Сянка в мрака

Автор: Dark Wanderer

Част 1


     Слънцето бавно приближаваше края на дневния си път. Небето бе покрито с облаци, розовеещи в светлината на залеза. Всичко бе потънало в странна тишина – като затишие пред буря. Долу в Кентан всички очакваха дъжда, но той сякаш се подиграваше с тях и не идваше. Жителите на многолюдния град бързаха към домовете си, бягаха от идващата буря. Из въздуха се носеше усещане за несигурност, за някаква неопределена опасност.
     Той седеше на една наполовина счупена пейка в централния парк и гледаше небето с ведър поглед. Бе висок мъж с къса черна коса, черни очи, в чиито крайчета почти винаги имаше някакво игриво пламъче, което ту се появяваше, ту изчезваше. Носеше дълги черни дънки и черно кожено яке, под което прозираше сребристо сива блуза. Подсмихна се леко и прекара ръка през косата си. Погледна часовника си и се изправи бавно, след това се разкърши и се отправи към изхода. Трябваше да тръгва.
     Излезе на улицата и се обърна за миг. Погледна за миг отново природната красота на парка, махна с ръка на пазача и след това продължи пътя си. Заръмя. Хората около него се разбързаха към къщите си, започнаха да вадят чадъри. Той обаче продължи спокойно по улицата. Знаеше, че дъждът нямаше да му навреди. Само щеше да го поизмокри.
     Блесна мълния. Дъждът се заизлива като из ведро. Улиците се изпразниха. Малцината забързани минувачи гледаха учудено мъжът, който ходеше бавно по тротоара с притворени очи. Той не се предпазваше, а просто ходеше бавно по тротоара, заслушан в музиката на падащите капки, сякаш не усещащ водните струи, които го обливаха, той вдишваше с пълни дробове пречистения от дъжда въздух.
     Изведнъж се спря, пресече бавно улицата и влезе в някакъв ресторант отсреща. Усмихна се вежливо на келнера, който дойде да го посрещне, отказа предложението да остави якето си и каза със спокоен глас:
     – Мисля че трябва да ме чакат. Казвам се Джеймс. Сам Джеймс. Имам среща с един познат тук точно в седем.
     Келнерът се усмихна широко и му показа една маса в дъното на салона. Сам благодари учтиво, остави му някакъв дребен бакшиш и се насочи към определената маса. На нея седеше среден на ръст мъж, с леко оплешивяла черна коса и бирено коремче, което се опитваше да прикрие със стегнат колан. Когато почти бе стигнал масата, изведнъж един едър мъжага от съседната маса рязко се изправи и двамата се сблъскаха. Онзи се обърна и го изгледа кръвнишки
     – К'во ме блъскаш бе простак такъв. Сляп ли си, че не ме виждаш.
     Сам леко, но властно го отмести от пътя си. Мъжагата изръмжа и пестникът му се спусна с неподозирана за размерите скорост. Сам обаче бе очаквал това. Направи бърза крачка встрани, в следващия миг направи захват с две ръце и спъна противника си. Онзи рухна под силата на собствената си инерцията. Извитата му междувременно ръка изпука. Мъжът се опита да нададе вик, но Сам мълниеносно замахна. Юмрукът намери челюстта и противникът се отпусна на земята.
     Сам седна на масата, без да поглежда повече падналия враг, взе си една салфетка и избърса разкървавения от устната на противника юмрук. После без да поглежда към събеседника си, го запита с леден тон.
     – Нужно ли бе да ме проверявате толкова явно?
     – Не обичам да оставям нищо на случайността. Всичко трябва да е сигурно – отвърна спокойно някакъв глас от сенките – сега може да се присъедините към моята маса.
     – Не мисля, че има нужда – отговори Сам спокойно – дайте да свършваме работата и да изчезвам оттук
     – Но навън е буря! Няма ли поне да изчакате докато свърши? – гласът не подсказваше мъжът да е особено изненадан от отговора на събеседника си
     – Не точно това не смятам да правя.
