Надежда за човечеството
автор: Ниеле
4 май, 3099г.
Слънцето се раждаше бавно – трябваше му време да се отърси от мъртвото си тяло, а с него и от Тинята – утайката от болка и омраза, над които бе минало предишния ден.
Слънцето се раждаше отново всяка сутрин. То бе дете на Зората и Огъня, но Зора вече нямаше, а Огънят се беше скрил в недрата на натежалата от скръб Земя.
Но и самото Слънце вече не беше същото. Някога то бе красиво, но в един свят, от който Красотата отдавна е отвърнала нежното си лице, то бе избледняло и сега приличаше на лицето на болен човек – млечно бежово и матово. Единствено то не бе предало хората; единствено то имаше силата цял ден да огрява пътищата им и да наблюдава безцелния им живот.
Но раждането му си заслужаваше да се види. Така мислеше и Сол. Всяка сутрин той се надигаше сънено от сивата Земя и наблюдаваше с почуда Зараждането на новия ден. Всяка сутрин първият млечно бял лъч огряваше лицето на момчето и докосваше бузите му, без да им придава никаква руменина. После изведнъж избухваха хиляди оранжеви, червени и яркожълти лъчи – остатък, може би, от някогашния му облик. След това Слънцето разпукваше мъртвата си обвивка, сякаш искаше да се отърве от нещо гнусно, и деформираното му ново тяло грейваше със светлината на надеждата. Блясваха лъчи, като че ли То бе забравило грозното лице на Земята и бързаше да я огрее. Но гледката й неизменно изникваше пред него – сухо, безжизнено сиво-кафяво кълбо – и То бързаше да се покрие с нова черупка – защитната му стена срещу Тинята.
И така, спомнило си Скръбта, Слънцето унило увисваше в мрачното небе.
Сол стоеше и наблюдаваше, изпълнен с удивление и, може би, възхита. Всяка емоция го изненадваше, струваше му се, че е нова, но след това идваше чувството на нещо смътно познато като отдавна изгубен спомен. А спомени нямаше… нямаше нищо… Единствено инстинктите го караха да оцелява – инстинктите не на човешко същество; инстинктите на безсъзнателно животно. Той бе точно това – един хищник, за когото изправената стойка бе пречка, а не повод за гордост… Глад! Убий! Яж! Глад! Глад! Глад! Стомахът му изкъркори и Сол изръмжа в отговор, подуши въздуха и се отправи по някаква следа. Но беше трудно да поддържа посоката – отвсякъде лъхаше вонята на гнило и на дим. “Защо?” – зачуди се момчето и се изненада от наличието на Мисъл. Погледна наляво и видя равното, сивкаво поле, по което не растяха дори бурени и храсти; погледна надясно и се загледа в слабо фосфоресциращите води на реката, погълната от Тинята. Всичко се бе превърнало в Тиня след атомния взрив.
Не толкова отдавна, на Земята бе имало хора. Хора, които се бяха грижили за нея и в отплата Тя на свой ред ги бе хранила и пазила. Някога хората бяха уважавали Слънцето и То ги бе възнаградило с топлина, светлина и любов. Някога хората бяха се страхували от Огъня и Той, доволен, ги бе дарил със семейно огнище и сплотеност.
Но виждайки само резултатите, човеците бяха станали алчни и бяха поискали още, много повече… твърде много… Така се бяха родили Лъжата, Измамата, Омразата и опасното ядрено оръжие, унищожило целия им свят и тях самите. Неколцина бяха оцелелите, но те трябваше да изтърпят Наказанието – загубата на паметта и промените в тялото и ума.
Един от тях беше Сол – черната кожа и бялата коса бяха последствия от радиацията, но очите му бяха останали същите – напомнящи съществувалата някога зелена трева.
Тази сутрин, докато гледаше раждането на Слънцето, Сол осъзна, че денят ще бъде различен. Защото Сол си спомни…
Споменът го заля като вълна от болка, обви го и го потопи дълбоко в себе си. Изрисува в главата му образа на жена на средна възраст, с хубави и добри очи, и в погледа на тези очи, Сол прочете обичта. Майка му. Думата запълни цялото му съзнание. Майка му – тя го бе родила, отгледала, беше се грижила за него и бе умряла, за да го спаси. Живот за живот. За да може той да оцелее…
Споменът пречупи нещо в сърцето на момчето и без да осъзнава какво прави, Сол вдигна ръце към Слънцето, завъртя се, описвайки във въздуха спирали с дългите си пръсти. След това застина в един миг на затишие, сякаш нямаше да се случи нищо. Но бавно, бавно въздухът между ръцете му се размърда, затопли се и образува малко кълбо. То бе прозрачно, но пречупваше слънчевите лъчи и там, където попаднеха те, почвата ставаше мека, рохкава… жива.
