Diablo: Чeрният път
Автор: МЕЛ ОДЪМ
© 2002 Blizzard Entertainment
© 2003 Петър Тушков, превод
© 2003 Лилия Анастасова, редакция
© 2003 "Серпис" АД
Дерик Ланг натискаше греблото и оглеждаше забулените в мрак скали, надвиснали над река Дайър. Надяваше се, че остават незабелязани от пиратите, които преследваха. Естествено, щеше да разбере, че са ги открили едва след като ги нападнеха, а пиратите не проявяваха милост към моряците от военната флота на Уестмарч. Особено към онези, които ги преследваха по заповед на краля. Възможността да бъде заловен му навяваше неприятни мисли.
Лодката се носеше бързо срещу лекото течение, а носът й цепеше пътя им толкова чисто, че водата дори не се плискаше в ниските бордове. Ако поставените по околните скали часови я видеха или я чуеха, щяха да вдигнат тревога, а това можеше да им струва скъпо. Дерик не се съмняваше, че в такъв случай нито един от тях няма да се добере до очакващия ги в залива кораб "Лонсъм Стар"1. Капитан Толифър бе известен като един от най-суровите морски офицери на краля и ако Дерик и хората му не се завърнеха до зазоряване, едва ли щеше да се подвоуми, преди да вдигне котва.
Младежът вдигна греблото си от водата, приведе се напред и каза тихо:
– Хайде, момчета. Гребете по-равномерно. Ще си свършим работата и ще се ометем преди тези проклетници да са разбрали, че сме идвали.
– Стига да имаме късмет – прошепна до него Мат Хю-Ринг.
– И от него ще имаме нужда – отвърна Дерик. – Добре е, че си тук, така ще можем да разчитаме на твоя.
– Ти никога не си разчитал на късмета – възрази Мат.
– Така е. Но не забравям приятелите, на които е помагал.
– Затова ли ме поведе със себе си?
– Разбира се. Доколкото си спомням, последния път ти спасих живота. Смятам, че все някога трябва да ми върнеш услугата.
Мат се усмихна широко и белите му зъби сякаш прорязаха на две тъмното му лице. И двамата бяха намазали лицата си със сажди за да се прикрият, но докато Дерик бе червенокос и с бронзова кожа, неговият другар имаше черна коса и кафеникав тен.
– И все пак тази нощ си готов да предизвикаш късмета си, нали така, приятелю? – попита Мат.
– Мъглата се задържа – кимна Дерик към пълзящите ниско над реката сребристосиви валма. Тази нощ вятърът и реката се бяха съюзили и мъглата се носеше към океана. Заради нея човек губеше представа за разстоянията. – Струва ми се, че можем да разчитаме на времето повече, отколкото на твоя късмет.
– А пък на мен ми се струва – изръмжа старият Молдрин, – че ако устите ви продължават да мелят, всичките часови, дето не са изпозаспали, ще ви чуят и ще ни накроят такваз засада, каквато само тез проклетници пиратите си могат. Дано да сте чували, че хорските приказваници се носят по-лесно над водата.
– Прав си – съгласи се Дерик. – Но също така ми е известно, че звукът не може да стигне до онези скали горе. Дотам са поне четирийсет стъпки.
– Глупав хилсфарски селянин... Още имаш жълто около устата, а са те пратили да се занимаваш с мъжки работи. Мене ако питаш, старият Толифър не е бил на себе си, когато те е избрал да ни водиш...
– Дойдохме си на думата, помощник-капитан Молдрин. Никой не те е питал.
Двама от другите мъже в лодката се изсмяха. Макар Молдрин да бе жесток войн и изпитан моряк, по-младите от екипажа го възприемаха по-скоро като загрижена майчица и упорит досадник.
Първият помощник бе нисък, но плещите му бяха широки почти колкото дръжката на бойна брадва. Прошарената си брада подстригваше късо. Беше оплешивял на темето във формата на подкова, ала отстрани и отзад косата му беше дълга и вързана на опашка. Влагата от реката и мъглата блестеше по брезентовите му панталони и мокреше тъмната му риза.
Дерик и останалите в лодката също носеха подобно облекло. Всички бяха увили остриетата на оръжията си в брезент, за да ги предпазят от влагата, а също и за да избегнат проблясването им на лунната светлина. За разлика от разяждащите води на залива Уестмарч, река Дайър бе сладководна, но навиците на един моряк от кралската военна флота трудно се забравяха.
– Нахално пале – промърмори Молдрин.
– Точно заради това ме харесваш, Молдрин, въпреки че го отричаш – каза Дерик. – А ако смяташ, че си попаднал в лоша компания, само си помисли какво щеше да бъде, ако те бях оставил на "Лонсъм Стар". Казвам ти, човече, не мога да си те представя цяла нощ да тръпнеш в очакване. И ето каква благодарност получавам в замяна.
– Няма да е толкова лесно, колкото си мислиш – заяви Молдрин.
– Какво толкова? Няколко пирати?
Дерик отново хвана греблото и като се увери, че екипажът все още работи в синхрон, го потопи във водата и продължи да гребе. Лодката напредваше бързо. Бяха подминали лагерния огън на първия караул преди около половин километър. Пристанището, от което се интересуваха, трябваше да е съвсем наблизо.
– Туй не са просто пирати – отвърна Молдрин.
– Да – каза Дерик. – Принуден съм да се съглася с тебе. Това са пиратите, с които капитан Толифър ни изпрати да се занимаем. След такава заповед, уверявам те, не бих се задоволил с кои да е пирати.
– Нито пък аз – добави Мат. – Когато стане дума за бой с пирати, аз също съм доста взискателен.
Няколко от мъжете изразиха съгласието си и всички се засмяха едновременно.
