Последни часове

Автор: Роланд

Този разказ резонира с емоционалното състояние, в което съм в момента.
Посвещавам го на човека, който почти несъзнателно е единствената ми опора, за да се преборя с него. Той си знае кой е.

     Човекът лежи на пода, изпънал крака напред и опрял гръб на стената. Горещината в кабината е страшна и хората около него малко или повече са заели същите пози. Всички мълчат и гледат с празен поглед в нищото пред себе си. Хора, стигнали до ръба на отчаянието и отвъд него, с примиреното спокойствие на човек, който е наясно, че съдбата му е решена и той не може да направи нищо, за да я промени. Момичето тихо хлипа. Плешивият мъж и жената с русата коса са се прегърнали и са опрели глави една в друга. Чернокосият младеж, който допреди малко е управлявал флаера, сега също лежи в кабината. Вече няма смисъл да пилотира. Няма накъде…

     Падна изневиделица от небето. Малко парче скала, не по-голямо от футболна топка, като толкова стотици милиони други, падали през вековете преди него. И все пак различно. Толкова различно! Падна в Тихия океан близо до крайбрежието на Япония. Малцината, които гледаха в тази посока видяха само една падаща звезда. Моряците, намиращи се на един риболовен кораб видяха и мястото където падна. До сутринта го бяха забравили.

     Човекът става и поглежда през предното стъкло на флаера.
     Черно… От хоризонт до хоризонт не се вижда нищо освен абсолютна чернота. Бушуваща, вихреща се, бълбукаща чернота. Машината се носи на автопилот над този ад. От време на време от черната субстанция изхвърчава пипало, което се протяга към нея, опитвайки се да я сграбчи, после пак се слива с масата. Но флаерът е прекалено високо. Засега.
     Човекът се връща в кабината. Момичето е спряло да хлипа и се е свило на кълбо на пода, клатейки се бавно. Очите му са зачервени. Мъжът и жената са все така прегърнати, а момчето, което пилотираше бръщолеви нещо тихо и неразбираемо, клатейки глава.
     Горещината се засилва. Слънцето безжалостно пече през стъклата на флаера, а чернотата под тях отразява топлината и температурата е като в пещ.
     Спомня си как чу първите новини за петното. Игнорира ги като всички останали от подобен род, като нещо, което се случва твърде далеч от него и е твърде безинтересно така или иначе. По-късно, обаче им обърна внимание. Наложи се…

     След седмица забелязаха черно петно в морето. Решиха, че е нефтено, макар и да нямаше от къде да се е взело и отидоха да се справят с проблема. Когато стигнаха дотам, обаче, установиха, че не е. Оказа се, че течността е непозната като субстанция и абсолютно неподдаваща се на изследвания защото веднъж отделена от общата маса, изсъхваше моментално и умираше, разпадайки се. Беше много по-гъста от водата и беше необяснимо как се носи по нея. Откриха и още нещо – петното растеше. И то бързо. Изпратиха още кораби на мястото. Появи се и телевизия. Никой, обаче не можеше да разбере какво е това. После дойде инцидентът с кораба.

     Човекът отново сяда на пода и отваря пакетче чипс, изоставено вероятно, от предишния собственик на флаера. Кой ли е бил той? Дали е жив? Дали е избягал с корабите? Или под земята? Несъзнателно оставя отвореното пакетче и то се разсипва на пода.
     Спомня си как се изнесе от апартамента си. По новините призоваваха към незабавна евакуация. Беше обявено военно положение. Опасността беше още далеч, но вече беше видима на хоризонта и отдавна беше станало ясно, че не може да бъде спряна. Бягството беше единствената алтернатива. Той изостави жилището си и пое към най-близкият евакуационен център. Всички бягаха, никой не си губеше времето да заключва вратите на домовете си защото знаеха, че никога няма да се върнат. Отначало имаше ред, после, когато заплахата стана видима в далечината, започна паниката...
     Момичето е спряло да се клати и отново хлипа. Човекът знае, че би трябвало да й даде някаква утеха, но не може. Не може да я утеши, както не може да утеши и себе си. Защото знае, че краят е неизбежен. А очакването го прави и страшен. Флаерът се зарежда със слънчева енергия. Но батериите са повредени и не могат да задържат енергията. Не могат да поддържат полета без светлина. Когато слънцето залезе ще се наложи да кацне. А няма къде. Напастта покрива всичко.
Сега е късен следобед…