     – Е добре. Щом настоявате – една ръка, в скъп черен костюм се появи, стискаща плик. – вътре ще намерите каквото ви е нужно.
     Сам кимна, взе плика и го прибра. След това се изправи бавно и с усмивка се насочи към изхода. Премина покрай все още падналия бияч, без да обръща внимание на насъбралата се тълпа, която го зяпаше с интерес. На входа кимна на изненаданото пиколо и излезе. Озова се отново в бурята. За миг затвори очи и се отпусна, после закрачи бавно по булеварда.
     Бързо прегледа съдържанието на плика, прехвърли пачката банкноти в джоба си и се насочи към южната част от града. Постепенно се сля със сенките и ако човек не се вгледаше внимателни просто щеше да го пропусне – беше като обикновена сянка в мрака. Той нито бързаше, нито се бавеше – движеше се с крачката на човек, който не ходи спокойно, без да се притеснява, че ще закъснее. Понякога спираше да поразгледа някой отворен магазин. Докато стигне до края на града стана напълно тъмно. Той обаче излезе с отмерена крачка от града и продължи на юг, през равното поле към светещите в далечината вили. Постепенно мъждукащия, заспиващ град остана зад гърба му. Краката му пришляпваха тихо в калта, а вече поотслабналия дъжд го обгръщаше. Той вече бе напълно мокър, тъй че дъждът не го притесняваше – дори напротив, затопляше го, даваше му сигурност.
     Наближаваше десет часа, когато премина покрай първата вила. От вътре се чуваше глъчка – вероятно празнуваха нещо. Не го интересуваше. Бавно се промъкна покрай нея и продължи нататък. Сви малко на изток. Подмина отдалеч друга хижа и стигна до целта си – сравнително уединена вила. Обиколи я безшумно няколко пъти и я огледа. Беше доста голяма и отлично охранявана. Това го зарадва особено. Обичаше трудните задачи. Обичаше да чувства тръпката, опасността. Накрая избра подходящото място, приведе се и започна бавно да се приближава. Стигна до стената за около половин час. Промъкваше се максимално предпазливо и въпреки това на два пъти бе на косъм да се блъсне в патрулиращи пазачи. Когато най сетне стигна до стената, бързо измъкна котките, подскочи и се захвана за стената. Започна едно мъчително изкачване. Стената бе тухлена, което го улесняваше, но бе висока може би четири метра, а и той трябваше да внимава за патрули.
     Отне му близо половин час да се качи на оградата. Погледна надолу и видя двама пазачи, който тихо разговаряха на десетина метра от него. Изруга тихо. Отдалечи се от тях на около петдесет метра, след което закачи въжето си и се спусна внимателно. После се насочи направо към къщата. Първо мислеше да че няма да е лошо да отстрани онези двамата, после обаче съобрази, че някой може да намери труповете им и да вдигне тревога.
     Стигна до самата вила безпрепятствено и с досада забеляза, че на входа има пазачи. Трябваше да ги отстрани, защото не познаваше обекта и не знаеше откъде другаде ще е безопасно да влезе, а не да се натресе в някой капан. Доближи се бавно до двамата униформени. Скри се в близките храсти и измъкна пистолета си. Бе сравнително малък, с предварително закачен заглушител. Единия пазач извади цигара и се обърна към другия за огънче. Сам се усмихна – идеалната възможност. Вдигна пистолета с две ръце. Чуха се четири глухи изпуквания – убиецът не искаше да рискува. Доближи се тихо към двамата и ги подпря, така че да изглежда, че са седнали от двете страни на вратата и разговарят. Номера бе доста изтъркан, но се надяваше да мине поне за известно време. Сам влезе вътре и чак сега си сложи маска на лицето. Запристъпва меко по коридора, прикривайки се в сенките. Изруга неблагоразумието си да дойде мокър – след себе си оставяше мокра диря. Абстрахира се от това и се залута из коридорите, опитвайки се да спази дадените указания. Качи се два етажа и след кратко обикаляне намери стаята. Беше с огромна двукрила врата и двама пазачи отпред държащи автомати. Отвътре се чуваха звуци недвусмислено показващи, че жертвата се забавлява в женска компания. Сам забеляза, че пазачите тихо разговарят и определено не внимават много. Реши, че в случая може да пробва с директна атака. Излезе иззад ъгъла и ги разстреля преди да са успели да реагират – по два куршума в главата. Запъти се към вратата с триумфална усмивка – предчувстваше лесно спечелените пари. Изведнъж нещо тежко го удари по главата. Залитна напред и блъсна вратата, която се отвори с трясък.
