Четиринадесетофевруарска лудост

Автор: Морвен

На Роланд, който каза, че щастливите хора не правят велики неща
На Моридин, за отношението му към любовта, което се колебае между твърде саркастично и дълбоко романтично
На Брагир и Клио, които дават всички признаци, че са открили любовта
Не Елейн, която ще я открие
На Ян, за когото нямам представа дали я е намерил

     Алекс вървеше по улицата. Идеше му да закрещи. Беше проклетият четиринайсети февруари. Влюбените двойки около него изглеждаха повече, отколкото би трябвало да бъде населението на целия квартал. Средната им гъстота превишаваше тази на градския плаж в приятен, слънчев, почивен юлски ден. Дразнеха го дори повече от тарапаната там, при която единственият начин да да си сложиш някъде хавлията беше да си я наметнеш на раменете.

     Тези двамата не можеха ли да си намерят по-добро място да се опитват да бият олимпийския рекорд по продължителност на целувката? Ако не друго, тук имаше опасност да им паднат пломбите от студа. Личеше си, че имат пломби... А младежът с плюшеното слонче не схващаше ли, че любимата му е минала възрастта за плюшени играчки още преди падането на Берлинската стена? Ха, тя пък му се хвърли на врата... Жени, винаги реагират неадекватно... Някакъв тип обикаляше с връзка балони във формата на сърца (кой знае защо с надпис "Олинеза") и ги раздаваше на минувачите. Чудесно, две наконтени патки почти се сбиха за последния. Служителят на "Олинеза"заинтересовано проследи развитието на конфликта и накрая даде балона на онази с по-късата пола.

     Алекс се загледа в едно красиво момиче, което явно чакаше някого. Какво ли се заблуждаваше сам? Всичко го дразнеше толкова, защото той нямаше никакви шансове да стане част от упоената от празнична радост тълпа. Ако онова момиче чакаше него всичко щеше да е различно. Алекс я погледна с присъщия за хората, намиращи се в начален стадий на влюбване, отнесен поглед. Тя изглеждаше като ангел. Руса, миловидна, крехка и с крила. Палтото й беше в същия син цвят като...Алекс се спря, тъй като почувства, че нещо грубо не се връзва. Палтото? Русата коса? Крилата?... Крилата???! Да, явно полудяваше. Привиждаха му се крила. Вчера наистина беше прекалил с пиенето. Обърна се и погледна момичето. Наистина му се беше привидяло. Крилата всъщност принадлежаха на един ангел, който седеше точно зад нея и целеше служителя на "Олинеза" със сребрист лък.
     Алекс почувства внезапно желание да изцвили и да направи челна стойка, но вместо това просто продължи да зяпа с онзи поглед, който в училище му беше спечелил прякора "Жабчо". В десния ъгъл на зрителното му поле се появи още един ангел с черна коса и дръпнати очи и се запъти към първия. Алекс разтърси глава и се ритна силно по кокалчето, но ангелите не изчезнаха.
     Внезапно първият ангел се обърна и се втренчи в него. Алекс му отвърна с поглед в същия стил. Без каквото и да е предупреждение ангелът се понесе към него с мощни махове на крилата. Алекс едва успя панически да отстъпи, за да не се блъснат. Изгледа го смаяно, а ангелът спря и викна към другия:
     – Ей, Берт! Има бъг в системата! Този тук май ни вижда...
     Ангелът с азиатски черти, когото нарекоха Берт, мигновено долетя до първия.
     – И защо мислиш така, Руди? – попита той.
     Руди размаха ръка пред лицето на Алекс, който я проследи със сащисан поглед.
     – Едва ли върти очи по този идиотски начин, защото има нервни тикове. – обяви той с тон на превъзходство. Берт не изглеждаше докрай убеден, но му хрумна гениално решение на проблема:
     – Ей ти, – обърна се той към Алекс – виждаш ли ни?
     Алекс успя да изкара от гърлото си някакво потвърждение, макар то подозрително да напомняше на мучене на прегракнала крава.
     – Вие... какво сте? – добави той, когато се съвзе достатъчно, за да се справя с членоразделната реч.
     Първият ангел разпери крила и протегна лъка си напред в някаква вероятно много героична поза.
     – На какво ти приличам? – обърна се той към младежа.
     Алекс го погледна замислено.
     – Ъъъ... Робин Худ? – забелязал разочарованото лице на ангела, той се пробва пак. – Вилхелм Тел? Вълшебният стрелец?
     Ангелът Берт се ухили на неприятно изненаданата физиономия на приятеля си.
     – Е, поне не стигна до Червената Шапчица... – той се обърна към Алекс– Ние сме ангели на любовта.
     – А, купидончета? – светна му на Алекс. Беше му ясно, че полудява, но поне бе успокоително да знае точния вид на халюцинациите си.
     Стори му се, че ангелът Руди изръмжа. Не знаеше, че ангелите можели да ръмжат, но всъщност не беше специалист, така че беше напълно възможно.
     – Не го наричай "купидонче". Това е все едно да се обърнеш към някой инженер доцент– доктор на техническите науки със "старче". – обясни Берт. – А и Рудолфо е доста докачлив. През 1518-а някакъв тип го нарекъл "надут козел" (май това значеше "cabron hinchado") и той го предизвикал надуел.
     – Наистина? И убил ли го е? – Алекс предвидливо застана така, че Берт да бъде между него и Руди.
     – Не, всъщност него са го убили... Ама недей да му напомняш, че още го е яд...
     Този път Алекс беше сигурен, че Руди изръмжа.
     – Та, предполагам се чудиш откъде изникнахме. – продължи Берт. Алекс стреснато се зачуди дали купид... ангелите на любовта не четяха мисли. – Ние по принцип си съществуваме, само че мозъците на хората са настроени да не ни забелязват. Това е като зрението. Всъщност заради фокусното разстояние на лещите на очите би трябвало да виждаш всичко наобратно, но мозъкът ти обръща картината. По същия начин той е програмиран да изчиства ангелите от възприятията ти.
     Алекс се възмути от двуличната прикритост на собствения си мозък.
     
