Повелителят на бурите

Автор: Dark Wanderer

Пролог: Една мрачна зимна нощ


     Мълния проряза черното като катран небе и за миг освети селото. Двадесетина къщи, хан и голяма благородническа вила – това бе всичко, което се намираше в тази малка планинска долчинка. Сега всичко бе покрито от бавно спускащия се сняг. Пътищата отдавна бяха блокирани и жителите на малкото планинско селце с отегчение чакаха да минат оставащите няколко месеца до пролетта, когато отново щяха да имат връзка с останалия свят. И макар животът им тук, на север, да бе труден, те не се предаваха пред бурята и се бореха цял живот – до самият му край.
     Ханджията Игор стоеше до прозореца на кръчмата си и гледаше с отнесен поглед пътя. Макар да знаеше, че няма кой да дойде оттам, той по навик обичаше да гледа, готов веднага да се завтече зад тезгяха и да посрещне евентуалните гости. Блесна нова мълния и на нейната светлина за най-голяма изненада на вече леко позадремващия стопанин се видя конник, който с все сила препускаше към селото. Игор скокна, тръсна глава и погледна отново. Да, наистина, вече и без светлината на мълнията се различаваше бясно галопиращата фигура. След по-малко от минута пътникът стигна до хана. Буквално се свлече от седлото и се завлачи към вратата. Игор вече я бе отворил и огледа новодошлия. С изненада позна Джордж – един от малцината, дръзнали да живеят сами, извън селото. За него се говореше, че има някакви магически дарби и това бе причината да напусне селото, макар и никой да не бе успял да докаже това.
     Той изглеждаше ужасно. Цялата му лява част и повече от половината лице бяха ужасно обгорени, а това, което бе останало от дрехите му, не скриваше почернялата му от излагане на дългия студ кожа. В ръцете си държеше бебе, повито в пелени. С последна крачка, старият мъж достигна до вратата на хана и подаде детето напред.
     – Мълния … удари … спасете … детето … – гласът му бе станал хриптящ шепот – ето … пари.
     С последно отчаяно движение, след като напъха момченцето в ръцете на Игор, Джордж протегна здравата си ръка и остави върху бебето една кесия. След това бавно се строполи на земята. Няколкото посетители на кръчмата, които вече се бяха насъбрали около вратата, изведнъж се втурнаха кой откъдето е и само след миг Игор остана сам с малкото момче. Вместо да плаче, то просто гледаше ханджията с големите си сребристо-сиви очи.
     – Хмм – кръчмарят погледна бебето замислено, после погледна кесията и въздъхна тежко – е, щом се налага ще те търпя, малък пакостнико. Но преди всичко трябва да ти измисля име. – тук Игор отново се замисли – Винсънт. Да. Добре звучи. Винсънт Буреносеца.
     Мълния проряза черното като катран небе и разцепи едно вековно дърво край южния път. А Винсънт Буреносеца бавно затвори очи и заспа само на неколкостотин метра от все още тлеещите останки…


