкурентка – RAFO...
Moridin
Alexis
Това беше първaта “тухлена сага”, която прочетох, и затова ми е мила по особен начин. Състои се от три части (по-късно първата е разбита на две, както е издадена и в България). По реда на издаването им това са:
Magician: Apprentice /1982/ – Чиракът на магьосника
Magician: Master /1982/ – Майстор-магьосник
Silverthorn /1985/ – Сребротрън
A Darkness at Sethanon /1986/ – Мрак над Сетанон
Историята е създадена, като са спазени всички изисквания на рецептата за успешно фентъзи: има и Велик Лош Враг™, има и момче от народа, което се издига до Велик Воин или Велик Магьосник (в случая момчетата, които, разбира се, са и най-добри приятели, са две и си разпределят ролите), присъства и Любовна история, която да затрогне и разтупти по-романтичните сърца, и разбира се, не на последно място, тук са и Големите Битки, които да спасят света.
Разгледана от този ъгъл, историята изглежда постна и читателят едва ли очаква тя да изпъкне сред множеството й подобни. Приятната изненада е, че авторът все пак е успял да забърка достатъчно добре съставките, за да успее да напише една приятна и наситена със събития история, която се чете бързо и успява да си запази местенце в паметта, а не да се забрави със затварянето на последната страница.
Не мога да отрека, че въпреки че книгата ми се стори прекрасна, когато я прочетох, след това съм чела други, които са ми се сторили по-добри (и разбира се още повече по-лоши).
От гледна точка на екшъна, книгата е чудесна, тъй като успява да поддържа ритъм, който да не кара читателя да прескача страници в търсене на действие. Но, за съжаление, образите на героите не са много дълбоки. Повечето са описани сравнително повърхностно, а дори и главните не изпъкват с многопластовост. Всички са с доста ясни цели и приоритети, тоест, всеки, който чете книгите, за да търси в тях скрити течения и дълбочини, определено ще остане разочарован. Затова пък всеки, който търси добро забавление, с което да убие няколко часа, и е без прекалени очаквания, ще затвори книгата с мисълта, че четенето си е струвало.
Ако трябва да обърна специално внимание на книгите поотделно, се чувствам длъжна да отбележа следните моменти (има малко спойлъри):
В ”Магьосник” (и двете части) ставаме свидетели на израстването на двете момчета Пъг и Томас, които по-късно ще трябва да спасят света на Мидкемия. Пъг първо се проваля като магьосник в родния си свят, а после попада в света на враговете си, където се бори да оцелее и да изпълни призванието си. От своя страна Томас остава в родния си свят и там става наследник на древен воин. Той трябва да намери баланса между човека и воина в себе си. Разбира се има и други сюжетни линии, които да показват развитието на света. Те са свързани с управляващата фамилия в Мидкемия. Най-забележителният образ е този на малкия крадец Джими Ръчицата.
В ”Сребротрън” младият принц Арута и неговите приятели тръгват на поход в търсене на митично растение, от което зависи животът на любимата му Анита.
В ”Мрак над Сетанон”, която е безспорно най-добрата книга от поредицата (и един от най-добрите завършеци изобщо) най-накрая се възстановява равновесието между добро и зло, за което е нужно да се мине през цялото време и пространство на вселената, където се развива действието.
Само като информация: По-късно авторът пише допълнения към сагата, които за съжаление не са на нивото на първите книги; те са:
“Prince of the Blood” /1989/ – Принц на кръвта
“The King’s Buccaneer” /1992/ – Кралският корсар
Dark Wanderer
След един абсолютно неангажиращ разговор с Ян преди сума време, в който го помолих да драсна едно ревю на "Разлома" от нямане какво да правя (и липса на налични, за да си купя нещо ново, което да ревюирам ;-), на човека взе, че му дойде вдъхновението и взе, че измисли "евъргрийн-а" (а моите, голям хлип, усилия по реализацията на цялата история, хм? :р бел. прелъстен и изоставен Мор), после седна да обяснява, че аз съм я бил подхвърлил въпросната идея. Луди хора колкото щеш… какво да ги правиш. Но щом било моя идея, моя да е :-), никога не се отказвам от почести. Да, благодаря… още малко ръкопляскания… благодаря… Та в крайна сметка реших, че щом ще ме обявяват за "официален подхвърлител на идеята", трябва поне да се отчета със статийка за това, което бе основната причина. А именно - една от най добрите книги, които някога съм чел – "Сага за войната на Разлома" на Реймънд Фийст (бааси, докато разбера че на английски е Feist, а не Feest, направо ми излезе душата…хем съм чел негови книги на английски… к'во да го правиш :-) тъпото парче си остава тъпо :-)).