Дерик отбеляза, че никой не спомена за момчето, което пиратите бяха отвлекли. Тъй като не бяха открили тялото му след пиратската атака, всички вярваха, че то е оставено живо заради откупа. Въпреки необходимостта да изпуснат парата, преди да проникнат в крепостта на главорезите, все пак за тях най-важно си оставаше момчето.
Молдрин само поклати глава и насочи вниманието си към греблото.
– Като трън в петата си, Дерик Ланг. Заклевам се в Светлината и във всичко свято, че си направо непоносим. Но ако на кораба има човек, който е способен да се справи с таквоз нещо, това сигурно си ти.
– Молдрин, щях да ти сваля шапка – трогна се Дерик, – стига да носех такава.
– Само се постарай да запазиш главата, на която тя би стояла – изръмжа първият помощник.
– Точно това и смятам да сторя – отвърна Дерик и загреба по-силно. – Гребете, момчета, додето реката е спокойна и мъглата е с нас.
Докато гледаше към планините, той усещаше как някаква дива част от него почти с удоволствие предвкусва предстоящата битка. Пиратите нямаше да върнат момчето, без да поискат нещо в замяна. А капитан Толифър, в името на краля на Уестмарч, бе наредил да им предложи кървава отплата.
* * *
– Проклета мъгла! – изруга Рейтън.
Резкият тон, с който капитанът на пиратите изрече това, изтръгна Буярд Чолик от мечтанията му. Старият свещеник примигна от умората, която не го напускаше, и погледна към снажния мъж, осветен от факлите във вътрешните стаи на сградата.
– Какво има, капитане?
Рейтън стоеше изправен като планина на оградения каменен балкон, гледащ към руините на малкия пристанищен град, където лагеруваха от месеци. Подръпна козята брадичка на масивната си челюст и неволно докосна жестокия белег в десния ъгъл на устата си, който му придаваше студено и злобно изражение.
– Мъглата. Реката едва се вижда. – Бледата лунна светлина искреше по черната плетеница на ризницата, която Рейтън носеше върху зелената си дреха. Черните му бричове бяха елегантно напъхани във високите ботуши. Дори в ранната утрин си личеше, че капитанът умее да се облича добре. Или в късната нощ, поправи се Чолик, без да е сигурен кое от двете е вярно за главатаря на пиратите. – И продължавам да имам усещането, че не сме се измъкнали толкова лесно от последния удар, който извършихме.
– Мъглата прави пътуването по реката рисковано – отбеляза Чолик.
– За теб може и да е така – отговори Рейтън, – но за човек, свикнал с опасностите на морето, мъглата предлага идеална възможност за незабелязано придвижване. – Той отново подръпна брадата си, загледан към морето, след което кимна. – Аз лично бих избрал точно нощ като тази за да извърша нападение.
– Прекалено си суеверен. – Чолик не успя да скрие презрението си.
Свещеникът обгърна тялото си с ръце. За разлика от Рейтън, той бе болезнено слаб. Мразовитата нощ, носеща със себе си предупреждение за наближаващата зима, го бе заварила неподготвен и той се страхуваше да не се разболее. За разлика от капитана, младостта вече не бе на негова страна и натрупаните години му пречеха да се справи с рязката промяна. Усещаше как вятърът го прерязва през обагрената в черно и алено мантия.
Засегнат от думите му, Рейтън погледна към Чолик с кисело изражение.
– Не си прави труда да спориш – заповяда свещеникът. – Вече съм забелязвал тази склонност у теб. За мен това е без значение, повярвай ми. Изборът, който съм направил, ми предлага далеч по-силна утеха от суеверието.
Рейтън се намръщи. Неговите подозрения и неодоверие към това, което последователите на Чолик вършеха в дълбините на града, чиито руини бяха открили под изоставеното пристанище, бяха добре известни на свещеника. Намираха се далеч на север от Уестмарч и реално погледнато бяха извън властта на краля. Чолик беше смятал, че запуснатостта на това място ще се понрави на капитана. За съжаление, свещеникът не бе взел под внимание цивилизованите навици, придобити от пиратите в различните пристанища, където никой не можеше да ги разпознае, а дори и да можеше, не би отдал голямо значение на друго, освен на златото, което те харчеха щедро. Така или иначе, пиенето и развратът, на които пиратите се отдаваха охотно, бяха невъзможни тук.
– Никой от твоите часови не е вдигал тревога – продължи Чолик, – а вярвам, че всички те до един са изпитани мъже.
– Изпитани са – съгласи се Рейтън. – Но съм почти сигурен, че когато днес следобед навлязохме в реката, някакъв друг кораб ни следваше.
– Трябвало е да провериш тази работа.
– Направих го – отговори намръщено Рейтън. – Не открих нищо.
– Ето, виждаш ли? Няма от какво да се тревожиш.
Пиратът изгледа Чолик:
– Да се тревожа за такива неща е част от онова, за което ми плащаш с всичкото това злато.
– Но не ти плащам за да тревожиш и мен.
Въпреки мрачното си настроение Рейтън се усмихна.
– Думите ти са твърде нелюбезни за един свещеник от църквата на Закарум. Не би ли следвало да проповядваш послушание и благост?
– Правя го само когато си струва.
Капитанът се засмя тихо и скръсти ръце на огромния си гръден кош.
– Ставаш ми все по-интересен, Чолик. Когато за първи път те срещнах и чух какво искаш да сториш, помислих, че си луд.
– Легендата за град, погребан под друг град, не може да бъде наречена лудост – възрази Чолик.
Все пак нещата, които му се бе наложило да извърши, за да се сдобие със свещените и почти забравени текстове на Дюмал Лунаш – визджерейски магьосник, станал свидетел на смъртта на Джир Хараш преди хиляди години – почти бяха довели Чолик до въпросното душевно състояние.