     Стаята бе богато обзаведена. На голямото легло в средата мъж на около четиридесет години – очевидно жертвата правеше секс с някаква блондинка. При нахлуването мъжът изруга и се обърна, а жена изпищя и се покри с някакво одеало. Сам обаче се дръпна в страни и погледна към врата, през която току що бе влетял. Видя млад мъж с късо подстригана черна коса. Навеждаше се за да вземе автомата на един от падналите пазачи. Убиеца изруга. Сигурно третия пазач е бил до тоалетната или просто по някаква друга причина се отдалечил.от поста си. Нямаше време за губене. Вдигна пистолета си и изпразни пълнителя в него. Извъртя се към леглото и хвърли празното оръжие. Уцели мъжа, който тъкмо вадеше от нощното си шкафче пистолет. Сам направи рязко движение с лява ръка и скрития в ръкава нож, полетя напред мълниеносно и се заби в гърдите на жертвата. Жената до него пищеше. Сам измъкна любимото си оръжие – военен нож с двадесет и пет сантиметрово острие. Вдигна масивното желязо и тръгна към леглото. Жената скочи и се опита да стигне до вратата. Голото и тяло се откри пред очите му и той за миг се замисли дали не може да я използва по друг начин, но за съжаление нямаше как да я изкара. Хвърли се към нея и заби острието с гърба и. После отново. Накрая преряза гърлото и. Почувства смъртта. Подсмихна се – двамата бях стари приятели. После бързо се върна към жертвата си. Мъжът хриптеше немощно на леглото. Изглежда раната бе тежка. За всеки случай Сам заби ножа в гърлото му. След това се затича. Трябваше бързо да се измъква ако не иска да го заловят. Смени в движение пълнителя на пистолета. На входа се засече с първите пазачи. Очисти първия от упор, без да му даде време да реагира. Видя ужаса изписан по лицето му, докато го прострелваше два пъти в корема. От това разстояние дори и бронежилетка нямаше да го спаси. Другите трима реагираха мигновено и откриха малко хаотичен огън. Сам знаеше, че няма време за губене. Вдигна пистолета и простреля единият в главата. Почувства как няколко куршума го пронизват. Задържа вика на болка и успя да повали другите двама. Болеше го целия гръден кош. Сега обаче нямаше време да провери къде са го ранили. Затича се през изкуствената гора към стената, към мястото, където бе оставил въжето си. Стигна до там сравнително бързо. Чуваше виковете на пазачите, тичащи наоколо, търсещи него. Сигурно бяха намерили труповете на пазачите на входа. От къщата се чуха викове. Той се хвана за въжето и бързо се изкачи. Пазачите вдигаха достатъчно шум, за да не се притеснява от този, който сам вдигаше. Бързо прибра въжето и скочи. Приземи се меко, но при падането гръдния кош го заболя още повече. Той стисна зъби и се затича – в началото бавно, за да не го чуят, после бързо. Взе разстоянието до града за по малко от половин час. Малко преди да го достигне, спря да тича. Извади от вързопа си резервно яке и се преоблече. Старото бе цялото окървавено – от кръвта на жертвата, както и от неговата собствена. Блузата отдолу цялата бе оплескана в кръв. Той поклати глава. Второто яке също щеше да се изцапа, така че трябваше да си вземе нови. Може би трябваше да ги включи в сметката като "непредвидени разходи". Закопча го внимателно и навлезе в града. Хвана първото такси, което видя и отиде до центъра. След смяна на още няколко таксита и известно ходене пеша се прибра в квартирата си. Влезе вътре, заключи вратата, седна на леглото и се съблече. Огледа се. Куршумите бяха четири. Бронежилетката го беше предпазила – без нея щеше да е труп, но изглежда оръжията бяха доста мощни, защото куршумите бяха минали наполовина през нея и бяха оставили плитки, но доста болезнени рани. Проми ги и се превърза. След това се тръшна на леглото, остави пистолета до главата си и бавно се отпусна в сън…


Част 2


     Бледите лъчи на утринното слънце минаха през мръсното стъкло и паднаха на лицето му. Той изруга и се извъртя настрани. Опита се да заспи и след като видя, че не става изруга отново, примигна няколко пъти и се изправи. Смени си превръзката и си облече чисти дрехи. Взе си парите и излезе.