А в това време споменът нахлу в сърцето на Сол и се сля с него. Една сълза се плъзна по черната буза и остави след себе си кървава следа. И изведнъж момчето разбра какво трябва да прави. То впрегна всичката си сила, съсредоточи я в крехкото тяло на Жената, на Майката, и го претвори в кълбото сгъстен въздух. А там, в кълбото, се появи тънко нежно стръкче. То бе уязвимо, точно като Жената, но в него кипеше живот.
С последни сили, Сол разрови с пръсти оживялата Земя и постави в нея кълбото, а след това се отпусна бездиханен до него…
Кървавите сълзи продължаваха да се стичат и Земята ги поглъщаше жадно.
Докоснало се до рохката пръст, растението заби коренчетата си и засмука жизнен сок с нямо настървение.
Живот за живот… То щеше да оцелее.
4 май, 4099 г.
Слънцето изгряваше бавно…
Момченцето тичаше под дървото и си играеше около корените му. Ейприл го наблюдаваше унесено и си мислеше. Мислеше си за годините, прекарани в служба на рода й, в служба на Дървото. Виновно ли беше то, че й бяха отнели детството? Виновно ли беше то, че всяка година на тази дата едно малко дете умираше, за да подхрани живота му и жаждата му за кръв? Виновен ли беше прадядо й, че е засадил дървото, спасявайки надеждата на човечеството? Не. Ейприл тръгна към момчето, което й се усмихна с чистата си детска усмивка. Не. Всяко нещо си имаше цена.
Живот за живот… Цената трябваше да се плати.
4 май, 9099 г.
Слънцето изгряваше бавно…
– Както виждате, дървото е наистина огромно. Може да се каже, че е едно от богатствата на страната ни! Ха-ха-ха! Говори се, че е на около 600 години, ако не и на повече, и естествено, за него се носят десетки легенди. Според една от тях, то било посадено от някакъв младеж, който после се самоубил под него от мъка по любимата си. А стотина години по-късно, местните племена принасяли всяка година на тази дата по едно малко момче в памет на саможертвата на младежа и с кръвта му поливали дървото. Затова кората му има червеникъв отенък. Ха-ха-ха!
Естествено, когато нашите предци се заселили тук, те избили племената и изкоренили варварството в името на демокрацията. Не бойте се, госпожо, можете да пипнете кората – кръвта отдавна е засъхнала! Ха-ха-ха!…
– Дървото е много екзотично, не смяташ ли, скъпи? Особено на фона на изгледа! От светлината кората му наистина изглежда червена – каза тихо една жена от групата на мъжа си и го снима с фотоапарата си.
4 май, 10 099 г.
Слънцето изгряваше бавно…
Денят се очертаваше тих, но с онази тишина, от която кожата ти настръхва в очакване. Към Дървото се приближи едър мъж, който държеше нещо тежко в ръка. Личеше му, че е още сънен и че не е много сигурен какво прави тук.
– Защо не ме оставят намира? – мърмореше си той – Изобщо не трябваше да обещавам на Мари, че ще свърша с това!
Той измери Дървото от горе до долу и се ядоса още повече. Щеше да му отнеме цял ден, господи, колко мразеше работата си! Хвърли още един поглед назад към топлото си легло вкъщи и с усилие включи електрическия трион. Металните зъбци се впиха безпощадно в кората на Дървото и я разкъсаха…
***
Мъжът изключи триона и обърса потта от челото си с ръка:
– Поне Мари няма да ме тормози повече – ще имаме дърва не за една, а за десет зими! – каза си той и с уморена крачка се отправи към дома си.
***
А на фона на пурпурното небе, жизнените сокове на Дървото бавно се стичаха по кората му – червени; червени като кръвта на хиляди невинни животи; червени като скръбта за изгубената надежда. Надеждата за човечеството.
***
А Слънцето залязваше бавно…