Според легендата, младият визджерейски послушник Хараш открил начин да командва духовете на мъртвите. Младежът твърдял, че се е сдобил със способностите си след едно прозрение, получено по време на сън. Каквато и да била истината, обаче, силите, които изведнъж придобил послушникът, били очевидни и никой не можел да отрече тяхното съществуване. Те бързо станали легендарни. Младежът усъвършенствал процеса, чрез който магьосниците изсмуквали енергията на мъртвите, превръщайки я в най-голямата сила, позната дотогава. В резултат на новото познание Визджерей – един от трите най-могъщи клана по онова време – станал известен под името Призрачния клан.
Дюмал Лунаш бил историк и един от малцината преживели сетния опит на Джир Хараш да покори окончателно света на сенките. В момента, когато младежът вече изпадал в унеса, необходим за прехвърлянето на енергията на мъртвите към изтъкаваните от него заклинания, в тялото му проникнало нещо зло и го завладяло, принуждавайки го да извърши ужасни деяния. По-късно магьосниците от клана разбрали, че духовете, които призовавали и несъзнателно пускали на свобода, били демони от самия Ад.
Като хроникьор на клана Дюмал Лунаш бил доста пристрастен. В неговите писания истината бе преиначена до неузнаваемост, но все пак точно тези текстове и страховитата им следа бяха довели Чолик при безутешността на забравения град край река Дайър.
– Легенди като тази се срещат навсякъде – каза Рейтън. – Една-две от тях съм проследявал и сам. Но никога не бях виждал някоя да се превръща в действителност.
– В такъв случай съм изненадан, че дойде – отбеляза Чолик.
От месеци бяха отбягвали този разговор и свещеникът беше изненадан, че го водят сега. Но само до известна степен. През изминалата седмица, докато Рейтън бе зает с грабежи и плячкосване, или с каквото там се занимаваха пиратите по времето, когато отсъстваха, изследователите бяха открили знаци, които говореха на Чолик, че вече са близо до откриването на най-важната тайна на мъртвия град.
– Дойдох заради твоето злато – призна капитанът. – Ето кое надделя при мен. Сега, когато се завърнах, виждам напредъка, който ти и твоите хора сте постигнали.
Свещеникът се подсмихна. Досещаше се, че Рейтън отдавна е започнал да разсъждава върху възможността да намерят съкровище при тези разкопки. Имаше вероятност в своето усърдие той или неговите пирати да повредят онова, което Чолик и послушниците му искаха да вземат.
– Кога смяташ, че ще откриете онова, което търсите? – попита Рейтън.
– Скоро.
Огромният пират сви рамене:
– Ще бъде хубаво, ако имам поне някаква представа. В случай, че днес са ни проследили…
– Ако са ви проследили – произнесе Чолик равно, – ще е по твоя вина.
Рейтън се ухили като вълк.
– Наистина ли?
– Военноморската флота на Уестмарч те преследва за престъпления срещу краля. Ако те открият, ще те обесят. Ще увиснеш на бесилките на Даймънд Куортър2.
– Като обикновен крадец? – Рейтън повдигна вежда. – Да, може би ще увисна на бесилото като отпуснато платно на нока3, но не смяташ ли, че кралят винаги може да измисли някое по-специално наказание за един свещеник от църквата на Закарум, който е осведомявал пиратите кои кораби превозват кралското злато през залива на Уестмарч или през Великия океан?
Забележката на Рейтън обезпокои Чолик.
Архангел Яериус бе успял да привлече един млад аскет на име Акарат в основаването на религия, посветена на Светлината. За известно време Църквата на Закарум се беше развивала като такава, но по-късно, през годините на войната, се беше променила. Малцина смъртни, само от нейните вътрешни кръгове, знаеха, че църквата е превзета от демони и сега следва мрачно, добре прикрито зло с помощта на своите инквизитори. Църквата бе обвързана с Уестмарч и Тристрам. Тя беше власт, скрита зад властта на кралете. Издавайки маршрутите на корабите, пълни със съкровища, Чолик всъщност бе позволил на пиратите да откраднат от църквата. А свещениците бяха много по-отмъстителни от краля.
Чолик обърна гръб на капитана и закрачи по балкона, опитвайки се да се стопли. "Знаех си, че в един момент ще се стигне дотук – помисли си той. – Това можеше да се очаква." Той изпусна дълга престорена въздишка, позволявайки на Рейтън да стигне до заключението, че го е хванал натясно. През дългите години на своето свещеничество беше направил откритието, че хората често допускат по-големи грешки, когато поласкаеш тяхното самочувствие или признаеш властта им.
Но Чолик знаеше какво означава истинската власт. Именно тя беше причината да дойде в Порт Таурук в търсене на отдавна погребания Рансим, изчезнал по време на продължилата с векове Война на греховете, когато Хаосът ожесточено се бе сражавал със Светлината. Тази схватка се беше разигравала на изток, още преди Уестмарч да се цивилизова и да придобие сегашното си могъщество.
В онези времена много села и градове бяха станали на прах, ала Рансим се беше спасил от войната. Обикновените хора, които си нямали никаква представа, че зад бойните действия стояли демоните и силите на Светлината, изобщо не подозирали за съществуването на града. Така Порт Таурук си останал загадка. Въпреки това някои източни магьосници открили мястото и го използвали за тайна база, където да провеждат своите изследвания.
Текстовете на Дюмал Лунаш бяха единствената следа за местонахождението на града и дори те бяха отвели Чолик единствено до невъзможната задача да открие истината, обвита в купища лъжи.
– Какво искаш да знаеш, капитане? – попита свещеникът.
– Какво търсите тук? – отвърна Рейтън без колебание.
– Питаш дали става дума за злато и скъпоценности?
– Когато мечтая за съкровища – заяви капитанът, – прекарвам по-голямата част от времето си в мислене точно за такива неща.