     Малък, изследователски кораб се приближи твърде близо до зоната на петното. Изведнъж връзката с него изчезна. Когато разбраха, че не могат да я възстановят отидоха на мястото, където за последно бяха получили сигнал от кораба. Там нямаше нищо, но петното беше много по-голямо. И вече беше очевидно, че се движи. Към брега.
     Стана ясно, че това вещество е заплаха. Опитаха се да вземат нови проби, но то беше добило сякаш разум и нападаше изследователските съдове, създавайки от общата маса пипала, които се опитваха да се докопат до тях и да ги потопят. Тогава разбраха, че трябва да го унищожат преди да е стигнало до брега. Използваха всички възможни методи: опитаха с химическо оръжие, но успяха само да унищожат по-голяма част от екосистемата в този район на океана. Напастта не се повлия.
     И продължи да расте.
     После опитаха със слънчева енергия, но и това не постигна резултат. Накрая евакуираха населението на района и пуснаха атомна бомба.

     Докато пътуваше към най-близкият евакуационен център, стана свидетел на картини, които мислеше, че не могат да съществуват в реалния живот – стотици хиляди къщи с отворени врати, изоставени от собствениците им, когато бяха избягали в панически ужас, цели градове без никакъв живот в тях. Всички бягаха към евакуационните центрове с надеждата да се спасят. Беше лято и горещият въздух правеше гледката сякаш излязла от постапокалиптичните видения на лунатик. Бездомни животни сновяха из изоставените жилища и на места глутници кучета нападаха минувачите. Стана свидетел на случайни набези над отключени домове, но това беше рядкост, хората си бяха дали сметка, че въпросът е до собственото им оцеляване. Веднъж мерна през стъклото на колата си, група младежи, биещи две старици с вериги. Цивилизацията се разпадаше. Толкова бързо! Толкова лесно!
     Той не спря, да помогне на стариците...
     Някои се бяха скрили в подземни убежища – огромни градове, построени под земята за времето откак Напастта беше нахлула на сушата. Но какво щяха да правят когато свършеше храната там? Къде щяха да излязат? За това повечето бягаха към евакуационните центрове, към космическите кораби и безкрайната неизвестност на космоса.
     Поглежда през прозореца. В далечината излита кораб. Твърде е далеч и вижда само огнената му опашка. А каква ли ще е тяхната съдба? За стоте години откак бе полетял в космоса, човекът не бе открил планети годни за живот. Какво щяха да правят тези хора в космоса? И все пак, пред алтернативата на подземния затвор, това може би беше за предпочитане...

     Нищо…
     Апокалипсис. Огромна част от Япония престана да съществува, радиацята се разпростря на стотици хиляди квадратни мили. И след като прахът се слегна, сателит сканира областта. Огромно черно петно беше плъзнало по цялото крайбрежие и се придвижваше към вътрешността на континента. Нещо повече – взривът сякаш го беше подхранил защото по-голямата част от Тихия океан беше покрита от черната субстанция. Другите континенти също бяха в непосредствена опасност.
     Накрая Напастта достигна сушата. Но по това време отдавна беше престанала да се движи и вече просто се разширяваше. Все по-бързо и по-бързо.

     Евакуационният център представляваше гледка, показваща изключително ярко на какво е способен загубилият разума си човек. Хаос и анархия царяха навсякъде, хората се биеха, за да се докопат до корабите, които вече отлитаха, прегазваха по-слабите и драпаха със зъби и нокти към единствения си шанс а оцеляване. Опасността беше твърде близо, Напастта беше само на няколко километра от центъра и корабите не можеха да чакат всички да се качат. А хората бяха толкова много! Тълпите бяха неконтролируеми, блъскаха се в телените ограждения и охраната на корабите, опитваща се да въдвори малко ред сред пандемониума, за който допринасяше и собствената им паника.
     Той стоеше отзад и наблюдаваше апатично сцената. Вече беше разбрал, че няма да успее да се добере до кораб. И въпреки това не смяташе да се предава. Ако не можеше да се качи от земята, щеше да го направи от въздуха...