     – И тъй като останалите не ни виждат, що не се направиш, че говориш по мобилния си телефон? Изглеждаш малко идиотски отстрани като си говориш сам. – с тихо задоволство се намеси Рудолфо. Още не му беше простил за купидончетата. – Ей, Берт, ама много научно го обясни. Ти си бил направо Айнщайн.
     – Аз съм Айнщайн. – отговори Берт.
     – Е, не се възгордявай толкова... Аз в преносен смисъл...
     – А аз в съвсем прекия!!! Аз съм Алберт Айнщайн! – повиши раздразнено тон Берт.
     – А стига бе! – зяпна го Руди– А аз 40 години да си мисля, че се казваш Бертран...
     – Извинете– намеси се Алекс, прилежно долепил изключения телефон до ухото си– Доколкото помня Алберт Айнщайн беше един белокос дядка с изплезен език. А ти си... как да кажа... монголоиден тип.
     – В рая можеш да изглеждаш както си пожелаеш, а аз винаги съм искал да съм японец. – въздъхна замечтано Берт. – Те са много интелигентна нация...
     – Берт, дай да си довършваме работата тук и после да видим как ще се оправяме с този.
     – Добре, колко бройки ни останаха?
     – Дванайсет. – отговори Руди. После вдигна лъка си, направи изящен пирует и пусна една стрела напосоки. – Вече единайсет.Алекс объркано осъзна, че стрелата се заби в един мъж, който тъкмо си купуваше хот-дог и внезапно зяпна продавачката с възхищение.
     
     Берт се изхили и влюби симпатична жена на средна възраст в някакъв непълнолетен индивид. После пусна стрела по един младеж като обясни, че момичето, в което ще се влюби, не може да го понася.
     – И е права, всъщност. Той говори на диалект, не прави разлика между Плутон и Посейдон и го е страх, че може да се разболее от компютърен вирус при много седене пред монитора, а тя е член на МЕНСА.
     
     Руди радостно сподели, че за по-бързо влюбил три момичета в едно и също момче, а него– в някаква четвърта. Берт го потупа по рамото и двамата заобсъждаха дали да не съберат стоящата наблизо върла феминистка с някой консервативен мохамеданин, ако случайно мине такъв. Алекс, който в последните пет минути много успешно бе имитирал мраморна статуя (ако правеха статуите с увиснало чене, приликата щеше да е пълна), внезапно се размърда:
     