Изумен от невежеството на този мъж, Чолик поклати глава. Богатството беше дреболия пред силата. Властта бе истинската награда, за която свещеникът бленуваше.
– Какво? – заяде се Рейтън. – Нима не се интересуваш от злато и скъпоценности? За човек, който предава своя крал и неговата хазна, имаш малко странни виждания.
– Материалните ценности са твърде преходни – каза Чолик. – Често си отиват, преди да си го разбрал.
– Е, при мен не е така. Все още ми се намира нещичко за черни дни.
Чолик се загледа към осеяното със звезди небе:
– Човечеството е смущаващ укор към небесата, капитан Рейтън. Несъвършен съд с несъвършена направа. Играем си на всемогъщество, а знаем, че макар потенциалът да е скрит някъде в нас, той завинаги ще си остане недостъпен.
– Очевидно не говорим за злато и скъпоценности, нали? – уточни Рейтън, сякаш го бяха предали.
– Може да има известни количества от тях – призна Чолик. – Но не това ме е довело тук. – Той се обърна и се втренчи в капитана. – Последвах аромата на силата, капитане. Заради нея предадох краля на Уестмарч и църквата на Закарум.
– Сила? – Рейтън поклати невярващо глава. – Дай ми няколко стъпки наточена като бръснач стомана и ще ти покажа какво означава сила.
Разгневен, Чолик направи жест към капитана на пиратите. От протегнатата му ръка плъзна плетеница от едва забележимо блещукащи нишки, които се насочиха към Рейтън. Те обвиха шията на огромния мъж като метални обръчи и спряха дъха му. С леко мръдване на китката Чолик вдигна тялото на капитана във въздуха. Никой свещеник не обладаваше такава сила и бе дошло времето да увери пирата в това.
* * *
– Бряг! – радостното възклицание долетя от носа на лодката. Беше произнесено тихо, за да не бъде чуто надалече.
– Извадете греблата, момчета – заповяда Дерик. С биещ в слепоочията му пулс, той остана загледан в издигащата се пред тях планина.
Моряците извадиха греблата едновременно и ги оставиха в средата на лодката.
– Кормчия – повика Дерик без да се обръща, оглеждайки светлинките от фенери и огньове по скалите пред тях.
– Сър – отговори Фалан от кърмата.
Сега, когато греблата не се движеха, лодката се поклащаше тромаво и изглеждаше трудно подвижна.
– Отведи ни до брега – даде заповед Дерик. – Нека най-после да ги видим тези проклети пирати, които крадат кралското злато.
– Слушам, сър. – Фалан завъртя кормилото и насочи лодката към левия бряг. Течението ги връщаше бавно назад, но Дерик знаеше, че ще изгубят само няколко метра. От значение беше единствено да намерят подходящо място, където да акостират.
– Тук – посочи Молдрин наляво. Въпреки напредналата си възраст старецът имаше най-доброто зрение сред хората от екипажа на "Лонсъм Стар".
Дерик се вгледа през мъглата, изучавайки неравния бряг. Изглеждаше изяден от водата – просто натрупани стърчащи скали, сякаш насечени с огромна брадва направо от планините на Хоук Бийк4.
– Това е най-негостоприемното място, което съм виждал някога – отбеляза Дерик.
– Не и ако си планинска коза – подхвърли Мат.
– Дори на планинска коза не би се понравило подобно изкачване – отвърна приятелят му, преценявайки стръмнината, надвиснала над тях.
Молдрин изгледа скалите:
– Ако е туй пътя ни, ще се наложи да се поизпотим.
– Какво да правя, сър? – повика Фалан от кърмата.
– Приближи ни до брега – нареди Дерик. – Ще слезем тук. Като гледам колко е трудно изкачването, едва ли пиратите ще очакват някой да се появи от тази страна. – Той се усмихна. – Мисля да се възползвам от късмета, който имаме до момента, преди да ни е изоставил.
Фалан закара лодката до брега със завидно умение.
– Е, Томас – каза Дерик, – колкото по-бързо пуснеш котвата, толкова по-добре.
Въпросният моряк вдигна с усилие тежкия каменен блок, залюля го и го запрати към брега. Котвата цопна във водата недалече от скалите. Томас събра отпуснатото въже и започна да я влачи по речното дъно.
– Всичко там долу е от камък – прошепна морякът, докато опъваше въжето. – Няма никаква тиня.
– Тогава да се надяваме, че ще захванеш нещо по-здраво – отвърна Дерик.
Той се размърда неспокойно на мястото си. Нямаше търпение да се заеме с опасната задача, която ги очакваше. Колкото по-бързо свършеха тук, толкова по-скоро щяха да се завърнат на борда на "Лонсъм Стар".
– Отдалечаваме се – отбеляза Молдрин, след като бяха отнесени още няколко метра надолу по реката.
– Май ще се наложи да започнем нощта с една хубава баня – подхвърли Мат.
– Човек може да си докара смъртоносна настинка в тази вода – отговори раздразнено помощник-капитанът.
– Ако пиратите те докопат тази нощ, поне ще ти направят услугата да те избавят от старческото слабоумие – заяде се Мат. – Сигурен съм, че те няма да се откажат сами от своята награда, освен ако не отидем да ги помолим учтиво.
Дерик почувства неприятно свиване в стомаха. "Наградата", за която ставаше дума, беше най-сериозната причина той и останалите моряци да бъдат изпратени тайно от капитан Толифър, вместо корабът да влезе в реката с гръм и трясък.
Обикновено пиратите, плячкосващи кралските търговски съдове извън Уестмарч, не оставяха живи свидетели. Този път обаче бяха позволили на някакъв търговец на коприна от Лут Голейн да се вкопчи в една пречупена рейка и да оцелее, използвайки я за сал. Бяха го инструктирали да предаде на краля, че един от неговите племенници е взет за заложник. Дерик беше сигурен, че ще последва искане за откуп.