Глава първа: Една не съвсем естествена буря


     Тежки удари от чук огласяваха опушеното помещение. Ковачът, едър мъж на средна възраст с огромни мускули, се бе отпуснал леко на стола си и гледаше с доволен поглед помощника си. Беше точно това, което всеки иска за свой чирак – не много разговорлив, упорит и работлив, доколкото това можеше да се каже за някой на неговата възраст. Освен това се справяше доста добре с чука. Да, от него щеше да стане чудесен ковач. Гилхард бавно стана от стола, поразкърши се и подвикна на момчето.
     – Стига толкова Винс. Айде тичай да се преобличаш, че ще закъснееш за тренировката.
     Винсънт тръсна леко глава, погледна майстора за миг, някак отнесено, после остави чука и бързо се запъти към изхода, а на лицето му се бе появила лека усмивка. Ковачът го изгледа как се запътва към хана и поклати глава, промърморвайки нещо, звучащо като "Млади… какво да ги правиш…".
     Младият чирак влезе с бърза крачка в кръчмата, махна за поздрав на настойника си – Ханджията Игор, преметна се през тезгяха и се мушна бързо през вратичката към задната част на хана – там, където се намираха помещенията за живеене на стария ханджия и неговия повереник. Щом се озова в стаята си, Винс бързо се освободи от дрехите си и се топна във ваната, която Игор му бе оставил. Набързо зами потта от тялото си, стана и се изправи пред огледалото. Вгледа се за няколко мига във високото, стройно тяло, което стоеше срещу него, след което леко се усмихна и започна бързо да се облича. Навлече удобни панталони и риза в черно – единствения цвят, който носеше и се огледа отново. Замисли се за миг и прокара ръка през дългата си, гъста гарвановочерна коса, след което извади една връвчица и я върза на опашка – пусната доста пречеше по време на тренировка. След това се огледа отново и след като реши, че не е пропуснал нищо, обу меките си кожени ботуши и се запъти с бърза крачка към имението.
     Влезе през главния вход леко задъхан от бързането, кимна на пазача и тръгна към задния двор. Когато стигна, забеляза, че тренировката вече е започнала и прокле на ум разсеяността си. За миг остана на място, вгледан в десетината момчета, трениращи с дървени мечове, след което се поклони на учителя си, взе едно от тренировъчните оръжия и побърза да се присъедини към останалите. Застана в начална позиция и бавно започна да прелива от една в друга стойка, като се стараеше да не обръща внимание на суровия поглед на учителя си – възрастен мъж с дълга бяла коса и ледено сини очи, които сякаш винаги те гледат. Постара се да не забелязва и насмешливото изражение, с което го гледаше Кайл – син на благородник, който бе дошъл в имението за зимата. Двамата с него отдавна не се понасяха и причината за това бе доста лаконична. Точно сега тя бе, която даваше сили на Винс да преодолее обгръщащата го враждебност. Нежните й черти бяха пред очите му, прикриваха неприязънта, с която всички гледаха обикновеното момче, взето под опеката на лорда само от съжаление, което неочаквано за всички показа изключителни способности.
     Изведнъж цялата му концентрация рухна. Винсънт замръзна на място в позицията, която току що бе заел и впери изпълнен с копнеж, желание и любов поглед към току що появилата се на двора девойка. Джулия бе облечена в черна рокля, извезана със сребристо. Дългите й, светлоруси почти до бяло коси свободно се спускаха върху раменете й, а веселите, винаги живи очи шареха между двамата, които я гледаха втренчено в този момент. Старият треньор Джон се обърна към нея и направи лек поклон. След това отново насочи зорките си очи към трениращите.
     –Достатъчно суха тренировка – гласът му обикновено бе също толкова студен като очите, но сега се усещаше някаква нотка на задоволство – днес смятам да пробваме малко истински дуели. Като за начало може да започнат да речем – лицето му се изкриви в злобна гримаса – нашият Буреносец и Лорд Кайл.
     Винс вдигна глава и изгледа Джон с неприкрита омраза. Мразеше, когато някой го наричаше Буреносец. Името му бе дадено вместо името на рода, който бе изгубил. Никога не разбра защо Игор не го беше кръстил така, както се казваше рода, от който произхождаше – Кейн. Може би някой ден щеше да разбере защо му бе сложено това нарицателно, с което го тормозеха вече толкова години.