     Навън бе свежо утро. Слънцето, наскоро изгряло, още не бе затоплило въздуха и той бе леко хаплив, разбуждащ. Сам тръсна глава и погледна часовника си. Осем часа. Сбърчи вежди. Трябваше да се отучи от навика си да става толкова рано. Огледа се и се запъти към една близка будка за вестници. Подсмихна се леко при вида на заглавието на първа страница – "Управителят на Сентрал Банк убит жестоко в крайградската си вила". Имаше много снимки и подробен репортаж на няколко страници, както и кратко резюме с постиженията на убития. Сам прочете статията с интерес. Както обикновено той не знаеше почти нищо за жертвите си и в повечето случаи научаваше от пресата. Според журналистите най вероятно било да е нападение с цел грабеж. Убиеца се подсмихна леко. Доколкото бе чувал за този банкер, той бе сериозно забъркан с подземния свят в града и определено бе настъпил някой голям по мазола. За това повикаха него – да отстрани проблема. Винаги се обръщаха към него. За неколкогодишната си кариера той си бе спечелил прякора "Сянката" и имиджа на убиец, който не прощава.
      Пошля се около час из града, накупи си нови дрехи, срещна се с някои приятели и към девет и половина се запъти към западната част на града. Там трябваше да се срещне с работодателя си и да си вземе останалата част от заплащането. Ходеше бавно по улиците, гледаше да не се набива на очи и сякаш успяваше, въпреки тъмното си облекло. Изведнъж както вървеше по улицата, рязко сви в дясно и хлътна в една пресечка. Огледа се, после почука по специален начин на една врата и отвътре му отвориха. Влезе спокойно. Някакъв мъж зад него затвори вратата. Сянката продължи спокойно по коридора. Отвори една врата и влезе. Изведнъж блесна прожектор. Той вдигна ръка да заслони очите си и нещо тежко го удари по главата отзад. Светът се завъртя и дойде мракът…
     …Бавно отвори очи. Главата го болеше ужасно. Надигна глава и се огледа. Седеше на някаква маса. Срещу него седяха двама типове с изискани костюми. Две ченгета седяха от двете му страни, готови да го хванат ако се опита да направи нещо. Единия от двамата с костюмите го изгледа с любопитство и каза спокойно.
     – А, събуди ли се приятелю. Искаме да ти зададем само няколко въпроса. Първия е хм малко риторичен, но все пак ще го задам. Ти ли си човекът, наричан в подземния свят на града с прякора Сянката.