За пръв път пиратите установяваха контакт с Уестмарч. Дори след всички тези месеци на успешни атаки все още никой не можеше да разбере как главорезите получаваха сведения за пратките със злато.
Котвата продължаваше да се влачи по речното дъно, разминавайки се на сантиметри с последните им шансове за успех. Добре, че поне плискането на водата заглушаваше шума, който вдигаха мъжете в усилията си да достигнат брега. Внезапно котвата се закачи за нещо и въжето рязко се опъна в ръцете на Томас. Хващайки го здраво с мазолестите си пръсти, морякът успя да го задържи. Лодката спря, като продължаваше да се поклаща.
Дерик погледна към речния бряг, който се намираше на не повече от шест стъпки.
– Е, момчета, ще трябва да се задоволим с това, което имаме. Томас, колко е дълбоко тук?
Морякът провери възлите по въжето:
– Поне осем и половина стъпки.
Дерик прецени разстоянието.
– Ще трябва да поплуваме.
– Добре е, че не сме с брони – каза Мат. – И все пак ми се иска да имах поне една ризница.
– С нея щеше да потънеш като ударена от гръм крастава жаба – отвърна Дерик. – Освен това се надявам, че няма да се стигне до битка. Ще опитаме да се промъкнем незабелязано на пиратския кораб и да спасим младока, без да се стига до разправии.
– Да, бе – измърмори Молдрин – И ако стане, ще е първия път, когато съм те виждал да го правиш.
Въпреки тревогата си, Дерик си позволи да се усмихне широко.
– Скъпи Молдрин, защо винаги долавям предизвикателство в думите ти?
– Долавяй както си щеш – изръмжа първият помощник. – Предлагам съветите си в името на общия интерес, ала рядко виждам да бъдат приемани в същия дух. Както знайте всички, ще се мешаме с хора, дето имат вземане-даване с мъртъвци и други таквиз.
Думите на помощника отрезвиха Дерик, напомняйки му, че макар да гледаше на среднощното им занимание като на приключение, все пак това не беше детска игра. Някои от главорезите умееха да си служат с магия.
– Преследваме пирати – каза Мат. – Просто пирати. Смъртни, чиято плът кърви, когато бъде наранена.
– Да – потвърди Дерик, въпреки неприятните си предчувствия. – Просто обикновени хора.
И все пак никой от екипажа не беше забравил за кораба, управляван от немъртви, който бяха срещнали преди няколко месеца, докато патрулираха из залива. Тогава се беше разгоряла брутална и ужасяваща битка и много верни другари се бяха разделили с живота си преди да успеят да изпратят прокълнатия кораб на дъното на морето.
Младият водач погледна Томас:
– Здраво ли ни прикрепи?
– Да, доколкото беше възможно – кимна морякът, опъвайки за проба котвеното въже.
Дерик се подсмихна.
– С удоволствие бих използвал лодката и на връщане, Томас. Освен това капитан Толифър е особено придирчив към хората, които губят своето снаряжение. Когато се доберем до брега направи малко повече от възможното и завържи лодката за някоя скала, ако обичаш.
– Слушам, сър.
След като намери своя къс меч измежду наредените по дъното оръжия, Дерик се изправи внимателно, като гледаше да не клати лодката. Хвърли още един поглед към скалите, надвиснали над тях. Последният охранителен пост, който бяха забелязали, бе останал на около триста стъпки назад. Лагерният му огън продължаваше да се вижда през гъстата мъгла. Тишината бе нарушавана единствено от далечния плясък на такелаж по мачтите на кораб.
– Ще трябва да свършим една-две лошотии, момчета – каза младежът. – Но преди това ще се наложи да поплуваме в студената вода.
– След Вас, сър – рече Мат като посочи към реката. Той също беше взел меча си в ръка, а Молдрин бе награбил бойния си чук.
Дерик се прехвърли през борда и се плъзна надолу в ледената вода. Тя се затвори над него изведнъж, отнемайки дъха му. Младежът заплува срещу течението към близкия бряг.
Рейтън се бореше със заклинанието на Чолик. Гърчеше се и се извиваше, размахвайки ръце срещу обръчите на невидимата сила, която го държеше в плен. На лицето му се бяха изписали изненада и уплаха. Изглежда огромният мъж вече осъзнаваше, че старият свещеник, с когото само допреди миг беше говорил по толкова неуважителен начин, съвсем не е толкова безпомощен и слаб, колкото изглежда. Пиратът отвори уста и се опита да каже нещо, но не успя да издаде нито звук.
С още един жест Чолик накара тялото на Рейтън да отплува през ръба на балкона право над напуканите руини на града, от които го деляха над сто стъпки свободно падане. Капитанът на пиратите прекрати своята съпротива. На зачервеното му лице се изписа отчаяние.
– Силата ме доведе до Порт Таурук и до погребания под него Рансим – изскърца гласът на Чолик. Той затегна още малко хватката си, чувствайки някакво извратено удоволствие от употребата на поквареното заклинание. – Сила, каквато ти никога не си имал. На теб тя няма да ти свърши никаква работа, защото не знаеш как да я използваш. За целта трябва да си посветен в Изкуството. Като мен.
Свещеникът помръдна ръката си отново.
Полузадушеният Рейтън отлетя обратно над балкона и падна тежко върху плочките. За момент остана да лежи по гръб, опитвайки се да си поеме въздух, хванал с ръка нараненото си гърло. Дясната му длан потърси дръжката на тежкия меч.