Е нека започна с малко инфо. Реймънд Фийст е роден през 1948 в Калифорния. Повече от тридесет години минават, преди той да открие истинското си призвание - литературата - и да се потопи напълно в нея - през 1982 излиза първата му книга, озаглавена "Магьосникът". Книга, която променя живота му, а и живота на хиляди хора по целия свят. Книга, която бележи началото на една от най великите саги, писани някога. Следват "Сребротрън" и "Мрак над Сетанон" - и двете 1985 година. Доста по-късно Фийст "дописва" сагата със "Принц на Кръвта" и "Кралски Корсар", но те няма да са обект на настоящия евъргрийн (така каза шефът).
Толкова със сухите факти. Няма да крия, че съм голям фен на Фийст. Книгите му са едни от малкото, които могат да ме грабнат още от първата страница, да ме потопят напълно в един нереален магически свят и да ме накарат да чувствам това, което чувстват героите, да съпреживявам с тях трудностите и радостите. Един от авторите, които ме карат да загубя представа за време, пространство и задължения. За някои книгите му са наивни и твърде детски, но за мен те си остават един от върховете на фентъзито. Магнетични, загадъчни, динамични – "Разлома" винаги ще остане в спомените ми като една невероятна поредица. Макар от една страна, в самото начало героите му да изглеждат "стандартни" – толкова дълго котираната история за хлапетата, които с помощта на магия и още нещо стават могъщи войни и борци за справедливост, клишираността спира до тук. Историята се завихря по невероятен начин, така, както може да го направи само един майстор на "перото". Обрати, които човек не може да си представи, обрисувани в един невероятен стил. Фийст си играе с въображението на читателя, давайки му накрая решение на задачата, което няма нищо общо с това, което той е смятал през цялото време. Един автор, който те удивлява както с магията в световете си, така и с магията на самия си стил на писане. Фийст е като наркотик. Започнеш ли го – спиране няма. Човърка в най дълбоките дебри на съзнанието ти, възбужда любопитство, страх, гордост, надежда. Кара те да стоиш като хипнотизиран пред книгата, прелиствайки страница след страница, докато не се усетиш, че вече три пъти си прочел книгата и я обръщаш за четвърти "търн".
Един от най добрите автори, които някога съм чел. А "Разлома", това е нещо, което всеки, харесващ фентъзито, трябва да прочете, за да открие новата си любима книга, а всеки мразещ фентъзито – за да го заобича :-).
Amos
Фийст е сред Великите, това е личното ми мнение. Той е един от онези автори, чийто стил е в състояние да предизвика и да задържи интереса на читателя дори и след затварянето на последната страница. Далеч не всички го умеят – справка: Майкъл Муркок, Франк Хърбърт и разни други. При тях всяко следващо изречение си е жива мъка, борба за смисъл, досада; при Фийст е различно. Просто отваряш книгата и вече си насред вихъра на действието – опознаваш, преживяваш и ти е страшно интересно до самия край. А после искаш още… И Реймънд ти го дава. Според някои продълженията на историята на Мидкемия, чиято първа трилогия – "Магьосник", "Сребротрън" и "Мрак над Сетанон" – е обект на този Evergreen, не са чак толкова сполучливи, колкото оригиналите, но това си е тяхно мнение, моето е друго. Така или иначе че първите три книги са най-забележителни, в това няма спор. Те поставиха началото на една поредица, завладяла въображението на огромен брой читатели по целия свят, затова и ще си останат специални. Много добре замислени и още по-добре написани, книгите те повеждат на вълшебно пътешествие, чиято кулминация е в признатата от всичко живо за Връх на Върховете "Мрак над Сетанон". Какво още да ви кажа? Прочетете ги! И може би ще разберете защо съм избрал за свой nick името на знаменития пиратски капитан Амос Траск. ;)
Yan
Сага за войната на Разлома – признавам, си подхванах поредицата, само защото по времето когато излезе, нямаше нищо друго за четене. По начало цялата концепция ми изглеждаше адски стандартна и изсмукана от пръстите и в най-добрия случай разчитах на 2-3 дни занимавка, докато се появи нещо по-оригинално. Боже, колко съм грешал! Изгълтах "Магьосник"-а за 6 часа и исках още. Нетърпението ми беше толкова голямо, че даже си изрових продълженията на английски, само и само да задоволя наркотичния глад, който ме беше обзел. Евала, мистър Фийст, добре свършена работа. В книгата имаше всичко – интересни персонажи, екшън, романтика, магии и вероятно една от най-интересните раси появявали се във фентъзито – Валхеру. Само с една своя книга Фийст успя да ме превърне в свой верен фен. Няма да си кривя душата и да казвам, че харесвам продълженията на "Магьосник" толкова, колкото оригиналната книга – да, Фийст е подобрил стила си, но като че ли се е поизгубило част от очарованието на оригинала. При всички положения обаче и "Сребротрън", и "Мрак над Сетанон" заемат много специално място в сърцето ми. Ако по някаква причина сте пропуснали да ги прочетете – направете го. Мисля си, че няма да съжалявате
Moridin
Ами... ще се повторя от въведението – Сагата е крайъгълен камък в развитието на епичното фентъзи. По-задълбочен и пространно разгърнат, по-голям като обем и по-заплетен от обичайното дотогава "ролево" фентъзи, този тип саги бързо придобиват популярност и спечелват огромно количество фенове. Примери много, както от близкото минало, така и от настоящето (кх, Джордан, кх). Какво е обаче това, което постига този резултат, каква е съставката, която носи успеха на епичните фентъзи, едно от първите от които е Сагата на Фийст. Ами, навремето сигурно и нестандартността, покрай всички фактори, които изброих по-горе. В наши дни неизменната схема на тайнствения селянин, който се изправя срещу Злото е меко казано клиширана, но тогава този по-нов и интересен прочит на концепцията, позната все пак още от Властелина, бързо е спечелила своите фенове.