     Убиецът не му обърна внимание, а прегледа своето състояние. Бяха му взели двата пистолета, както и ножа от ботуша. Изглежда това ги бе успокоило, защото бяха пропуснали най важното – ножа, скрит в специален таен джоб от вътрешната страна на ръкава на якето му. Онзи отсреща продължаваше да бърбори нещо, но Сянката не го слушаше. Ножът се плъзна в ръката му. Той замахна с ръка и го заби в коляното на полицаят отдясно. Онзи извика от болка и се наведе,за да хване коляното си. Убиецът се извъртя мълниеносно и заби ножа си в корема на другия. Завъртя го, за да е сигурен в смъртта му, след това бързо се върна към първия и преряза гърлото му. Кръвта оплиска ръцете му, но той нямаше време за губене. Хвърли ножа през масата и той се заби в гърдите на единия от двамата разпитващи го. Сянката бързо грабна пистолета на единия полицай и се обърна към другия:
     – Хич не си и помисляй да мърдаш ходещ труп такъв. Както знаеш съм професионален убиец и преди да си направил две крачки ще съм ти удвоил теглото. Сам бавно отиде до него, държейки пистолета насочен към главата му. Вратата се отвори с трясък. Убиеца обаче продължи към противника си със спокойна крачка.
     – Преди някой да успее да ме убие, ще сваля този добре облечен господин и още един-двама от вас. Ако ви се рискува давайте. Ако не, хвърлете оръжията и ми донесете всичко, което сте ми взели – каза той без да поглежда влезлите полицаи. Няколко мига по късно че дрънченето на падналите оръжия и излизащи от стаята стъпки. Отиде спокойно до човека, който държеше на прицел, избута партньора му от стола и измъкна ножа от трупа. След няколко минути донесоха оръжията му. Той накара да ги заредят пред него, след това смени използвания пистолет със двата свои. Бутна ченгето пред себе си и каза спокойно
     – Сега до изхода никой да не ми се пречка или този заминава.
     Полицаите се отдръпнаха от пътя му. Побутвайки заложника си, Сянката бавно премина през участъка. Всички гледаха право в него, но той леко прикриваше лицето си, така че да не се вижда изцяло. Когато стигна до стълбището бутна заложника си до долу и след това каза без да се обръща
     – Ако някой ме последва, този тук ще умре мъчително – с куршум в корема и във задника. Гарантирани са му няколко часа нечовешка агония. Така, че ако милеете за доброто му п добре не ме следвайте. След това сви в първата пряка. След още няколко, след като реши, че се е отдалечил достатъчно, вдигна пистолета и пусна куршум в главата на агента. Разхвърча се кръв и мозък. На близката стена остана голямо петно. Полицаят направи крачка и се свлече.
      Сянката се подсмихна. Сега се надяваше тези които го бяха виждали изцяло на живо да са мъртви. Надяваше се, че не са го показали на целия участък докато е в безсъзнание. Той на снимки не приличаше много на себе си, така че с малко грим щеше да е неузнаваем. А след това щеше да дойде време за отмъщение. Някой бе решил, че може да отстрани Сянката. Дотук нищо нередно. Не беше за първи път да се опитат да се отърват от него. Това, което го изпълваше с гняв обаче бе начина по който бе направено и това, че този някой се бе опитал да не спази сделката, която бе направена. И за двете законът на улицата повеляваше едно – смърт.
      Сам се запъти по улицата с бърза крачка. Първото което трябваше да направи бе да отиде при познат, който да попромени лицето му. На първата спирка взе автобус. Седна на първата седалка, държейки пистолета си под якето. Никой обаче не му обърна внимание. Слезе на спирката, която му трябваше и тръгна към гримьорната отсреща. На вратата седеше едър пооплешивял мъж и пушеше цигара. Щом видя Сянката, слизащ от автобуса, очите му се разшириха. Щом се доближи достатъчно, мъжът веднага запита
     – Сам, какво е станало? Ти никога не се движиш в автобуса. Знам че презираш всички обикновени хора.
     – Така е, Джо. Всички те са стадо овце. Но сега съм загазил сериозно. Нямам време за губене. Трябва да ми промениш физиономията, така че да издържи поне седмица.
     Гримьорът кимна и махна на убиеца да го последва. Преминаха през главната зала и влязоха в една странична стаичка. Сянката седна пред едно огледало и наблюдаваше как лицето му се променя. Постепенно контурите се размиха и се образуваха наново. Скоро беше нов човек. Бързо си уреди паспорт и нов костюм. После извади няколко банкноти и ги подаде на Джо. Онзи се усмихна и ги прибра. Ако гримьорът не взимаше пари от приятелите си, отдавна щеше да е фалирал, тъй като най често те прибягваха до услугите му.