– Ако извадиш оръжието си – отбеляза Чолик, – ще се наложи да издигна в чин първия ти помощник. Евентуално бих могъл дори да съживя трупа ти, но се съмнявам, че твоят екипаж ще хареса гледката. Но пък от друга страна тяхното мнение не ме интересува чак толкова.
Ръката на Рейтън замръзна. Той погледна към свещеника.
– Аз съм ти необходим – изграчи той.
– Да – съгласи се Чолик. – Именно затова те оставих жив. Не си мисли, че го направих от любезност.
Свещеникът пристъпи по-близо до огромния пират. По врата на Рейтън вече започваха да се появяват пурпурни ивици.
– Ти си само инструмент, капитане – каза свещеникът. – Нищо повече.
Мъжът се втренчи в него безмълвно. Очевидно приказването причиняваше болка на премазаното му гърло.
– Все пак, ти си важен инструмент в моите планове – Чолик отново направи жест.
Рейтън потрепери като видя как ръката на свещеника изписва мистични символи. После очите му се разшириха от изненада, дължаща се на неочакваното облекчение, което бе изпитал. Свещеникът умееше да прави и изцеряващи заклинания. Напоследък обаче по-охотно употребяваше магиите, които причиняваха болка.
– А сега стани, ако обичаш. Бих желал да се заемеш с евентуалните преследвачи, които може би се крият в мъглата.
Рейтън предпазливо се изправи на крака.
– Разбрахме ли се?
Взирайки се в очите на мъжа, Чолик разбра, че си е създал доживотен враг. Жалко. Плановете му наистина предвиждаха по-дълъг живот за капитана.
Моряците от военната флота на Уестмарч наричаха Арибар Рейтън "капитан Скарлет Уотърс"5. Много малко хора бяха преживели неговите нападения. Повечето от жертвите му свършваха на дъното на Великото море или – особено напоследък – на дъното на залива Уестмарч.
– Да – изръмжа главорезът, но гласът му не прозвуча заплашително въпреки цялата си дрезгавина. – Веднага ще се заема.
– Много добре. – Чолик се обърна и се загледа в разбитите останки от сгради под себе си.
Престори се, че не забелязва напускането на Рейтън, нито отбеляза лекия звук от провлачване на крак, който означаваше, че капитанът на пиратите обмисля дали да не го намушка в гръб. Чу студения шепот на метал, отъркващ се в кожа, но знаеше, че този път звукът е от прибирането на меча в ножницата.
Свещеникът остана на балкона, облегнат на парапета. Опитваше се да овладее своето треперене, предизвикано от студа и изтощението от използваното заклинание. Струваше му се, че ако му се бе наложило да изразходва още съвсем малко енергия, щеше да изгуби съзнание, оставайки изцяло на милостта на Рейтън.
"В името на Светлината, където отидоха по-добрите времена? Къде е силата ми?"
Взирайки се в греещите в траурната нощ звезди, Чолик се почувства стар и уязвим. Ръцете му бяха почти парализирани. През по-голямата част от времето успяваше да ги контролира, но понякога това не му се удаваше толкова добре. Когато настъпеше такъв пристъп, той криеше дланите си в гънките на робата и странеше от другите. Накрая кризите винаги отминаваха, но постепенно ставаха все по-продължителни.
Ако беше останал в Уестмарч, някой по-млад свещеник неминуемо щеше да забележи тази несигурност и да докладва за нея на по-старшите. Тогава щяха да го отпратят в някой приют, за да помага на старите и болните – всички до един на крачка от смъртта – способен единствено да облекчава пътя им към гроба, докато сам гасне в леглото си. Мисълта да завърши дните си по такъв начин му се струваше непоносима.
На погребания град Рансим и на събраната от свещените текстове информация за него – ето на кое Чолик гледаше като на свое лично избавление. На това и на мрачните сили, с които беше влязъл в съюз през последните няколко години.
Отмести взор от звездите и огледа реката, над която се стелеше мъгла. Бялата памукоподобна маса се кълбеше край начупените скали по протежение на бреговата линия.
Ако бяха по на север, варварските племена вероятно щяха да представляват проблем за откритието им, ала тук, сред пустошта, бяха в безопасност. Разбира се, ако последният поход на Рейтън за току-що натоварено в Уестмарч кралско злато не беше довел някого. Старият свещеник се опита да различи нещо през мъглата, но успя да зърне само високите мачти на пиратските кораби, издигащи се над най-високите валма от сребристосиви изпарения.
Окачените навсякъде фенери горяха в бледи жълти и оранжеви ореоли и приличаха на светулки в далечината. Грубите гласове на пиратите долитаха до него с обичайната си надменност. Говореха за жени и как ще похарчат златото, което бяха добили в сражението днес. Изобщо не ги вълнуваше онова, което лежеше под града.
Единствен Рейтън бе започнал да любопитства. Останалите главорези бяха доволни от златото, което продължаваха да получават.
Чолик прокле парализираните си ръце и студения вятър, който духаше от планините Хоук Бийк. Ех, защо не беше открил свещения текст малко по-рано, когато беше млад...
– Учителю.
Чолик се сепна и се обърна:
– Какво има, Нулат?
– Простете, че прекъсвам размишленията Ви, учителю Чолик – поклони се Нулат.
Беше двайсетинагодишен, с тъмна коса и тъмни очи. Робата му беше мръсна и прашна, а гладкото му лице и едната му ръка бяха покрити с драскотини, получени преди няколко дни по време на един инцидент при разкопките, коствал живота на двама други послушници.
Чолик кимна:
– Не би ме прекъснал, ако не се отнасяше за нещо важно.
– Да. Брат Алтарин помоли да дойда и да Ви повикам.
Сърцето на Чолик заби по-бързо в хлътналите му гърди. Все пак той потисна емоциите си. Всички послушници се страхуваха от него и мощта му, но си оставаха гладни за даровете, които вярваха, че ще получат в замяна на своята вярна служба. Свещеникът възнамеряваше да запази това положение. Замълча, отказвайки да зададе въпроса, който Нулат бе оставил да увисне във въздуха.