     Тръсна глава, за да разсее мислите си и вдигна меча в начална позиция. Кайл вече бе застанал срещу него и го гледаше очаквателно, а останалите бяха насядали на тревата наоколо, предусещащи интересната битка. Двамата бяха най добрите бойци на групата и макар лордският син да бе тренирал с няколко години повече, Винс показваше доста добри заложби и бързо наваксваше.
     Кайл най-накрая изгуби търпение и се понесе във вихрена атака. Дървеното острие се стрелна напред в сложна последователност от позиции. Винс се задейства не по-малко бързо. Неговото оръжие се извъртя и парира последователно всички удари, след това се стрелна напред. Противникът отстъпи за миг, след това се хвърли отново напред. Всички бяха затаили дъх и на поляната се чуваше само трясъкът на дървените остриета. В един дълъг миг Винс осъзна, че това не е тренировъчна битка. Кайл се хвърляше срещу му с цялата ярост, която бе таил няколко месеца, а и той самият не му оставаше длъжен. Знаеше, че макар да не можеш да убиеш някого с дървен меч, можеш да го нараниш доста сериозно. Това му даде нови сили, нова ярост, която хвърли срещу врага си. Притисна го. И видя победата си. Кайл отстъпваше бавно. Вече се задоволяваше само да парира. Не можеше да устои на яростта на врага си. А ударите се сипеха като ураган. С блестяща комбинация Винс успя най сетне да пробие защитата на противника си. Дървеното острие се стовари със страшен трясък върху лявото рамо на благородника. Той изкрещя от болката и отстъпи крачка назад. Буреносецът замръзна от дивата ненавист, която се бе изписала на лицето на врага му и може би това му спаси живота. Лявата, ударена ръка замахна рязко и от ръкава и излетя кама. Винс в последния миг успя да се дръпне малко встрани и камата прониза рамото му. Болка изпълни тялото му тяло. Болка, каквато не бе усещал до сега. Някъде отстрани се чу писък. Извъртя глава и видя Джулия. Бе се изправила и гледаше ужасена, прикрила устата си с ръка. Гледката на любимата успя да заглуши болката, той успя да удържи меча си, прихвана го и с другата ръка, вдигна го високо и се хвърли напред с яростен вик. Но Кайл вече бе заел спокойно защитно положение и отби атаката със спокойствието на човек, вече спечелил битката. И се хвърли напред. Усещайки все повече отслабването на десницата си, Винс се опита да прехвърли оръжието в другата ръка и да даде някакъв отпор на врага. Но усилията му бяха безрезултатни. Кайл, добил увереност от слабостта на противника си нападаше все по настървено и по настървено. И най-сетне с мощен завършващ удар изби оръжието му и с още един го събори на земята. Застана над поваления си враг без да крие задоволството си.
     – Честната игра е за глупаците, загубеняко. Важна е само победата, а не начина, по който я постигаш. А сега извини ме, но трябва да ида при Джули. Все пак победителите трябва да получат наградата си, нали.
     Винс лежеше на снега, обагрен в червено от стичащата се от сцепеното му чело кръв. А яростта му бавно растеше. Растеше до височини, които никога преди не бе достигала. Започна бавно да се надига на лакти, вперил изпълнен с омраза поглед в Кайл, който нещо успокояваше Джули. А вятърът започна да се усилва. Винс се изправи на крака и с бавна, несигурна крачка се отправи към двамата, подбутван от вятъра, вече заплашващ да стане виелица. Небето бавно почерня от насъбралите се облаци.
     – Честната игра е само за глупаците, казваш – гласът му звучеше някак глухо, а сивите му очи искряха – е, добре тогава.
     Винс бавно вдигна ръка. Мълнията се стовари точно върху Кайл. Само след миг ураганът отнесе праха – единственото, което бе останало от него. Буреносецът бавно извърна поглед и рязко махна с ръка. Джон, чиито очи се бяха разширили от ужас, последва съдбата на благородника. Винс много бавно вдигна и другата си ръка, след което освободи бурята, която гневът му бе призовал. И мълниите западаха. Навсякъде. Трясъци огласяха долината, а светлината милостиво заслепяваше очите му и закриваше гледката. По-скоро почувства, отколкото видя или чу опасността. Хвърли се бясно напред с отчаян вик "Джулия". Обикновен човек не би успял да стигне преди мълнията, но той успя. Невероятният му плонж успя да я отмести навреме. Мълнията порази собственото му тяло. За миг сякаш всичко в тялото му гореше, след това всичко отново се върна към предишното си състояние. Той се приземи върху й, обгръщайки тялото й със своето. Усети как още няколко мълнии го удрят. Светът бавно почерня пред очите му…


(Следва)