     – Ще ви оскубя перушината, самодоволни, хвърчащи... – няколко човека вдигнаха глави стреснато и се преместиха по-далеч от него. Алекс отново вдигна изключения си телефон до ухото си и понижи глас. – Вие сте такава пародия на ангели, че...
     – Ей, по-спокойно! – Руди се обърна към него без следа от каквото и да било разкаяние. – Това са заповеди отгоре. А ние само си вършим работата с удоволствие.
     – най-добре да го заведем при началството. – промърмори Берт. – Там ще се изясни всичко.
     Руди хвана Алекс за рамото.
     – Стой така. Трябва да отделим душата от тялото ти. Малко боли, но се налага... – ангелът замахна с лъка си и го удари по главата, която сякаш се пръсна на хиляди парченца, които с фанатична упоритост започнаха да се блъскат едно в друго. Освен това дрънчаха при сблъсъците. Алекс се олюля и се хвана за главата (с огромна изненада установи, че все пак е цяла), но въпреки болката душата му май си беше на мястото.
     – А, забравих, че моят лък е само посребрен. – дочу се през дрънченето гласът на Руди. – Твоят нали си е сребърен?
     Последва втори удар, който разкара както дразнещите парчета от главата му, така и всичко останало.
     Алекс усети, че се издига над тялото си... или може би падаше? Знаеше само, че се отдалечава с голяма скорост от него. В следващия момент осъзна, че и Руди и Берт му обясняват, че това било райската градина. Според него заобикалящото го можеше да бъде градина само в картините на някой абстракционист, но предположи, че все пак те са по-добре запознати със ситуацията.
     – Това е Господ. – стресна го гласът на Руди.
     – Приятно ми е. – промърмори Алекс по навик и с малко закъснение отново зяпна изненадано. Срещу него стоеше живото доказателство, че хората са направени по Божий образ и подобие. Или поне холивудските актьори, защото човекът (всъщност Богът) пред него изглеждаше сякаш Брад Пит, Мел Гибсън и Том Круз са смотаните му по-малки братя.. – Ъъъ... аз мислех, че сте по-стар...
     – Е, да той е едва на няколко трилиона години... – прозвуча саркастичният глас на Руди. Продължаваше да му е сърдит за репликата с купидончетата.
     – Ако имаш предвид външния вид, – пред очите му Господ се превърна в симпатично червенокосо момиченце. Явно теориите, че Бог е жена, имаха някакво основание. – той няма значение.
     Това твърдение беше доказано с преобразяването му в 4– 5 различни по раса, възраст и пол образа, както и в няколко неща, за които Алекс не беше сигурен дали са одушевени или не.
     – Ама как става това?
     – Аз съм Господ, все пак. – отговори му стоящото пред него подобие на лилав ангорски дракон, след което възвърна първоначалния си вид. – И на мен ми е приятно, между другото.
     След като вече беше официално запознат с Господ младежът реши, че може да премине към същината на въпроса и да наклевети самозабравилите се ангели:
     – Искам да се оплача от тези двамата... – започна той.
     – Жалбите ги оставяй при свети Петър в три екземпляра. – отговори Господ. Виждайки смутеното лице на Алекс, добави. – Спокойно, това беше неудачна шега... Знам много добре какво правят и имат пълната ми подкрепа.
     – Ама те съсипаха живота на две дузини хора пред очите ми, бе! – Алекс беше толкова ядосан, че дори не съжали, когато се обърна към Господ с "бе".
     – Всъщност не. По този начин човечеството се развива. Ако хората са напълно щастливи само ще седят и ще се възхищават на хубавия живот, без никаква идея, че може и да го променят малко. Отначало, разбира се, опитах да им пращам чудеса, послания и така нататък, но в повечето случаи не ги разбираха... пък и омръзва. – въздъхна Господ. – Затова създадох ангелите на любовта.
     – Не можеш да си представиш какви неща правят хората заради несподелена любов. – намеси се Руди злорадо.
     – Например влюбеният глупак ще си оправи говоренето "на меко", ще престане да повтаря всеки нечетен клас и има вероятност да стане доста добър програмист, ако престане да се плаши от компютрите. Трите момичета ще направят организация за подпомагане на отчаяни тийнейджъри, а жената, която се влюби в далеч по-младото момче, ще престане да смята поредната серия на "Есмералда" за смисъла на живота си. Което е голям прогрес. Е,онова с мохамеданина и феминистката си беше израз на средновековното чувство за хумор на Руди, но всички сте грешни... – добави Господ примирено.
     – Аз влюбвам и щастливо от време на време. – Берт държеше да бъде отбелязана добросърдечността му.
     – Обаче от мен да знаеш, че ако ти се влюбиш и се ожениш щастливо няма да успееш да откриеш ваксината срещу СПИН и алтернативното лечение на туберкулоза... – Руди се усмихваше. Явно щеше да е щастлив от неуспехите му, независимо дали са в личен или в професионален план. – Сега, когато нещата са ти ясни, доколкото могат да бъдат ясни на човек, който си служи с отживели термини като "купидончета", мисля че е време да те върнем.Алекс отново усети, че пада или се издига, или нещо от този род. После усети главата си, която с болезнена настойчивост напомняше за съществуването си. Успя да отвори очи, макар да беше почти сигурен, че клепачите му проскърцаха при това действие. Пред него стоеше красивото русо момиче.
     – Добре ли сте? – попита то. – Мисля, че припаднахте.
     Алекс излъга, че е добре.
     – Искате ли да викна лекар? Или да ви закарам в болницата?
     Алекс отказа да ходи на лекар с тайния страх, че накрая може да се озове в кабинета на психиатъра.
     – Тогава да ви закарам у вас?
     Момичето получи пореден отказ.
     – Все пак не мога да ви оставя така...
     – А на бас, че можеш! – викна Алекс раздразнено, при което тя отстъпи с изражение на наранена невинност. – Първо ще ме закараш, после ще поговорим, ще си уредим среща и докато успея да се осъзная ти вече ще хвърляш букета на сватбата ни. А човечеството ще остане без ваксини за сумати заболявания!
     – Какво?
     Алекс пренебрегна въпроса и я подмина. Погледна влюбените двойки около него и направо му стана жал колко заблудени бяха. Той се усмихна широко към балкона на една къща, който му се стори в добра позиция за обстрелване на улицата. Надяваше се Руди да го види и да си изгризе крилата от яд.