– Алтарин вярва, че сме достигнали последната порта – каза послушникът.
– А прекъсна ли Алтарин своята работа? – попита Чолик.
– Разбира се, учителю. Всичко беше направено така, както заповядахте. Печатите не са докосвани – лицето на младежа се изкриви от безпокойство.
– Тогава какво не е наред?
Нулат се поколеба за момент. Някъде отдолу продължаваха да се чуват гласовете на пиратите и шумът от удрящия се в мачтите такелаж.
– Алтарин смята, че е чул гласове от другата страна на портата – изрече Нулат. Очите му най-после се откъснаха от тези на Чолик.
– Гласове? – повтори старият свещеник, чувствайки още по-голяма възбуда. Ръцете му затрепериха още повече от внезапния прилив на адреналин. – Какви гласове?
– Зли гласове, учителю.
Чолик се взря в младия послушник:
– А ти какви очакваше да бъдат?
– Не зная, учителю.
– Черният път не може да бъде следван от нищите духом. – В действителност, от свещените визджерейски текстове Чолик беше научил, че покритието на пътя е било направено от костите на мъже и жени, отгледани в селище без всякакво зло и вътрешни междуособици. Тези хора не познавали каквато и да било нужда до момента, в който броят им се увеличил до необходимото за делото на демоните. – Какво казват тези гласове?
Нулат поклати глава:
– Не зная, учителю. Не ги разбирам.
– А Алтарин разбира ли ги?
– Дори да е така, учителю, не ми го е казвал. Само ми заповяда да дойда и да Ви извикам.
– А как изглежда последната порта? – попита Чолик.
– Точно както ни я бяхте описали, учителю. Огромна и страховита. – Очите на Нулат се разшириха. – Никога не съм виждал подобно нещо.
"Нито пък някой друг през последните хиляда години" – помисли си Чолик.
– Намери нова факла, Нулат. Да отидем да видим какво е открил брат Алтарин.
"И се моли свещените текстове да са верни. В противен случай злото, което ще пуснем иззад портата, ще убие всички ни."
* * *
Крепейки се само на пръстите на ръцете и краката си, Дерик Ланг се катереше бавно нагоре, притиснат към обвитата с мъгла скала. На равномерни интервали забиваше метални клинове, предвидливо донесени от кораба, и прекарваше през тях въжето, което бе завързал около кръста си. Така онези, които го следваха, можеха да подсигуряват неговото изкачване. Ако се подхлъзнеше и всичко протечеше нормално, въжето щеше да го предпази от смъртоносно падане в реката на шейсет стъпки под него. Ако нещата се развиеха зле, можеше да повлече със себе си и двамата мъже под него.
"Трябваше да взема Карън с нас" – помисли си той, докато се хващаше за една скална издатина, изглеждаща достатъчно сигурна, за да издържи тежестта му. Карън беше още момче и всъщност изобщо не бе подходящ за опасна ситуация като тази, но на борда на "Лонсъм Стар" се славеше като всепризнат цар на такелажа. Даже когато не му влизаше в задълженията, момчето се катереше по най-високите места на мачтите.
Дерик се отпусна за миг, за да си починат треперещите мускули на гърба и на врата му. Пое дълбоко дъх и усети мокрия мухлясал мирис на камъни и застояла земя. Не можеше да се отърве от усещането, че долавя вонята на току-що изровен гроб. Дрехите му още бяха влажни от кратката баня в реката. Беше му студено, но въпреки това се потеше.
– Не смяташ да нощуваш там горе, нали? – подвикна Мат.
Звучеше небрежно, но онзи, който го познаваше добре, би доловил лекото напрежение в гласа му.
– Заради гледката е – отвърна Дерик и още веднъж се изуми от факта, че се държаха така, сякаш бяха подхванали някаква лудория, а не сериозната задача да освободят плененото момче.
Бяха на по двайсет и три години, Дерик – със седем месеца по-голям. Бяха отраснали заедно в Хилсфар6. Заедно бяха товарили корабите на речното пристанище и се бяха учили да убиват, когато варварските племена идваха от север, за да грабят и плячкосват. Когато навършиха петнайсет, отидоха в Уестмарч и положиха клетва за вярност в кралския флот. Дерик бе заминал, за да избяга от баща си, но Мат беше оставил задружно семейство и се бе отказал от препитанието, което осигуряваше фамилната мелница. Писмата от дома винаги го караха да говори за роднините си, които му липсваха. Понякога Дерик изпитваше вина – ако не беше той, вероятно неговият приятел никога нямаше да тръгне да скита по света.
Като се съсредоточи отново върху своята задача, Дерик се загледа в начупения бряг край пристанището, от което ги деляха по-малко от двеста метра. Погледът му се спря за момент на един пиратски пост в скалите, който не бяха забелязали досега. Часовият стоеше край малкия огън и се грееше.
Отвъд поста се виждаха мачтите на три широки кораба, предназначени за речно или крайбрежно плаване. Бяха пуснали котва в закръгления залив точно срещу руините на пристанището. Според картите на капитан Толифър градчето се наричаше Порт Таурук, но за него не се знаеше нищо друго, освен че бе изоставено преди много години.
Между корабите усилено се движеха носени от пиратите фенери и запалени факли. Дерик беше сигурен, че вижда блуждаещите им светлини и в града. Нищо не му подсказваше какво ги бе накарало да се раздвижат толкова рано сутринта. Кълбящата се мъгла ограничаваше видимостта и все пак младежът бе успял да зърне достатъчно, за да се притесни.