     Напастта нахлу в човешките градове, помитайки сградите и поглъщайки всичко по пътя си. Всичко, изпречило се пред нея, биваше впримчено в пипалата и завлечено във вътрешността й. Височината на вълната достигаше вече и най-високите небостъргачи, а тези, които бяха прекалено високи, за да ги покрие, ги събаряше и отново ги поглъщаше. Армиите на хората се опитваха да я спрат, поне да я забавят, но всичко, което пуснеха срещу нея не само не я нараняваше, но и я подхранваше. Излезе едновременно на всички континенти и започна да се разпростира като злокачествен тумор по повърхността на планетата. Отдавна беше отчетливо видима от космоса и се разпространяваше все по-бързо.
     Фанатици проповядваха края на света. Призоваваха към смирение пред божието наказание за греховете на човечеството. Но беше късно – паниката беше обхванала целия свят и вече никой не се интересуваше от условностите на законите или религията. Беше останал само инстинктът за оцеляване. На каквато и да е цена.

     Отново поглежда през прозореца. Слънцето е започнало да се спуска зад хоризонта. Още максимум час, не повече... Може пък да са били прави. Може би наистина всичко това е наказание за това, в което човечеството се е превърнало. Може би е едно ново начало, нов шанс за този свят да роди нещо наистина успешно...
     Стигна до паркингите и видя, че тук също се води битка. Очевидно много хора бяха стигнали до неговия извод. Близо до него беше паркиран малък флаер и за него се бореха няколко души. Едно момче беше вече се вмъкнало през счупеното стъкло на кабината и се опитваше да излети. Той се втурна към машината, разблъсквайки хората около себе си. Благодарение на сравнително стабилната си физика успя да се добере до кораба и барикадира вратата. Плешивият мъж, държащ русата жена за ръка и опрял гръб във вратата на флаера, размахваше метална пръчка срещу тълпата, но му кимна сякаш признавайки правото му да се качи. Той строши с лакът стъклото на вратата и я отвори отвътре. Тримата влязоха в кораба, възползвайки се от хаоса и неорганизираността на тълпата. В този момент момчето успя да подкара флаера и машината се издигна над земята. В този момент той видя момичето и без да се замисля протегна ръка. Тя я пое и той я издърпа на борда, затваряйки вратата. И те се издигнаха, оставяйки тълпата под себе си.

     Вълната достигна евакуационния център и започна да поглъща хората по пътя си. Тълпите се опитваха да избягат, но нямаше къде, Напастта беше обградила мястото и стесняваше пръстена около корабите. Последният кораб излетя точно преди черната субстанция да го достигне. Десетки флаери го обкръжиха с надеждата, че ще могат да се прехвърлят на борда...

     Корабът се издигаше все по-високо. Момчето пилотираше флаера на безопасно от двигателите разстояние, чакайки... надявайки се... но корабът не отвори шлюзовете си, не допусна никой. Момичето крещеше, сякаш виковете й можеха да променят нещо, плешивият мъж беше прегърнал жената с русата коса, а той само гледаше напрегнато към кораба. А корабът се издигаше все по-високо докато не достигна височина, на която флаерът не можеше да го последва. И те останаха да висят във въздуха... сами. Обречени.
     Машината се носи безцелно, вероятно са на много мили от евакуационния център, но Напастта е покрила всичко от хоризонт до хоризонт и не виждат нищо друго освен бушуващото, черно море. Загледан в черния хоризонт, той не усеща как момичето е станало и се е приближило до вратата на флаера. Изведнъж чуват изсвистяване, вратата се отваря и момичето изпищява пронизително, хвърляйки се в бушуващия отдолу кошмар. Всички рязко се извръщат натам, но успяват само да проследят полета на тялото към Напастта. Чува се тихо бълбукане, по повърхността се оформят няколко концентрични кръга... и това е. Край.
     Той затваря вратата, но продължава да се взира през прозореца. Замислен. Тя предпочете да се свърши изведнъж, вместо това агонизиращо чакане. Може би така е по-добре. Но има ли значение? Има ли смисъл? Така или иначе всичко скоро ще приключи.
     Сега всички мълчат. Гледат с празен поглед в нищото пред себе си и чакат. А слънцето почти е залязло. Още малко... няколко минути, не повече. Той се взира в червеният диск, скриващ се зад черния хоризонт, оповестяващ залеза на една цивилизация, на цяла една раса. Може би е за добро. Човекът не се беше справил добре...

     Слънцето залезе.