Дъжд

Автор: Dark Wanderer

     Разгневеното небе изливаше своя гняв върху беззащитната земя. Дъждът бе гъст като мъгла. Градът не бе виждал такъв потоп. Сякаш хората бяха съгрешили и сега си наказваха. Мълнии разкъсваха небето, ехото на гръмотевиците се разнасяше до всички кътчета на града. Реки се стичаха по тротоарите и улиците. Всичко се криеше от мощния порой. Но нямаше къде да се скрие...

     Той вървеше бавно. Не обръщаше внимание на изливащите се върху му струи. Просто вървеше. Най много да настине. Това не го интересуваше. Не му пукаше. За нищо. Просто ходеше, вслушан във воя на вятъра. Слушаше думите му и не усещаше дъжда. Скоро той не бе нещастие. Превърна се в стар другар. Последния останал такъв, който нямаше да го предаде никога. Мъжът се отпусна в прегръдката на най добрия си приятел и се пречисти. Магичните сълзи се стичаха по лицето му на струи, заличени от пороя. Той отдаде мъката си, изля я във локвите, заедно със сълзите. Предаден от всички, които някога бе харесвал и ценил той сега се отдаваше изцяло на своя единствен и верен приятел. Той щеше да го изслуша, да го утеши, да го приеме, да го спаси, да сподели болката, да го излекува...
     Краката му се влачеха бавно по окъпаните от водата тротоари на града. Макар и напълно изоставен той се усмихваше. Защото бе излял мъката си. Вече не чувстваше болка. Не чувстваше ярост. Не чувстваше самота. Не чувстваше пустота. Меланхоличната му усмивка бе продиктувана от истинската благодат, която цареше в душата му, от радостта че имаше някой до него, някой, който да го подкрепи. Той нямаше посока. Вървеше наникъде, просто искаше да остане със приятеля, който бе открил. Не искаше да остане пак сам. Мислите му се избистриха. Сега той видя Живота под различна светлина. Разбра целия му смисъл и още по голямото му безсмислие. Най после пред мисления му взор нямаше прегради. Той можеше да разбере всичко, но странно защо не се чувстваше щастлив...
     Мина през един магазин за алкохол и си купи бутилка от нещо, чийто етикет хареса. Дори не погледна какво е. Излезе навън и продължи своя път наникъде, отпивайки от бутилката. Отново се усмихна. Надигна отново шишето и отпи една голяма глътка. Скоро се унесе в спомени за един друг по хубав живот, живот изпълнен с приятели, веселие и щастие. За миг почувства отново тръпката на приключението, радостта, споделена с приятелите, щастието от веселите празници, прекарани със семейството. Поклати глава. Машинално забеляза, че бутилката е почти празна. С този живот бе свършено. Нямаше ги приятелите, семейството, приключенията. Бяха останали само той, вятърът и почти празната бутилка. Надигна я отново и допи съдържанието и. Изпсува, метна я и тя се разби в отсрещната стена. После той отново се успокои, продължи с усмивка. Затананика си някаква песен. Пред очите му се разиграха образи. Образи на красиво момиче, което танцува заедно с него на тази песен. После виденията бавно отминаха. Той разбра че е спрял пред някакъв хотел. Погледна за последен път приятеля си и влезе вътре. Запъти се бавно към ресторанта. Седна на една ъглова маса до прозореца. Поръча си скъпо меню и се заслуша в шепота на вятъра, който биеше по прозореца. Извади от джоба цигарите си. Беше ги спрял преди месеци, но сега, осъзнал безсмислието на живота, не се интересуваше от здравето си. Да става каквото ще.
     След малко келнерът донесе поръчката и се оттегли с поклон. Мъжът му остави някакъв бакшиш, но не обърна внимание точно колко. Нямаше никакво значение. Спокойно изяде вечерята си и се запъти към регистратурата. Поръча президентския апартамент. На въпроса дали пиколото да качи багажа му, той само се усмихна и каза че няма багаж. Запъти се по стълбите нагоре. Не искаше да ползва асансьор. Искаше сам да се изкачи до апартамента си. Стигна и отвори вратата си без особени трудности. Отиде до барчето и извади бутилка уиски. Седна на дивана и отпи. Усети как по тялото му се разля топлина. Притвори очи. Надигна отново бутилката. Харесваше му. Май се превръщаше в алкохолик. Нямаше значение. Важното бе че му бе хубаво. Останалите простотии да вървят по дяволите – помисли си той. После отпи отново и затърси дистанционното на телевизора. След като го намери включи уреда зацъка каналите. С половин ухо изслуша новините, прогнозата за времето му харесваше. Щеше да вали следващите два дни. Вдигна бутилката за наздравица и отново отпи. Замисли се, изключи телевизора и се обади на рецепцията да му пратят момиче. Искаше да вкуси отново удоволствията на живота.
     След малко на вратата се позвъни. Той отиде и отвори. Беше момичето. С къса черна пола и прилепнала тъмно синя блузка съвсем не изглеждаше зле. Той обаче се вгледа в лицето й. В големите й кафяви очи, чипия й нос, сочните устни, чупливата кестенява коса. Стояха така известно време, после той и кимна и я покани да влезе. Поговориха си малко, после преминаха към основната част от задълженията и. По принцип като качество той не можеше да се оплаче, но с леко мрачно изражение и плати и я отпрати след като свършиха. Тя бе просто поредната професионалистка. Просто си вършеше работата, без да изпитва никакви чувства. Бе се превърнала в кукла. Точно това той мразеше в жените. Изруга отново. Усмихна се. Ако вчера някой му кажеше че ще ругае като последен каруцар щеше само да се усмихне и да го погледне закачливо. Но от вчера доста неща се бяха променили. Той отново надигна бутилката. Не знаеше каква е. Не му трябваше. Знаеше че има нужда от пиене и отиваше до барчето и си взимаше. Порови в малката библиотека, но не намери, нищо, което да си заслужава четенето. Изведнъж отново се почувства сам. Нямаше го дъждът, нито вятърът. Нямаше никой. Хвърли бутилката и тя се строши в телевизора. После се хвърли и обърна масата. Изрита дивана. Пелената падна пред очите му. Когато се осъзна, всичко бе в безпорядък. Счупени столове, маси. Всичко обърнато на пода. Но след като бе излял яда си се чувстваше добре. Взе някаква полуразляна бутилка, отпи и се заклатушка към банята. Напълни си ваната. Свали вече сменените си дрехи и се отпусна в горещата вода. Допи бутилката и я счупи. Остави парчетата да стоят на пода. Изведнъж една идея се роди в съзнанието му. Отвори прозореца. Вятърът нахлу като хала вътре, помитайки всичко по пътя си – рафтове, завеса, тоалети принадлежности. Мъжът посрещна старият си приятел – дъждът, понесъл се на крилете на вятъра. Отново се отпусна във ваната, вече не сам, а с единствения, който го разбираше и го подкрепяше. Несъзнателно той взе едно парче от счупената бутилка и бавно разряза вената си по дължина. После и другата. Кристалната вода помътня, почервеня. Животът бавно се отцеждаше от него. Той обаче с радост прие смъртта, опрощението, чистотата, мракът. Бавно потъна в тъмнина...

     На другия ден намериха трупа във ваната на президентския апартамент. Драмата на загиналия гръмна по всички вестници. Всички описваха живота му, както и неговото рухване, завършило със преждевременната му смърт, хотелът загуби част от клиентелата си заради този случай, но скоро той бе забравен. Животът продължи, защото макар и значим, загиналият бе просто един обикновен заменим човек...