Лодката бе докарала петнайсет мъже. Дерик пресметна, че главорезите ги превъзхождат поне осем към един. Това, че не бива да се задържат дълго, оставаше извън всякакво съмнение, но все някак трябваше да освободят племенника на краля. Освен това трябваше да нанесат колкото се може повече щети на пиратите.
Дерик беше участвал в подобни операции и преди. Винаги беше успявал да се завърне жив от тях. "Поне досега" – помисли си той и продължи да се катери. Въпреки че беше уплашен, част от него се вълнуваше от предизвикателството.
Прилепи се към стената, намери нова опора и наново се изтласка. Ръбът на скалата беше само на десет стъпки разстояние. От мястото, на което се намираше, изглеждаше лесно да се излезе на върха. От изкачването пръстите на краката и ръцете започваха да го болят, но той си наложи да не мисли за това неудобство.
Едва удържа триумфалния си вик, когато достигна ръба на скалата. Обърна се и погледна надолу към Мат, свивайки ръка в юмрук.
Дори от това разстояние Дерик видя ужаса, който се изписа по лицето на неговия приятел:
– Внимавай!
Отмятайки глава назад, Дерик успя да зърне връхлитащото острие, блеснало на лунната светлина. Младежът отпусна тежестта си и отново увисна на ръба на скалата. Мечът съсече камъка, изхвърляйки искри, точно когато Дерик сграбчи издатината, от която се беше изтласкал преди малко. Тялото му се блъсна в склона и той изпъшка болезнено.
– Казах ти, че видях някого тук – изръмжа непознатият мъж и вдигна отново меча си, пристъпвайки внимателно покрай ръба. Подкованите му ботуши изскърцаха по камъка.
– Да – съгласи се неговият спътник.
Държейки се здраво за ръба, Дерик задраска отчаяно с крака в напразен опит да намери подходяща опора, която да му помогне да се оттласне нагоре.
– Срежи му пръстите, Лон – настоя онзи отзад. Беше нисък мъж с лице на невестулка и с бирено коремче, което опъваше оръфаната му риза. В очите му гореше маниакален блясък. – Срежи му пръстите и го гледай как пада върху другите там долу. Преди да се изкачат отново, ще сме успели да се доберем до големия огън, за да предупредим капитан Рейтън.
Дерик мислено си отбеляза името. През годините на служба във военната флота на Уестмарч беше чувал за Рейтън. Всъщност капитан Толифър бе споменал, че според Съвета на капитаните зачестилите пиратски нападения били дело именно на този прочут главорез. Хубаво беше, че е научил нещо ново за дръзките грабители, ала на първо време му се налагаше да оцелее, за да предаде новината.
– Дръпни се, Орфик – изръмжа нетърпеливо Лон. – Мотаеш се като муха без глава. Ще те намушкам без да искам.
– Разкарай се, Лон. Ще му дам да разбере. – В гласа на дребния се усещаше възбуда.
– Проклет да си – изруга Лон. – Махни ми се от пътя!
Бърз като лисица в кокошарник, Орфик мина под протегнатата ръка на своя другар и атакува Дерик с ножове, които по своята дължина можеха да минат и за саби:
– Пипнах го, Лон! Спипах го! Ти само гледай! Басирам се, че ще пищи по целия път надолу – изсмя се той.
Разпределяйки тежестта си възможно най-равномерно и с подновени сили от нахлуващите вълни на адреналина, Дерик се залюля от ръка на ръка, избягвайки кълцащите удари, които му нанасяше Орфик. Все пак един от тях попадна в кокалчето на малкия пръст на лявата му ръка. Болка прониза дланта му, но младежът беше по-загрижен за това дали кръвта няма да направи захвата му по-хлъзгав.
– Проклет да си! – изруга Орфик, изтръгвайки още искри от камъка. – Стой мирен и всичко ще свърши за миг.
Лон се заклати назад:
– Внимавай, Орфик! Някой там долу има лък! – Едрият пират вдигна ръката си и Дерик видя стрелата, която все още висеше на своите пера.
Обезпокоен, че всеки момент може да бъде поразен от някой по-точен изстрел, Орфик отстъпи назад. Опита се да ритне своята жертва в главата.
Дерик се пресегна и хвана крака на дребния мъж с окървавената си лява ръка. Използва нея, защото не желаеше да рискува сигурния захват на дясната. Впи пръсти в бричовете на пирата и го дръпна силно.
– Проклет да си! Лон, помогни ми, преди този корабен плъх да ме е метнал през ръба!
Орфик се протегна към другия мъж, който го улови на свой ред. Още една стрела изсвистя отдолу и ги принуди да се наведат.
Възползвайки се от предимството на тяхното объркване и защото знаеше, че едва ли ще има по-добър шанс, Дерик се залюля настрани и нагоре. Изтласка краката си с едничката надежда да достигне ръба – в противен случай щеше да падне. Може би въжето около кръста му щеше да го задържи, ако неговите другари не го бяха откачили в суматохата, но това не бе сигурно.
Извивайки тялото си в дъга, Дерик се изхвърли над ръба. Започна да пада и отчаяно се издърпа с ръка навътре, молейки се това да е достатъчно. За един момент, в който стомахът му се преобърна, изглеждаше, че няма да успее. После равновесието му се възстанови и той се просна по лице върху твърдата земя.
____________________________________
1 Lonesome Star (англ.) – Самотна звезда – Бел. пр. Обратно
2 Diamond Quarter (англ.) – диамантения площад – Бел. ред. Обратно
3 Nok (хол.) – край на всяко хоризонтално или наклонено мачтово дърво
– Бел. пр. Обратно
4 Hawk Beak (англ.) – ястребов клюн – Бел. пр. Обратно
5 Scarlet Waters (англ.) – Алени води – Бел. пр. Обратно
6 Hillsfar (англ.) – Хълмове в далечината – Бел. пр. Обратно