     Убиеца бавно излезе на улицата. Отиде до първото такси и ми даде някакъв адрес. Колата тръгна по улиците на многолюдния град. Само няколко пресечки по нататък ги спря полицейска кола. Двама униформени се доближиха бавно. Шофьорът вдигна стъклото.
     – Съжаляваме за безпокойството, но трябва да проверяваме всички. Може ли да видим документите на вас и пътника ви.
     Таксиметровия шофьор бързо извади паспорта и документите на колата и ги предаде на офицера. Сам извади паспорта, с който предвидливо се бе сдобил при Джо. Полицаят го огледа, после кимна и му го върна.
     – Приятно пътуване, господин Хопкинс, и пак извинете за безпокойството.
     Малко по нататък Сам накара водача да спре. Даде му някакви дребни и слезе. Шмугна се в близката пресечка и се придвижи към целта си. Скоро достигна края на пресечката – задната част на ресторант. Тръгна спокойно към задната врата и я блъсна. Влезе с изваден пистолет. Няколко слуги го видяха и се разбягаха с викове. Той се качи по едни дървени стълби и се озова пред голяма облицована врата. Бутна я. Вътре зад огромно бюро седеше един мъж на средна възраст с леко прошарена коса. При влизането на Сянката той погледна изненадано и посегна към телефона.
     – Не бих ви препоръчал – каза спокойно убиецът – куршума в китката е болезнен повярвайте ми. – онзи отдръпна ръката си – а така е по добре. Сега ще си поговорим. Вие ще ми кажете кой беше наел снощи цялото заведение и ще ме заведете до мястото, където мога да го намеря. Ако ме излъжете или ме вкарате в капан просто ще ви убия. И така кой беше?
     Онзи пребледня като платно и не откъсваше поглед от пистолета. Накрая почти извика.
     – Джони Кръстника. Той искаше да извършите поръчката и после да ви отстрани. Това го научих от един от гардовете. Друго не знам. Той искаше ако дойдете да ви пратя при Тимъти.
     След като изстреля това управителят рухна на бюрото си и захленчи. Сянката се почеса замислено по брадата. След това кимна на управителя. Вдигна пистолета си и го простреля право в главата. След това се доближи до телефона. Вдигна го и натисна връзка с централата на ресторанта. Чу се женски глас, който го питаше какво иска.
     – Свържи ме с Кръстника – каза той спокойно, опитвайки се да имитира начина на говорене на убития.
     – Веднага, шефе.
     После след няколко секунди се чу изщракване и мъжки глас запита
     – Какво става, Лео? Изпълни ли задачата която ти поставих?
     – Лео е малко неразположен, Кръстнико – каза Сам с глас, преизпълнен с леден гняв – А изпълнителят на смъртната ти присъда е на път.
     След това тресна слушалката и излезе бързо от заведението. Отпред вече се чуваха сирените на идващите полицаи. Премина през няколко пресечки, после извади мобилния си телефон и набра някакъв номер.
     – Да?
     – Койот, Сянката е. Кръстника ме предаде на полицията и не изпълни договора си към мен, след като аз изпълних моята част. Знаеш каква е присъдата. Като Член на Обществото искам помощ за изпълнението на присъдата. Койот Искам всички налични бойци. Ще щурмувам резиденцията му.
     – Ела тук, Сянка. Ще свикам съвета и ще решим.
     – Не, Койот. Нямам време за губене. Или ми дай момчетата или ще се опитам да изпълня сам и ако успея ще се постарая да го върна тъпкано на Обществото.
     От другата паузата продължи около минута.
     – Добре, Сянка. Момчетата ще те чакат пред резиденцията след половин час.
     Убиецът се подсмихна и прекъсна линията. После набра нов номер.