Така де, стига съм си измислял исторически разсъждения. Те така или иначе не са същественото. Същественото е самата книга, а тя – дори сега – си остава едно от любимите ми фентъзита. Колегите по-нагоре сигурно са разяснили сюжета, по него няма какво толкова да се говори, стандартен си е, но определено увлекателен. Особено много ме радват моменти, разкриващи древната история на света, в който се развива действието – обичам си го тоя сюжетен похват :). А тук са доста. Мм, всъщност виждам, че все пак не са го разяснили всъщност много. Значи в света на Мидкемия внезапно се отваря магически разлом, през който започват да нахлуват вражески воини с явна завоевателна цел. Междувременно в една малка забутана крепост на края на света, двама приятели се оказват на поход заедно с един бъдещ принц, малко елфи, малко джуджета и т.н. Нататък следвайте резюмето на Алексис :).
Героите – двамата приятели Пъг и Томас, единият от които става магьосник, а другият - воин, са добре описани персонажи, като поне на мен първият нямаше начин да не ми стане любимец. Те са, разбира се класическите идеализирани и натрупани с всемъзможни умения и качества герои, но при все това успяват да внушат някаква достоверност, дори Томас накрая почти губи битката с могъщия дух, овладял душата му. Принц Арута в началото не е нищо особено, но после бавно достига до образа на добрия мъдър и смел принц, както би могло да се очаква. Други забележителни персонажи са капитан Амос Траск, стар морски вълк, добродушен циник; и малкият крондорски крадец Джими Ръчицата, който е едно от онези всъщност добри хлапета... И на първо място разбира се Черният Макрос, магьосникът – пратеник на Боговете, чиято тайнственост и изключителна мощ просто няма как да не грабнат всеки.
Между другото фентъзи аудиторията и досега си остава раздвоена трябва ли, аджеба, или не трябва да има много приказни същества в едно наистина качествено фентъзи. Какъв е верният отговор, е разбира се между трудно и невъзможно да се определи, но факт е, че Фийст успява да намери един прекрасен баланс между двете концепции. Приказните същества са добре познатите ни елфи, джуджета, дракони и т.н., без излишните раси, характерни за ролевите фентъзите, и без твърде стандартните описания на гореизброените няколко. Доста добре е развита по един достъпен начин историята на различните видове елфи (там светли, тъмни, горски, диви и прочие, като за първите за съжаление научаваме твърде малко, а изглеждат най-интересни). Драконите също са представени под нов ъгъл. А най-доброто попадение, както спомена и Ян, е расата на валхеру, древните господари на Мидкемия. Представите си невероятно могъщи същества, толкова уверени в собствената си жизненост и мощ, че на практика не се нуждаят от никакъв морал и се отдават единствено на истинската природна сила на живота. Невероятни дзверове, ако мога така да се изразя. Ако мен питате, Фийст е таен поклонник на Ницше ;).
Толкоз за расите. Друг интересен момент е визията за магията. В общи линии съществуват две-три основни идеи за магията по фентъзитата. Едната е, че магията са си приятните малки заклинанийца, които магьосниците четат под носа си, мятайки някой и друг файърбол, отвреме-навреме – при Фийст това е т. нар. Нисша магия. Другата версия е, че магията е енергия, с която - стига да не нарушиш равновесието – би могъл да направиш доста сериозни поразии, но винаги има цена, която и блаблабла. Третата е Висшата Магия на Фийст, която мен лично най-много ми харесва и която лежи на идеята, че всичко си е в главата ти, трябва само да го отключиш. Тази идея е особено доразвита в продълженията на Сагата с меко казано гениалния персонаж Накор.
Ами, мисля да приключвам вече. В заключение – Сагата наистина е адски увлекателна и "лесно влизаща" книга, с която – ако тръпката все още е у вас – ще прекарате незабравими часове. А "Мрак над Сетанон" си остава една от най-добрите фентъзи книги изобщо и въобще. Valheru rule :)