     – Да? – каза груб мъжки глас
     – Джейсън, дай ми Тимъти – каза Сам
     След няколко секунди друг, по мек глас се обади
     – Да. Кой е?
     – Тимъти, Сянката е. Имам една информация, която мисля, че ще те заинтересува.
     – Да я чуем тогава
     – Обществото издаде смъртна присъда на Кръстника. Операцията е след половин час. Тъй като знам колко се обичате с него, реших, че може да желаеш да се включиш.
     – Значи най после кучият му син сгази лука а? Разбира се че ще дойда. Ще доведа някои момчета, да помогнем.
     – Добре. Значи ще се видим след половин час пред резиденцията му.
     – Разбрано.
     Сянката проведе още няколко разговора и когато свърши беше почти станало време. Той се намираше близо до резиденцията, така че успя да стигне без да закъснява. Отпред се бяха подредили стотина въоръжени мъже. Сам кимна на няколко от тях, после махна към резиденцията и тръгна бързо. Самата резиденция се намираше след няколко десетки дървета и храсти, така че не се виждаше. Групата излезе бързо иззад дърветата. Четиримата пазачи отпред се опитах да реагират, но бяха покосени. Бойците нахлуха в резиденцията и се разпръснаха.
     Всичко свърши за секунди. Професионалните убийци се справиха без особени проблеми със доста по малобройната охрана. Сам и още петима нахлуха в кабинета. Сянката разстреля Кръстника още преди онзи да направи каквото и да е. Изведнъж се чу изщракване. Той се обърна. Пет дула сочеха в него. Тимъти се усмихваше.
     – Всичко стана чудесно – и Кръстника е мъртъв, убит от твоята ръка, и ти ще умреш от моята, уж като отмъщение за него.
     – Но защо, Тимъти? Защо трябваше да умирам аз? Какво толкова съм направил на всички ви? Не съм ли изпълнявал без грешка всички задачи, които му бяха поставяне винаги?
     – Е точно там ти е проблемът. Прекалено си добър. И освен това изпълняваш всякакви задачи. Кръстника пръв осъзна опасността. Просто трябва да дойде някой със много пари и да се свърже с теб и за една седмица може да оглави престъпния свят, след като ти отстраниш нас. Просто докато в града има убиец, който не може да бъде заловен, нашата власт е доста нестабилна.
     – Ясно. И за това се разбрахте с обществото и ми извъртяхте номер. – Тимъти се ухили още повече. Сянката прокара нервно ръка през косата си. Замахна рязко и запрати топчето право пред тях. Проехтя кратка експлозия и всички изпопадаха. Сянката бързо се доближи да проснатия Тимъти. Усмивката му вече я нямаше.
     – Ти си глупак. Досетих се отдавна за плана ви. И ти отново ме подцени.
     След това вдигна пистолета и го простреля два пъти в главата. После се втурна към прозореца. Макар да бе на втория етаж се метна през него и тупна на тревата. Огледа се и се затича към близките храсти. Премина през тях и се затича с всичка сила към изхода. Там имаше само двама пазачи, които го погледнаха изненадано. Убиеца вдигна оръжието си и ги разстреля преди да успеят да вдигнат автоматите си. Сам скочи в един джип, паркиран отпред и се насочи към тайната си квартира.
     Нахлу в апартамента. Грабна бързо парите си и кат резервни дрехи, пъхна ги в куфар и излезе. Хвана такси от близката спирка и отиде на летището. То бе пълно с полицаи, така че той влезе там спокойно и се запъти към касата. Междувременно хвърли поглед към таблото със самолетите.
     – Един билет за Париж, моля – каза вежливо на касиерката. Тя му подаде хартийката и взе парите. Убиеца се запъти към тоалетната. Скри там оръжията си, излезе и се запъти към митницата. Премина проверката без особени проблеми и се настани на самолета си. Пет минути след уречения час той се отдели леко от земята и се понесе в небето. Сянката погледна смаляващия се град, в който никога нямаше да се завърне и се замисли за Париж…

(Следва)